От Иван Енчев

 

Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани,

                гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те

                от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки

                страдания и неволи!

/Българи от старо време, 1867/

Любен Каравелов

               

Какъв ти кон?! – Облак слязъл на зелената поляна сред балкана!

С къдрава шарена панделка на главата. С грива – за приказ! Очите му – виж ги! Сякаш са откраднали слънчевия поглед на момък пред сватба! Целият пламти – сресан от чистия гребен на утринните вихри!

Пращи от сила! Ей сега да хукне в луд галоп! Всичката шир е негова! Всичкият кър на свободата го кани тъй да се втурне към най-високия хоризонт, че да го прескочи като вихрушка!

Без никакъв пазач или пастир. Далече от тъмния обор. Далече от скучната зоб. Съвсем свободен. Извън суровия закон за вързан кон. Волен като степен вятър. Хич не го е еня за часовника на слънцето – заран ли е, пладне, или залез.

Без коняр и каруца. Без юзда и самар. /За яздене мек като памук от копринен юрган/. Без амуниции. Без хамут и палдъми. Без камшик. Без никакви букаи…

Но той знае поуката хитра: „Не се насилвай да надскочиш хоризонта си. Прескочиш ли го – Бог да ти е на помощ!” Знае нрава на своя скрит в дома си господар. По неговия кеф и в пожара ще се втурне като хала за едната паница зоб и потупване по гривата. Участ конска – цял живот той тропка и слушка най-покорно. Дори когато страда, пак се хили с едри конски зъби.

Съвсем безгрешен, непорочен, а осъден на пожизнено разпятие. Никога няма да вкуси своето бащинско право, дадено от Бога, защото го препъват най-жестоките вериги – невидимите. /Само младите кобилки знаят къде го стяга подковата/.

В очите му какво ли слънце плаче?! В сърцето му какви ли камшици плющят?! В душата му каква ли буря вилнее?! – Буре с барут да беше, с гръмотевица щеше да взриви съня на свободата си!..

Де да беше облак-хала! Де да беше гръмотевица! – Окастрен дъб стърчи сред тъжната поляна. Без никакъв клон за пъргави катерички. Без капчица очакване за славеи на любовта. Без надежда за плод.

Хубав кон – ама кастриран. Не опложда нищо по своя път. След себе си оставя само халоснù текмета и вонящо пръхтене. Преживява с участ впрегатна. Как да му се възхитиш?!

Нима не прилича този безплоден кон на сегашния български преход, който крета като грохнала костенурка през чакъл и пустош? Вече близо четвърт век той пъпли все към тучните ливади на демократичното благоденствие с четирилистни детелини, лицемерно обещавани от толкоз много неудачни държавници. Пъпли и крета, вместо да препуска с устремния вятър на истинската промяна. Пък народът покорно си дума: „Трай, коньо, за зелена морава”.

Участ ли е, да я хвалиш?! Участ ли е, да я яхнеш и пришпориш!..

А часовникът тиктака ли, тиктака! Бие той като камбана за Разпети петък! От този звън ли оглушахме, братя българи? Няма как да се избавим от пустошта на разрухата, ако не разкъсаме веригите на нашето разпятие.

 

2013