От Ивайло Иванов
/Студия от популярни ескизи/
„А пък по БНТ дават френски филм с Одри Тоту.
Не че някой ще го види в този момент…”
Милена Бранимирова Белчева
Нищо, важното е, че чрез твоя постинг го видях. И аз също слушам нещо „френско” в момента – една песен от Емил Димитров. https://www.youtube.com/watch?v=Q2tjm9E614c Твърде интересна е и тази песен за някакъв си „беден, мръсен жиголо”, единствената по рода си в българското естрадно изкуство. https://www.youtube.com/watch?v=W-n8ws7aVqc Чрез подръпване и натъкмяване на тънката сантиментална струна /върху арфата на Духа?/ Емил Димитров този път е съумял да вкара единствената по рода си апология на мъжката проституция в българската естрадна музика от социалистическия период, или поне на мен така ми се струва. Все пак, аз имам само теоретически, твърде откъслечни познания и по тази въпрос, по причини, които са самопонятни за всеки почти.
Но, да си кажем сега мнението за „целия” Емил Димитров, та веднъж завинаги да го утвърдим като първа звезда на естрадния небосклон, разчиствайки протуберансите и вторичните избухвания на закъснелите звезди, на младите и зелени звезди, и на всякакви други небесни реалии. С две думи, тук имаме цялостна, завършена, модерна и алтернативна личност – в лицето на Емил Димитров ние имаме първия наш истински модерен европейски творец, в полето на естрадното, разбира се, защото, какво „модерно” има в певците от предхождащия го период – например, в патриотичните, фолклорни накъдрулки на ето тия двамина певци… http://vbox7.com/play:d35ce5ca66# Напротив, би могло да се каже дори, всичко при него е „наопаки” на социализма. Всичко при него е не-провинциалистко, „западно” и европейско, и модерно – наобратно на тогава съществуващите ценности на този мерзък и по своему бездарен строй, когато шуробаджанащината и алъш-вериша бяха приковани като ветропоказатели и пътеводещи звезди за всяка искаща да преуспее и да прогресира личност. Емил Димитров е личност от европейски порядък – ето, това трябва да се каже по въпроса. И като кариера, и като стил на поведение, и като вътрешен етос и манталитет. И, колко права е Грета Ганчева, когато в тоя късен филм за твореца заявява: „Емил Димитров е единственият човек, който, без всякакви връзки, без всякакви протекции, без никаква помощ – от никого, нито от ЦК, нито от Политбюро – стана звезда, благодарение на себе си, благодарение на таланта си, благодарение на това, че България, в един момент, като се появи, веднага го заобича”. Така е, той и досега е продуциран не от другиго, а само и единствено, от своя син. Той качва всички нови клипове в интернет, той кореспондира със западни, позакъснели негови почитатели и се грижи за неговата неувяхваща слава и до днешен ден. А тя е неувяхваща и поради това: Емил Димитров винаги е бил продуциран от частни лица, само на базата на неговия талант и харизма. Контактите му с тогава съществуващия държавен и обществен строй винаги са били факултативни и задочни, на база на взаимно осъзнаваната антипатия. И, самият Емил Димитров съвсем правилно предполага, че Тодор Живков отдалече му е позволявал тези дълги престои на Запад, само за да не му се „пречка” из краката. Сиреч, той не е могъл да намери общ език с него, не е могъл да сведе своето мировъзрение да това на европееца и певеца, толкова катастрофически се е почувствал, най-вероятно, Тодор Ж., когато, задочно и, разбира се, само мисловно се е докосвал до Него, че е избрал най-лесния и, между другото, най-адекватен вариант. А именно, да си дава вид, че – принципно погледнато – такъв човек не съществува. За това спомага и обстоятелството, че нашата култура е литературо-, а не художнически или естрадо-центрична. Сиреч, от решаваща осезаемост за властта се е явявало това, което ще кажат българските писатели, българските историци или белетристи, а не това, което ще изпее някой естраден певец или ще нарисува някой и без това маргинален художник. Вторите нямат чак такъв идеологически резонанс, не могат чак дотам директно и успешно да влияят, да агитират и убеждават народа. А на онзи, който не съществува, о, извинете, ала на него всичко му е позволено на един момент. Целият първи период от мащабното творческо развитие на Емил Димитров е белязан от едно изключително анти-социалистическо присъствие, форми на изява и на поведение. Както е казал сам известният певец, „Аз съм хулиган и нищо хулиганско не ми е чуждо!”… „Хей, Мадлен!”, „Елеонор”, „Изабел”, „Пристига хубавата Джиджи”, „Върни се, Спиде Гонзалес!”… https://www.youtube.com/watch?v=uNpcNUg0K78 Сред всички негови песни, свързани с имена на жени, ние не намираме нито едно българско име, ние нямаме нито една Радка, Яна или Гергана. Песни от типа на „Старите огнища разпалете” се появяват едва през първата половина на 70-е, когато Партията и Държавата са поели вече официалния курс от интернационализъм към патриотизъм. Ако не беше тоя „официален курс”, един Николай Хайтов, да речем, никога нямаше да бъде възведен до „ведическо божество” в националния литературен пантеон, нито пък автори като Антон Дончев щяха да бъде световно „успяли” и превеждани навсякъде. Тия хора са официално продуцирани от ДС. Нито пък щяхме да имаме сегашният омерзителен режим на наглост, на цинизъм и арогантност от страна на „Атака”. „Атака” е влошеният, профанизиран и палячовски вариант на някогашния официален и държавнически патриотизъм. И, разбира се, като всички патриоти от подобен род, те работят в ясно и осезаемо изразен режим на национално предателство. Тоест, „за” интересите на съвременна, олигархическа и ченгесарска Русия и, „против” законово установения национален интерес, който ясно и еднозначно, включително международно и юридически, е свързан с все по-тясната европеизация на страната. Но да оставим тая „страна” настрана. Интересът ми беше свързан с Емил Димитров и контекста на предишното време. Така че да вървим към певеца и неговото творчество, разбира се, или, както би казал философа, на път към езика…
https://www.youtube.com/watch?v=ppirOHOLdRw
Емил Димитров пее с изключителна лекота. „Свидетел” съм бил, от различните интервюта, как много лесно преминава от разговора във регистъра на песента. Не се напъва много и не се напряга, няма амбициите да „взема” високи октави – точно така, както крайно лежерен и неабициозен е бил и живота. Между другото, с всеки истински творец е така. Константин Павлов: „Обикновено след написването на даден текст, загубвам интерес към него. /Доста спартански се отнасям към своите текстове./ Нямам представа как ще се сбъдне социално той – в печата, сред читателите, във живота…”. Тези, които много се борят, със запретнати до лакти ръкави, те обикновено и успяват, разбира се. Но те успяват именно като такива – амбициозни и обикновени, невзрачни… Затова и медиите са пълни с такива… не особено даровити и нахални, направо нагли типове. Те са от шайката на „волнонаемните мъдреци”, както един приятел по-рано ми каза. Докато истинският талант живее – категорично – другаде и по-встрани. В покрайнините на гората – както Янко Музиканта – или пък, може би, в къщата на Далида… „Парижкият период” е най-вдъхновяващият и вълнуващ отрязък от време от живота на Емил Димитров. Това е цяла една митология /и тука трябва много да внимаваме да не я нарушим/, то е един „безкраен празник”, както вече се е изразил, за своя си парижки период, американския писател Ърнест Хемингуей
Но да дадем, в момента, думата на някои по-близки негови приятели и братя по сърце. Г-н Христо Куртев, по онова време млад емигрант във Франция, работещ в единствената за тогава телевизия на тази страна:
„…В България учех във ВИТИЗ, специалност “Театрознание”, при проф. Любомир Тенев. Когато пристигнах в Париж, се записах “Филмова режисура” по простата причина, че театърът изискваше владеене на езика, каквото нямах на този етап. И след като завърших “Филмова режисура”, направих един стаж във френската телевизия. Тя тогава беше само една. И останах да работя там. След това преминах в частния сектор, където се печели по-добре. После имах пътническа агенция, музикално издателство и много други неща…
– Значи, все пак, сте успели в бизнеса, в културата?…
– Да, да. Ето, например за музикалното издателство ще ви кажа. Направихме го специално за Емил Димитров. На връщане от едно турне в Куба ми се обади Васил Андреев, неговият импресарио. Той се представи и каза, че ми е взел телефона от българската телевизия. Попитах ги какво искат и те казаха, че искат да се появят и по френската телевизия.
Понеже аз познавах и обичах песните на Емил Димитров, им съдействах веднага. Те имаха голям успех. Трябва да ви кажа, че Емил имаше голям успех и като композитор. Той се държеше много естествено и с лекота навлизаше из техните високи среди. Французите имаха превратна представа за звездите от Източния блок. Това важеше и за Емил Димитров. Спомням си, като го питаха каква кола иска да кара, той казваше американска, а не съветска. Имаше много интересни и непосредствени отговори. Питаха го какво обича да прави, а той им отговаряше, че обича да минава с прахосмукачката къщата си в Княжево. Когато го питаха какви мебели предпочита, той казваше – старинни. Той имаше мебели от епохата на Луи 14 и те се учудиха много и го питаха откъде ги е намерил, а той казваше: „От Ленинград си ги взех”…
И тогава на един голям коктейл, който дадохме за анонсирането на първата му плоча, през 69- та, аз реших да поискаме от френската телевизия да го наградим с почетна диплома, както се прави навсякъде. Но когато говорих с директора на телевизията, той ми каза: ”Ами ние такива почетни дипломи нямаме”. Аз го попитах, ако аз я напечатам, ще я разпише ли и той ми каза, че ще я подпише, разбира се. И взех бланки на телевизията, направихме едни хубави дипломи, подпечатаха се и се подписаха от съответните дирекции и така най-тържествено му връчихме диплома на Емил. Той бе приет в Съюза на френските композитори, за да може да си получава възнагражденията от авторски права.
И когато един ден ме попита дали има пари в банката, аз му отговорих, че има. Той каза: „А мога ли да си купя една американска кола?”. До банката на „Авеню Клебер“, където му беше сметката, видяхме една американска кола. Отидохме до нея да я разгледаме. Натискаха се копчета, гюрукът се сваляше, прозорците също, а в онова време нямаше такива екстри по колите. Васко и Емил се смаяха и, разбира се, веднага пожелаха колата. Оказа се, че тази кола стои от шест месеца там и не могат да я изтъргуват. Но му я продадоха на него с голяма отстъпка. Той беше много щастлив. Върна се в България с нея.
– Кой караше колата?
– И двамата я караха, но мисля, че Васко повече. Спомням си, че един ден го чакаме в Париж да дойде от София и той пристига с една огромна “Победа” вътре пълна с луканки, сирене, кашкавал и една бъчва вино от Кричим, защото жената на Емил беше от Кричим. Същия ден обаче Емил получава вест, че му се е родил син, сегашният Емил Димитров-младши. Тогава бяхме събрани вкъщи, звъни се и ето го, Васко пристига с луканките и кричимското винце. Направихме един много голям купон.
– Много често ли се виждахте?
– Не съм броил срещите, но в тези години – 1969 – 71-72, се виждахме често по професионалните задачи- издаване на песни, плочи и т.н. Емил имаше голям успех, защото изнесе и голям концерт с фолклорните певици сестри Кушлеви. Бяха взели Митко Щерев с оркестъра и Богдана Карадочева беше с тях. Разбира се, Емил беше звездата на спектакъла.
– Вие имахте ли представа, че Емил Димитров е с хомосексуални наклонности?
– Разбира се. Към това нещо съм се отнасял винаги с разбиране. Личният живот на всеки си е негова работа.
– Говори се, че популярната песен “Джулия” е посветена от Емил Димитров на българката Юлия Христова. Вие знаете ли историята на тази песен?
– Аз познавах много добре Юлия. Тя е наша сънародничка, добра моя приятелка, която именно на този прием, за който ви говорих, беше дошла със своя съпруг Жан Бул. Той се занимаваше с разпространението на френската преса, което е една огромна организация, притежавана от “Hachette”. Той имаше компания за издаване на плочи, издателство и, най-важното, беше един от организаторите на “Midem”. Той е, на практика, негов създател. От цял свят хората, които правят плочи, се събират в Кан всяка година, за да си продават един на друг авторските права – точно тогава и ние бяхме изкарали на пазара плочата на Емил Димитров. Искахме да отидем в “Midem”, за да отстъпим правата на Емил за други страни в света. Ние обаче нямахме средства и съпругът на Юлия – Жан Бул, ни покани на гости. Той ни осигури средства и условия за работа. Тогава аз и моят съдружник Стефан Шабанов отидохме и продадохме на всички страни по света песните на Емил Димитров. Оттам именно дойдоха много пари. И за благодарност към Жан Бул, тъй като Емил беше забелязал колко обичаше той своята съпруга, посвети тази песен на нея и я нарече “Джулия”. https://www.youtube.com/watch?v=zg2X2KY93-I
Другата песен, която е химн в творчеството на Емил, е “Моя страна, моя България”. Когато Емил и Васил я донесоха в Париж, беше записана музиката, а оставаше да се направи текста на френски език. Аз им бях предложил как да преведем първоначалния текст и ми се струваше много хубав. Обаче постъпихме като професионалисти и я дадохме на един паролие /тестописец/, който написа текста и песента се казваше “Моника”. И тя фактически във Франция излезе като Моника”, а в Америка като “Калифорния” и т. н. https://www.youtube.com/watch?v=pYF2R91GFkE ; https://www.youtube.com/watch?v=e1cbyOSagrY ; https://www.youtube.com/watch?v=BjDAMI04bO4
Всъщност това беше една търговска операция, но след като се върнали тук, Емил и Васко са си имали проблеми с Държавна сигурност. Викат Васил там и му казват: ”Вие продадохте България. Сигурно Христо Куртев ви е накарал да измените на родината”. Но Васко казал, че те просто искали да се преведе текста дословно. От това, което са ми разказвали, знам, че Васко е бил набеден за много неща и даже са го задържали за известно време. Тогава Емил поискал среща с Тодор Живков. Той обаче, преди да го приеме, попитал сина си кой е този Емил Димитров. Владко му рекъл “Как какъв? Това е нашият идол – на младите. Всички го обожават!”. После Тодор Живков попитал Емил: ”Какво става, бе? Какво да направим?”, а Емил му казал: “Ами прибраха моя най-добър приятел и мениджър, който нищо лошо не е направил”. Тогава Живков се разпоредил Андреев да бъде пуснат незабавно от затвора.
– Искаше ли Емил Димитров да остане да живее в Париж?
– Емил Димитров не пожела да остане в чужбина. Както на него, така и на Богдана Карадочева казахме, че ако искат да правят кариера във Франция, трябва да останат и да живеят там. Но това беше техен избор. Емил все възкликваше: “Имам такава хубава къща в Княжево, толкова добре си живея там. Пътувам в СССР и ме уважават навсякъде. Много ми е приятно да идвам във Франция, но не искам да оставам тук завинаги”.
– – –
Съвсем справедливо в есето си, посветено на Емил Димитров, бившият депутат и вечен фен и юноша Христо Марков отбелязва, че да ти напише текст за френския вариант на песента Патриция Карли, това е все едно днеска Мадона или Лейди Гага да напишат текст за някоя англоезична песен на Лили Иванова. Не би се получило, нали? А при Емил Димитров се е „получило”, още през 68-а… https://www.youtube.com/watch?v=Q2tjm9E614c Гледам го и си мисля пак, каква неописуема харизма! Невидим океан от чувственост и от еротика, върху който е стъпил този Атлант на българската популярна музика – Емил Димитров!… Някои от песните му са направо – малки сюити. Малки пиеси или сюити, които разгръщат собствена драматургия, леко сантиментална, наистина, но затова пък, с дълбока длан обгръщаща потайното на женското сърце. Такива са, например: „Арлекино”, „На първото стъпало – лека нощ!”, „Нашият сигнал”, „Хубавата Джиджи”, а също тъй и „Вън вали”. Последните две с „преводни” песни, в оригинала си дело на друга, относително известна негова приятелка – Далида. Когато Далида го поканва, заедно Богдана Карадочева и други изпълните, разбира се, да живеят на първия етаж на нейния дом в Монмартр, френските вестници са самозаблудени и гръмват: „Новият любовник на Далида се нанесе в апартамента й!”… Далида се самоубива през 1988-а, имала е тежка, драматична душа /като толкова други артисти/ и, по всичко личи, суицидни наклонности още в своето минало. Емил Димитров не се самоубива, но пък не знам дали с него не случва и нещо по-лошо дори. Той остава в България – не се премества във Франция, както са му предлагали в края на 60-те – и с течение на годините част от неговото съзнание се провинциализира /изобщо, неговия външен вид и облик се провинциализира, животът му започва да тече „без смисъл”, „като в капсула”, без цел/ и ние много често ще го видим в амплоато му на изпълнител на някакви, тъй да се каже, прекалено български естрадни песнички от подобен разряд. https://www.youtube.com/watch?v=K0JLtwWhqj8 Големият изпълнител обаче по всички си личи. Късните му избликвания са неописуеми! Особено успешен се оказва албумът „Само един живот” /1982/, където от най-красивите песни, включени в плочата, може да се състави цял един кокетен, малък, камерен концерт.
https://www.youtube.com/watch?v=X6_YGu_5Jpc
http://www.vbox7.com/play:376bd4e0
https://www.youtube.com/watch?v=GRSrrzyL9NU
https://www.youtube.com/watch?v=0rHw6rBShnw
Искрено се зарадвах, когато в „АБВ на поп-музиката” прочетох следния иносказателен рефрен: „В българската естрадна музика има една легенда и тя се нарича Леа Иванова!”… Помислих си, как ли е злобяла Лили Иванова, когато е прочела всичкото това!… В българската популярна музика и то, в раздела й за мъже, има една легенда и нейното име е Емил Димитров. Всичко останало е лукаво е от лукаваго. А пък, доколкото отделни дяволчета се укриват и в някои подробности, бихме могли да кажем: и от мен.
https://www.youtube.com/watch?v=PzADl0-zisQ
https://www.youtube.com/watch?v=wWzrYYgLbGA
http://vbox7.com/play:5229c3dbb4
https://www.youtube.com/watch?v=z6-HIZ9bqns
https://www.youtube.com/watch?v=r-kN_pwqXiQ
https://www.youtube.com/watch?v=OD6jVcmstIw
https://www.youtube.com/watch?v=LNN-7-IlJNs
https://www.youtube.com/watch?v=PRpiLuhWLU0
https://www.youtube.com/watch?v=ZC08Ld2_eQQ