Дървесен храм

Из бележките на Ивелин Любенов

Дървото в празния двор е дуд (черница, morus nigra).

То би трябвало да е издънка на онзи стар дуд, по който се катерехме като деца.

Докато теглел дървените подпори на къщата, завързани със стоманени въжета, багерът зачобръснал дървото и то, вече кухо, съвсем било осакатено. А после някой е издебнал и го е отсякъл за огрев. Не можех да го браня, по онова време то беше вече ничие, в отчуждения парцел на нашите комшии, които изчезнаха и повече никога не видях.

Но ето че и самите му издънки за толкова години са вече с достатъчно дебели стволове.

Едно време врачани са садили повсеместно черници, заради копринените буби.

Цялата улица лете ставаше черна от попадалите дуди. От близките дворове наизлизваха патици и гъски и бибетата се назобваха здраво с дудите. Гъските съскаха по бабичките, държащи за ръце прохождащите дечица. После нашарваха първите костенурки (фолксвагените) и жигулите на нашата улица.

Винаги съм се чудел как такива пра-стари дървета все още раждат….

Аз се катерех много. Бях злоядо дете, не обичах много-много плодове, камо ли па дуди, но отгоре се виждаше покривът на къщицата на моята детска любов. Мислено й се обяснявах смирено отгоре, а понякога се чувах да шепна вълшебните думи и наистина.

Каква малка къщурка беше, с разместени турски керемиди. Винаги се чудех не е ли прокапвала. Сигурно е прокапвала, а баща й – едрият бай Гаци се е възкачвал на покрива и е намествал едни керемиди, трошейки и размествайки други. Все пак той беше по-висок от надземната част на къщата си…

Разбира се, предпочитах да се чеплезя по ореха, отгоре се виждаше наистина целия град. Но едно комшийско момче се беше наранило тежко, падайки и всички най-зорко следяха изобщо да не припарваме тъдява. Даже отрязаха най-ниските клони.

Около нас много къщи бяха отчужени и подлежаха на събаряне. Дълги години те примирено чакаха съдбата си. Но една от тях рухна почти веднага, след като я напуснаха обитателите й – добрата баба Тота и синът й Мито, който имаше някакво непонятно за мен заболяване – не личеше възрастта му, беше като порастнало и състарено дете….

Той продължаваше често да идва насам и надвесен над купчината от старата им къща, ровеше ли, ровеше измежду магарешките бодили и копривата – и изравяше само парчета от гледжосани паници. Какво търсеше – не знам…

Виж корените на дуда също са ги дърпали със стоманени въжета, търсели са гърне със злато. Възможно ли е бягащите някога турци да си заравят пендарите точно в коренищата на дърветат? Но злато често намираха и то съвсем не на кой знае какви скришни места.

И ето аз пак бях горе, впил поглед в тънката нишка, виеща се от комина на моята любов, а той пак ровеше долу.

– Баце Митооо – провикнах се аз – к‘во дириш, човечко ле Божи?

– А? – надигна се той, държейки се за кръста и се озърна, откъде му подвикват

– Тука съм, тука, нагоре гледай, нагоре, сега ще ти махна през шумата…

– А! Иво, кама та, баце, я та не вида.

– Още не съм станал невидим бе, баце. Те ма те, я ма я!

– Оооо! Гньездо ли си свил тама?

– Не, събирам си орехчета в хралупата. А ти кво дириш, злато ли?

– Тцъ! За кво ми е таа пущина! От него най- нема айер! (диал. Хаир – добро). Дира на мама обиците и на тате медало от войната… Да не си ги съгледвал одозгоре, куто дебиш?

– Ми! Ма за кво ти са па? Сега колко накити има и по магазинете! Иди и нги купи!

А баща му беше починал отдавна и доколкото са ми разказвали, е погребан с медалите си

– Ааааа, не моом, не моом. Мама колко рев е ревала да й ги земат от панаиро. Що да идат зян…

Аз никога не можах да разбера, дали моята любома ме е съзирала през малкото си пенджере, което гледаше назад към дворовете на комшиите… Само гадаех по причудливите фигурки по напуканата кора на дуда, дали съкровеното ми желание ще се сбъдне. А то беше много семпло: да я доближа и смело да й кажа: „А сега ме погледни право в очите..“ И тя да ме погледне. И сама да прозре!

Исках ли да се сбъдне? Или предпочитах да си удължавам сладкото страдание?

Но тя беше няма муза. И аз не бях никак смел. Или интуицията ми подсказваше, че реалната любов не е така истинска, като въображаемата…

По едно време, бяхме вече порасли, тя изчезна. Но аз продължих ритуала, толкова бях свикнал с молитвите в дървесния ми храм. Вярвах, че те ме пречистват, без да знам какво очаквам и дали изобщо очаквам нещо. Всъщност и молитвите ми не бяха вече многословни, по-скоро смирена благодарност, че ми е дадено да съзрявам и цъфтя, докато около мен всичко рухва и се разпада.

И баце Мито продължаваше да пресява чирепите, абе той, по моему, си беше чисто луд. Аз даже се съмнявам, че майка му – баба Тота, която беше толкова бедна, някога е носела обици…

Всички го отбягваха, едно заради заболяването му, друго – и заради брат му, който бил откраднал вълнени ръкавици от магазина и го бяха пратили в тухларната към затвора.

Майка ми беше едно време приятелка с баба Тота, двете често се заприказваха на оградата.

Впоследствие, когато научи за митковия брат, мама жив го ожали.

– Горкото момче, па да се беше обадил, сирото, щях да му оплета едни ръкавички. Толкова сме си услугвали с них!

Моята любима е повяхнала, ходила е в чужбина, върнала се е, женила се е, развеждала се е и тя, като всеки нормален човек… Децата й са големи

И тяхната къщица я няма… И орехът го няма. Онова комшийче, дето паднало отгоре, го давали по телевизията наскоро, бил в Америка. Дедо му, който за малко да хване захарна болест от притеснения, че не го овардил, ни е комшия и по гробищен парцел. Пак ще си другаруват с нашите. А баба Тота е в старите гробища, над нея е разплела коси една върба… Цялата централна гробищна алея е овапцана с черни дуди. Циганките ги метат, но всъщност ги размазват с огромните си бодливи метли.

Бях много меланхолично дете, не случайно сега постоянно ме лекуват от клинична депресия…

Стоя дълго до младите дървета и им галя гладката кора…

И тях целенасочено ще ги премахнат, все някога все някой ще строи тук, не може вечно да пустеят парцелите.

Пренаселено е само, нали знаете къде, в гробищата, но ние, кореняците, си имаме вовеки запазени места.

Горко вам, пришълци канени и неканени, които не знаете къде и до кого ще легнете… Ма мигар па това е важно…

А сега, да се покатерим заедно на едно дърво, можете ли? Или няма дървета наоколо?

Не се стряскайте, само на най-долния клон, колкото за селфи…

Искам да продължа с молитвите си, защото знам, че тяхната акумулирана мощ преобръща светове.

Не знам какво си пожелавам за себе си, но знам, че бих искал от дебелия пласт хумус да избуят млади издънки.

Иначе напразно ли са се изгубили толкова свидни жертви?

Само чистите ни намерения могат да възкресяват. А очищението е само чрез (само)жертва…