От Иван Енчев

 

(Продължение)

4

Болничната стая приютяваше своите умърлушени обитатели все тъй неприветливо. Тъжна като продадена невеста под ключ. Мрачна сред есенната дрезгавина, която се процеждаше през високото прозорче на вратата откъм коридора на отделението.

Петров се събужда няколко пъти през нощта и пак заспиваше. Сутринта две бъбриви свраки го разбудиха още в зори. „И кълвачът май шавна!” – рече си шеговито той, усетил в слабините си мимолетен мъжки порив. – „Нощта, светла й памет, догоря като свещ в стара черква. Безвъзвратно като отчаян зов за помощ към Бога.”

Връхлетяха го спомени. Гарги сред разсипано жито по криволичещ полски път.

 

Както се бръснеше старателно пред огледалото в банята, го споходи един приятелски разговор в кафенето.

– Главният смисъл на живота е в проникването – философстваше разпалено артистът Развигоров. – Капката прониква в скалата. Семето прониква в почвата. Мисълта прониква в битието. Духът прониква в тялото…

– Защо едни и същи хора сеят едновременно и любов, и омраза? – прекъсна го той.

Развигоров сякаш не го чу. Бяха изпили само по една малка водка, но езикът му съвсем се беше развързал. Продължи още по-разпалено:

– Жената е цяла институция. Бюрократична система с претенции за морални устои. Пред институциите се правят мили очи. Мъжът е друго нещо. – Развигоров се потупа с ръка по гърдите. – Мъжът е конституция с Член първи: настъпвай! Атакувай целта на любовта си с кеф, но не се главозамайвай! Мъжът е като сеяч на крайпътна нива – половината от семето му се ръси извън браздата. И къде е поникнало сам не знае…

Петров разтри лосион по току-що подкастрената си брада. Приглади и оредялата си коса. Излезе на терасата пред стаята. Сякаш от там щеше да зърне по улицата някогашната млада Зара от Нареченския курорт.

А Развигоров беше казал още:

– Колко ли много се е трудил Господ, докато сътвори онова затънтено кьоше в човешкото тяло, където е главната разлика между мъжа и жената. Точно там са потулени и ключът, и заключалката за входа на пещерата към най-подмолното ни щастие. Защо забулваме този райски кът с библейски треволяк за морал? Защо се правим, че не разбираме как той изнудва душата ни, както никое друго средство за доволство?..

Като си спомняше тази кафеджийска разговорка, на лицето на Петров продължаваше да стои една застинала нерадостна усмивка. Тогава той се усмихваше снизходително към нескончаемите хрумвания на своя приятел, сякаш беше някой презрял стар ерген, а не известен мъж с три деца. Пък Развигоров не спираше еротичните си откровения.

– Мъжкото желание е като семенцето на глухарче. Щура се насам-натам и все търси как да се посади някъде на влажничко. Страстта няма държава и митница, няма раса и етнос…

 

*  *  *

 

И през този ден душата на Петров се стягаше от самотата и чувството за безполезност. По някое време се запита на ум: „Защо всички телефони са онемели като слепи къртици, заровени под дълбоката пръст на обидното хорско безразличие?”

Спомни си един много неприятен разговор с Илко, неговият син, от когото беше разочарован.

…По това време се лекуваше вкъщи. Живееше сам. В гарсониера на първия етаж. Вече беше преотстъпил по-големия семеен апартамент на Илко, който се беше събрал с една разведена жена с малко момиче. Той навремето беше студент няколко години, но прекъсна следването си, видя му се трудно. Реши: ще работя и ще уча. Но не стана тъй. Не се задържаше дълго време на една работа. Все не му стигаха парите. Непрекъснато искаше от баща си. Петров се измъчваше от тази разпиляност на сина си, ала нямаше никаква власт над Илко. Той вече беше мъж. Здрав, красив, ала наивен и разпилян. Понякога доста суров към баща си.

„Не мога да се начудя какво е станало с онова момченце, което някога съжали едно изоставено чуждо кученце в дъжда: „Вай, горкичкото! Тате, хайде да го приберем. Виж го как трепери без майка си.” И после дълги години се грижи за него вкъщи. Сякаш беше негово по-малко братче.”

А друг път в магазина за детски играчки малкият Илко му беше рекъл:

– Тате, купи си ей това камионче. Много е хубаво! С дистанционно управление. Ванко от другия вход вече го има.

Помисли си с тъжна усмивка: „Де да можех и аз с някое вълшебно дистанционно управление да се завърна при себе си, в онази младост с толкова много сладки ядове покрай момченцето.” Сега ядовете около порасналия Илко са все горчиви. И все непреодолими огради.

Криво му беше, че единственият му син се е събрал с някаква съмнителна жена. При това с момиченце. Когато ги срещнеше по улицата, той не посягаше към детенцето. А тъй много го сърбеше ръката да погали по главицата свое родно внуче, да му се порадва, да го поглези. Тънкото гласче на своята кръв да чуе как му казва по детински: „Дядо”. Болеше го душата, но преглъщаше всичко. „Щом Илко така е решил, не мога да скърша хатъра му” – думаше си той примирено, а сърцето му се гърчеше от мъка и бащина безпомощност.

Преди година реши да отпразнуват заедно Сирни заговезни. Вечерта на прошката. Илко дойде сам. Бащата не го укори. Беше приготвил добра трапеза, както биваше преди доста време, когато беше жива съпругата му Добрина. Хапнаха. И двамата не обичаха силен алкохол, но тази вечер сръбнаха по чашка-две. Той избягваше виното и бирата, все го свиваше стомахът.

Разговорката вървеше сърдечно. И най-неочаквано Илко рече съвсем безцеремонно:

– Тате, ние с моята Галя решихме да продадем апартамента. Ще си купим евтина къща на село и със спестените пари ще започна бизнес.

– И какъв ще е този бизнес? – Бащата се вбеси. – Кои вие решихте така? Нали апартаментът още се води на мене и на майка ти?

– Да, ама и аз имам наследствен дял и в двата апартамента! Искам вече да си получа, каквото ми се полага по закон. Продаваме големия апартамент и ти ми даваш моето полагаемо от двете жилища.

Бащата се хвана за сърцето. Неговият роден син го изнудваше като някой чужд нехранимайко. Помисли си: „Хич не се срамува, че заедно със старото ни жилище ще продаде всичките ни семейни спомени от годините, когато беше жива майка му, когато аз бях здрав и го носех на рамене…”

– Иле, ти да не се шегуваш? Аз съм болен, ама още не съм умрял. Защо бързаш да продаваш? – Попита като задавен с корав залък. Гласът му се източи. Промъкна се като тревица изпод голям камък.

– Ние вече не можем да чакаме повече. Искаме да се развиваме. Ще купим евтина къща на село и камион, и започваме транспортни услуги по села и по градове.

– Това ли било то, развитието ви?

Големият камък продължаваше да го притиска. Трепереше не само от възмущение, а и от срам. Родният му син вече го беше погребал. Иска да изхвърли и него, както изгори дрехите на майка си. Бързаше да прибере наследството си. Нетърпелив беше, както лешояд.

– С какво съм заслужил това наказание, сине? Още малко ти ще поискаш да продадем и тази гарсониера и да ме пратиш в старчески дом. Кажи ми, това ли сте намислили с фалшивата ми снаха?

Бащата едва сдържаше сълзите си. „Боже, камък ли съм отхранил аз?!” Неволно погледна на изток към иконата на Света Богородица, която беше останала на стената още от времето, когато Добрина подреждаше дома им.

Илко гледаше в краката си. Мълчеше. Гузен беше – личеше му, че все още таи някаква човещина в душата си.

– Добре! – Бащата отхвърли камъка на собственото си унижение, преди да го е премазал. – Утре отиваме при нотариус. Продавате, вземате всичките пари. Не искам и грош. Ще си прибера само някои от вещите на майка ти, ако все още не си ги изхвърлил.

 

Трепереше от възмущение към себе си: „Все заради него станах за резил пред всички познати. А той така да ми се отплаща”. Срамуваше се. Навремето направи какви ли не служебни комбинации, за да осигури отделен апартамент на сина си.

Наскоро, няма и месец от тогава, Илко дойде за съвет. Петров го посрещна като баща. На кого друг да разчита, ако не на своя единствен син, на кого?..

Илко уж между другото рече:

– Тате, защо не ми дадеш колата си. Вече трудно я караш… Болят те краката…

Бащата потръпна: „Той наистина ме е отписал”. Отвърна с гузен поглед:

– Вземи ключовете. Ама само докато се оправя. И да го пазиш „Белия лебед”! – Така преотстъпи на Илко своя малък форд, стар, но поддържан с мерак.

В болничната стая му беше най-тягостно и обидно не от болестта. Тежеше му все още онзи камък, с който го затисна Илко на Сирница, вечерта на прошката. Родният му син не му се обаждаше никакъв по цели седмици. „Пести пари от телефон” – укоряваше го той. Мъчеше се да скрие от себе си истината, че синът му го е прежалил доста предварително. И все му прощаваше с надежда за просветление…

*  *  *

Арон дремеше в леглото си. Хъркането му беше поносимо. Неговият дрезгав глас отдавна беше замлъкнал. Ако беше в добро настроение, имаше да се хвали с миналите си „подвизи.” А когато не беше в постелите, се мъчеше да изглежда като някогашен красавец, любимец на жените. Сега куцаше доста яко и ползваше бастун, но твърдеше, че като млад го носел само за „салтанат”. Не искаше да си признае, че по рождение единият му крак е малко по-къс и с годините дефектът се увеличава. И той като Петров все потреперваше от студ и обида. И двамата имаха проблеми с кръвта си. Избягваха да приказват за коварното заболяване, но то тегнеше над всички техни действия и приказки. Сякаш бяха вързани край плътно затворен голям казан, в който врат техните болести. Всеки от тях се преструваше, че не осъзнава колко скоро врящото съдържание на казана може да стигне своята критична точка на кипене и да избухне смъртоносно.

Снощи се бяха разговорили за семействата си. Когато Петров беше запитал Арон: „Как си с кълвача? Отсрамва ли се?”, той му беше отвърнал бодряшки: „Охо! По онуй време се стрялкаше като смок към миша дупка. Ама и сега не си поплюва!” – излъга той. Пък си помисли: „Сега е зъзнещо мишле в парцалак…”

Арон хитруваше. Не искаше да си признае, че Байзар отдавна го е „отбила” и че на чаршафа с нея никога не е бил „като смазан швейцарски часовник”, както често се хвалеше той пред приятели, които се усмихваха снизходително, знаейки за всичките негови заболявания.

– А със сърцето как си? Казват, че редовният секс стабилизирал кръвното налягане. – Петров се забавляваше със „съкафезника” си.

– Никакви проблеми! Сърцето ми цъка като смазан часовник! – пак излъга Арон. Скри, че преди години му бяха направили операция на злъчката, а след туй – на сърцето и на простата жлеза.

Навън валеше ситен дъждец. Противна есен. Меланхолия. И двамата пациенти не излязоха до болничното кафене. Дори не погледнаха към двора за кратка разходка, боляха ги краката. Предпочитаха да седят в стаята си. Вече и приказките им се свършиха. За вицове дори не се сещаха. Чувстваха се премазани и стари. Всичко им пречеше. Нищо не им се услаждаше. Щастието ги заобикаляше като ръбести камъни в реката. Ни песъчинка радост не просветваше край тях. Горчива тиня смърдеше в душите им…

Кафето – студено. Денят – претоплена манджа. И все пак: живот!

Гледаха право в очите коварната есен на живота си и все за веселата пролет си спомняха…А тя беше запрашила тъй надалече, че никога нямаше да намери обратна пътека за завръщане при тях.

Арон беше завит презглава. Не хъркаше, но се правеше на заспал, за да не се изкуши отново да разголи съкровени неща от живота си като на Великденска изповед пред свещеник. „Ние, арменците, сме много по-набожни православни християни от вас” – често се хвалеше той в компания на българи, когато на шега му казваха: „Арменска уста затваряне няма”.

Мислите му се въртяха все около Байзар, като пчелички край миризливо цвете. Много криво му беше. Той нямаше да го признае пред друг човек, но добре знаеше, че Байзар никога не го е обичала. Нейният по-голям брат насила я накара да се омъжи за него. „На младини кой ли не се занасяше по нея – казваше си на ум Арон. – Тя хич не отказваше хубавите компании. Обичаше да се весели на чужда сметка. А аз я харесвах. Такава хубавица не е за изпускане, виках си. Нека ми завижда целият град! Тя дълго време ядеше и пиеше парите ми, но упорито отказваше да се оженим. Накрая златото затвори очите ù за всичките ми кусури.”

Направиха сватбата и тя, вместо да се свърти вкъщи, още по-настървено тръгна по фризьорки, кафенета и ресторанти. Не подхвана никаква работа. „Ако пипна нещо накриво, все ме гълчи: левак! Сякаш съм виновен, че по ми приляга да работя с лява ръка. Аз обичам да си похапвам хубавите домашни гозби на майка ми, но Байзар не подхвана да научи нейните стари рецепти. И досега я мързи да готви вкъщи, повечето време на сухоежбина я караме. Ей на, и сега, когато пак съм в болница, тя нито веднъж не е дошла на свиждане. Други хора, приятели, роднини идват, пък тя – не.”

Снаха им Милена преди месец беше родила момиче и Байзар се въртеше край нея. „Само и само да не е при мене”. Той беше много против едничкия им син Киркор да се ожени за българка, но Байзар настоя и стана на нейното…

 

И Петров мълчеше. Лежеше по гръб и пак се рееше из облаците на онази съдбовна пролет, която го плисна със свежест като внезапен топъл дъжд. И хубавичко го окъпа с лъчи. Чак до костите! Още помни какво ли не…

При онова свое младежко  увлечение той дали не заспа посред бял ден?! Дали не спи и сега? Още сънува все оная заря от пролетно опиянение. Слънчева. Топла. Звездна.