Хроника на едни фамилни обусловености

 

Из бележките на Ивелин Любенов

6 септември, 2015  г., 2201

 

На 06 септември 1916 г. пада убит редник Влъчко Котов Клисурски от Трета рота. На 07 септември 1916 г. редник Дило Марашки от Четвърта рота издъхва в лазарета от раните си, получени предния ден. Двамата са положени, заедно с десетки други войници от 35-ти врачански пехотен полк, в общ гроб. Влъчко и Дило няма откъде да се познават, въпреки че селата им отстоят само на някакви си десетина километра едно от друго. При това положение няма и как да са предполагали, че петнадесет години по-късно са щели да станат сватове. В ранната есен на 1931 г. едно от трите сирачета на Влъчко Котов – големият му син Кото Влъчков – случайно научава, че през едно село има добро момиче-сираче и нямало кой да го поиска. Още първата неделя след това разузнавачи-сватовници впрягат кòлата (волската каруца) и само за някакви си два часа изминават разстоянието до другото село.

– Ако да би ви ги сакале, вие дали ни ги би дале? – рекли сватовниците, оглеждайки сромното девойче

– Ние го даваме с големо облекчение, ама пак да си кажеме, да са не заблюдите, зестра си нема никаква – рекли братята й

След две седмици кандидат-женихът се явява лично и отвежда Анастасия от бащиния й дом. Скромна е сватбата на двамата сираци, кумът повежда хорото, майките бършат сълзи със забрадки – и от радост, и от мъка. Но никой не знае къде са костите на бащите им, поне вино на гроба им да прелее.

Следващата година е ред да проплаче бебе. Но то не проплаква, мъртвородено е. Изплаква майка му.

3 години скърби баба Анастасия и не ще да чуе за дете, но през 1935 г. ражда жив и здрав чичо ми, през 1936 г. леля ми, през 1937 г. другата ми леля, през 1938 г. баща ми, а през 1939 г. почива, оставяйки четири сирачета без майка.

 

На 07 септември 1916 г. на бойното поле пада пронизан от вражески румънски куршум редник Йоница Флоров Станкулов от с. Флорентин, Видинско. Той никога не е чувал за някакви си Влъчко или Дило от врачанските села и няма как да знае, че 80 години след гибелта им ще станат сватове. На 01 октомври 1996 г. правнучката на Йоница – хубавата Афродита се венча с мен, Иво, правнукът. Въпреки, че и двамата сме от Дивия Северозапад, се запознахме на екскурзия до Замъка на Граф Дракула. Афродита не знае и дума влашки и не би могла да се разбере със своя прадядо Йоница, който не знаел и дума български.

 

Синът ми порасна. Никога не беше идвал на село, да види старата ни къща. Там, където дядо е довел баба. Дето са се плодили и множили…. Водих го миналата година. Обещахме на леля да дойдем пак. И ето ни отново, 2015 г. е. Слязохме долу и за пръв път осъзнах колко са ниски таваните. Приседнах на леглото, лелка бързо придърпа масата и почна да слага разни неща.

– Стига, лелко, не сме дошле да едем!

– Чако, сине, така са тура оно! – шеташе въодушевено жената.

Синът ми скромно седна на стола зад вратата!

Ей! Чакай бе! Допреди да почине наскоро, тук седеше чичо ми. Това е челото на масата, за главата на фамилията. Чичко обичаше да си пийва винце, направо от едно бурканче. А преди него там седеше дедо. Той кусаше от военновременната си трофейна поцинкована паница и сърбаше гореща пилешка чорбица, толкова вкусна, каквато по-късно никога не съм опитвал. А преди него там седеше дедо Борко, брат на Влъчко. Той беше отгледал дедо ми и братята му, като останали сираци, а дедо ми доглеждаше него на стари години. Дедо Борко хриптеше силно, не му се разбираше приказката, но аз му бях свикнал и обичах да се майтапим един с другиго. Той си туряше попуканите ръце на едно издялкано с форма на змийска глава бастунче и като му се прияждаше нещо, потропваше с него по кирпичения под и аз изтичвах през смях до мазата – да му донеса я буца сирене, я кисело зеле… Лелка му се сърдеше тогава, че рèди мен, малко дете…

 

Лелка разчупи една пресна турта, също като едно време. Тя пареше и изпускаше ароматна пара. Питката беше надупчена по същия начин с вилицата отгоре, както някога. Собицата беше ремонтирана, но ако не броим мобилните ни телефони, нямаше от другите технологични чудеса и спокойно можех да се пренеса във времето.

И си спомням една вечер беше навалял дълбок сняг, но ние чакахме превъзбудени хабер от болницата родило ли се е второто бебе на леля… Дойде някой, затропа с ботуши да си отръска снега, прокашля се и извика:

– Бай Котооо – и ние наскачахме – Мъжко е, мъжко! Честитооо! Да илядите!

И ние изригнахме радостно. Братовчед ми Владимир е 5 г. по-малък от мен. Демокрацията го завари в гимназията и веднага след като я завърши, изчезна в Щатите…

Той не знаеше и няма как да знае, че през октомври 1994 г., венчавайки се за Аурелия Мирковичи от Румъния, ни сродява с рода на убития й през 1916 г. край Добрич прадядо – редник Корнелиу Мирковичи, хвърлен в масов войнишки гроб и останал завинаги в българската земя.

Синът на Владо не знае български и си говорят с моя син по скайпа на английски, въпреки че и на двамата, строго погледнато, майчиният им език би трябвало да е влашки….

Дедо Борко ми е разказвал за брат си Влъчко, че „умееше убаве да драска с една остра пръчка у пепеляко. Ще ти нарисува неко влък, баш дече е позинал да те изиде“. После се научил да върти тесла и станал дюлгерин, а после.. дошла мобилизацията.

Влъчко има 18 правнучета, пръснати навсякъде по света, измежду тях трима художници, архитект, строителни инженери….

Корнелиу Мирковичи не е бил прост селянин, а ветеринарен фелдшер. Аурелия е хуманен лекар, а измежду братовчедите й има трима ветеринарни лекари….

Никой никога не откри къде са паднали храбреците. Животът поднасяше на всекиго нови изпитания и нямаше време да се рови в хрониките…

Някои казват, че няма и нужда. Но аз съм си обещал, каквото мога да поразровя и колкото знам, да разкажа на сина ми…

А баба Анастасия е пошивала страхотни ковьорчета. Помня ги – бели, със син конец извезани лодкари, девойки, лебеди и сърнички…

– Тате, виж какво ковьорче – рече сина ми – ти обичаш такива работи

И чак сега го забелязах, че то си стои заковано на стената, вероятно още от 1931 г., когато баба е дошла. Толкова съм свикнал с него….

 

Леля е останала последната българка в махалата, във всички къщи наоколо вече живеят цигани…

Ние сме дълголетен род, но силиците на държавицата ни свършват…

Докато е жива леля, ще идваме поне по веднъж годишно. Ще се отбиваме и към гробището, пък после…

Има ли после? Нали само преминаваме през време-пространствения континиум, вечно борейки се за няколко сал свободни глътки въздух…

Юнаци, лека нощ!