Разказ от Христина Панджаридис
Удрям и приливът на енергия потича по ръката ми като придошла река. Шефът ме разпъва всекидневно на кръст. Умирам и възкръсвам.
– За разпокъсаната ми на пет части годишна отпуска!
– За поредното ми неповишение!
Пак замахване. Опа! Попадение от класа. Тренировките си ги бива.
– За неаргументираната ти критика на едноседмичната ми работа – включително събота и неделя, – пред началниците от другите отдели!
– За отказа ти да ме пуснеш два часа по-рано от работа. Щях да се явявам на друго интервю. А сега пак оставам в твоя развъдник на пирани!
– За крокодилската ти уста, дето няма насищане да бълва грубости!
– За премията, която отиде при Милева, чията пола е къса като мозъка ѝ!
– За служебното ми място на паркинга, което ти все заемаш и после вдигаш рамене: „Колежке, вие сте оправна!“
– За петното от соса за спагети, което дори и в химическо чистене не смогнаха да отстранят. Ти знаеше, че блузката ми е нова и нарочно ме окапа! От неизтриваеми сосове по дрехите си да не се отървеш! На!
Ударите не отслабваха. Звънна телефонът, но само го погледнах. Гледай си работата. Ако е спешно ще ме потърсят пак. Поех си дъх. Изгълтах чаша вода за освежаване на мисълта.
– За изчезналата от бюрото ми саксия с разцъфналата в лилави тонове орхидея!
– За анонимните картички, пускани под вратата на стаята на всяко осмо число – рождения ми ден!
– За блокирането на асансьора при нежеланието ми да ти стана асистентка!
– За бонуса „уикенд за двама“, който се падна на мен при тегленето, а ти анулира резултата с довода, че съм родена късметлийка!
– За погледа ти дето кръжи, кръжи около мен и накрая каца върху изрусената!
– За пъстрите ти очи, в които кафявото ме притиска в ъгъла, зелено дръпва завесата, а жълтото ме разсъблича!
– За зачервените ивици на лявата ти буза от маникюра… о, не искам и да знам! – Чу се звук „плок“ и топката тесто отброи стотния удар. Най-хубава питка става след сто удара в земята.