От Иван Енчев

 

(Продължение)

5

 

 

       Тогава се отвориха очите и на двамата

 и те познаха, че бяха голи: и съшиха

 смокинови листа, та си направиха препаски.

БИТИЕ 3: 7

 

 

…Млад беше тогава. Всичко му се услаждаше. Всичко му помагаше. Денят го радваше. Кафето – непременно горещо, да топли душата. А нощите, ах, нощите – радости, планове, мечтания. Захвърлени камъни по отлетели птици. Безвъзвратно сияние…

Успя да срещне чернокосата непозната сама. Беше пред павилиона за вестници. Тя си купи „Жената днес”, пък той – „Труд” и „Антени”. Запита го колко е часът. Усмивката на черните й очи направо го заслепи. Отговори й. Като по неизречена уговорка тръгнаха заедно по страничната улица. Казвала се Зара. Била от град Първомай, а е омъжена в Пловдив.

– Едвам се откачих от мама. Все се мъкне с мене. Сакън, да не се заприказвам с някой мъж – поясни по женски Зара.

Пак го стрелна с острите си едри очи, доста раздалечени от попрегърбеното носле. Дългите й пръсти се плъзнаха като гребен през бухналата гарванова коса. Той неволно се привърза към това нейно привично движение.

Чудеше как да й предложи да излязат извън селището. Тя сама го улесни. Сякаш хич не забеляза как напуснаха последните сгради и се озоваха по притихналия горски път. Вървяха все покрай брега на реката. Огромен назъбен трион, който разрязваше планината на две неравни половини.

Спряха край стройна бяла бреза на малка закрита поляна с мека трева. Той разгъна своя вестник, за да седнат на него. Тя се позасмя къщовно. „Има страшен чар! – възхищаваше се той. – Очите – големи запетайки! Миглите – дълги. Веждите – добре поддържани. Устните – пухкави. Разцъфнал розов цвят. Зъбите – бели пчелички пият сладък нектар.”

Докато я оглеждаше, тя извади от чантата си светлозелен чаршаф:

– Нося си го всеки ден. Да сядаме с мама, когато излезем на теферич. – Разстла постелката, събу червените си сандали и ги подритна настрани в тревата.

Харесваше му как сладко приказва. Седна до нея. Рамо до рамо. Тя не се отдръпна. Разказваше му за себе си, за семейството си. Завършила икономически техникум. Работела като счетоводителка. Била омъжена от пет години, но още нямали деца. Мъжът й бил часовникар. Често ходел за резервни части по няколко дни из други градове.

– Нали се сещаш, с месеци не ме закача вечер. Не само левичар, ами и левак. – Погледът й пак го погали закачливо право в очите.

– Има левичари доста по-сръчни от десничарите за… някои неща.

– Остави го, проскубан куц котарак. Десет години е по-стар от мене. Минава за хубавец, но ходи с бастун. По рождение си е куц. Брат ми насила ме ожени за него.

Не му стана приятно от нейните приказки за съпруга й, какъвто и ще да е той. „Човек е – каза си, – а не харизан домашен чайник, вече захабен от употреба.”

– Досадна си! – Той перна с ръка една едра мравка, която полази по мургавата ръка на Зара. – Сякаш надушва прясно мляко – пошегува се той, но не продължи на глас: „каквато си ми напращяла с това дълбоко деколте”. Тя се престори, че не усети горещия порив на неговата тръпнеща длан.

– Я, какви са големи мравките тук!

– Тук всичко расте бързо… И тревата, и дърветата… и любовта…

Отново го стрелна веселият дяволит поглед на Зара, все тъй изкусителен.

– Имаш много хубави сини очи! Страшно харесвам мъжете с черна коса и сини очи. Като небето. Виж каква красота е! – Тя посочи плавно с ръка към дълбокия пролом на синевата между високите планински склонове.

Зара се излегна настрани, гърбом към него. Скришом от нейните блестящи очи, жадният му поглед набързо повдигна червената й къса рокля. Започна от усмихнатите трапчинки под разголените колене и спря чак до буйния водопад на косата. Дявол някакъв внуши на ръката му сама да пресегне към голото й рамо, гладко и топло като главичка на бебе-сукалче: „Грях е да не целунеш тази благинка!”

– Ама ти какво си намислил? – Нейният глас не питаше закачливо, направо отговаряше на неговите незададени въпроси. Пък дяволът скришен пак му нашепваше: „Цялата – очи! Да ти е драго да те полазят тия черни щурчета!” – Слушай ме сега – продължи тя, все тъй дяволито. – Хайде да не избързваме! – Ноздрите на закачливото й носле трепкаха, трепкаха. Сякаш упорито се мъчеха да вдъхнат издъно благата свежест на околните борове.

Тя се изправи пъргаво. Облегна рамо към гладкото стебло на близката млада бреза. Загледа се в далечината между боровете. Пак с гръб към него. „Сякаш се бои, че ако я притисна отпред, ще спукам пазвата й. Прилича ми на кърмачка. Не! Кърмачките миришат на топло бебе и горещо мляко. Тази жена мирише на грях.” Приближи я с една крачка. Тя го отблъскваше вяло и се навеждаше с гръб пред него. Млада кошута пред порива на силен мъжкар.  Закачливият смях – малко гърлен, малко момчешки – направо му викаше: „Ела Вълчо, изяж ме!”. Току рече:

– Ах, как се сгорещих! – Разсъблече късата си рокля без ръкави с гъвкави движения. Тъй се извиват змиите, за да свлекат старата си лъскава кожа. – Никога не съм го правила. За пръв път оставам насаме с чужд мъж. – А мекият сластен глас на младата й снага тайничко го подканваше да пресегне към райския плод на изкушението.

Той не беше много настоятелен. Изпитваше неудобство – познаваха се едва от предния ден. Заслуша се в чуруликането на един славей. Пък тя току го упрекна закачливо:

– Ама на тебе наистина не може да ти се устои! Много си припрян!

И пак се обърна гърбом към него. Виненият цвят на роклята й го беше упоил и зашеметил. А женският приглушен смях доля още сладко вино в чашата на неговото опиянение и току му предаде крепостта отвътре. Веселите славеи притихнаха. Само от време на време се чуваше сладостен възглас.

Те бяха истински рожби на природата. В окото на слънцето: на тревата шава едно трепкащо живо създание с четири човешки крака, четири ръце и две рошави глави. Балканската река бълбука ли, бълбука – сякаш невидима публика ръкопляска на открит любовен спектакъл: „Ха така! Ха така! Браво! Бис!”

 

Дълбокото дъно на клисурата тръпнеше. Трионът на реката дълбаеше, дълбаеше яко. Диво. Право в недрата на времето. Все тъй просто и естествено, както е било още при Адам и Ева.

Топлите яйца на славеите се пукаха от бъдещи песни. Прихваха невидими горски щурчета. Фиукаха криле на гълъби. Планината живееше библейски. Свободна от лицемерно целомъдрие. Опиянена от щастие.

Алената рокля на Зара продължаваше да пламти като червена жарава сред зелената трева. Точно там дремеха двата им ръчни часовника – две гладки речни камъчета, захвърлени по отвързано домашно добиче, намерило пролука в оградата на своя строг стопанин, за да полудува на воля…

Те сияеха, поразени от взаимната сладка тръпка. Съблекли дрешките на всички свои задръжки. Зашеметени от прастарата вечна повеля край горещо огнище: за да гори добре огънят, трябва да се притъкват горящите главни. Пламъкът спре ли да се вихри над вряща жарава, пиши го умрял. Пепел.

Тръгнаха си весели. Лъчезарни. Съвсем забравили за всичко друго на света.

Той беше окрилен. Свободен. Разполагаше със себе си. Беше сринал преградата „какво ще кажат хората”. Един грижовен ангел му нашепна право в ухото: „Приличаш на младо орле, за първи път излетяло от гнездото си. Достатъчно летя на воля. Стига! Тръгвай за вкъщи!”  „Не! – кресна му дявол някакъв в гръб. – Не бягай от това топло гнезденце!..”

Мекият глас на Зара го приземи:

– Мило, утре недей да се бръснеш! Така си ми гладък като яйце. Искам да ме боцкаш.

– Обичам да се бръсна всяка сутрин. Иначе през целия ден пред жените се чувствам като кастриран петел.

– Ти ли, ти ли… Просиш си похвала…

Вечерта ония немирни щурчета мира не му дадоха чак до среднощ, когато заспа с усмихнато лице. Сутринта заедно с първите слънчеви лъчи щурчетата на страстта отново го погъделичкаха първо в слабините, а после навсякъде – от главата до петите.

 

*  *  *

Със Зара отидоха пак на вчерашното място край реката. Тя го подкани с гальовна усмивка:

– Хайде да си поиграем на елени. – Наведе се с гръб пред него.

– А защо не на морски кончета?

– Ти май много обичаш да яздиш. Хи-хи-хи – смехът й звучеше порочно, съблазняващо.

Той зяпна да се разсмее от изненада. Изведнъж проумя, че първия път с нея се е радвал на пирова победа. Обръщайки се с гръб към него, сякаш се срамува, тя всъщност го е прелъстявала. Така я обикна още повече: прилепнала гърбом към него. Уловена мечта – готова да се изхлузи из ръцете му, уплашена от своята победа.

Мечтите не обичат да ги гледаме право в лицето. Предпочитат да са с гръб към нас, за да ни принудят да ги преследваме.

Тръпнеше от щастие. Прегладнял крадец в незаключена фурна за горещи гевреци.

Внезапната привързаност към Зара го връхлетя като нежна стихия. Пресрещна я с голи гърди. А дяволът познат го хвали: „Ти: мъжага на трийсет и три! Тя: самодива на двайсет и осем. Любов по рецепта!”

 

Панчо Устрема приемаше с насмешка думите на артиста Развигоров, който веднъж в кафенето беше произнесъл поредното си сладострастно философстване:

– Между мъжете и жените нищо не е тъй жестоко, както войната за превземането на оная малка територия на една педя под пъпа на другия. Който завладее пръв управлението на това райско кътче край Кумовата слама, той господства над цяла една империя, наречена семейство.

– Рано или късно всяка империя рухва. Без любов няма щастливо семейство – беше отвърнал философски Панчо. – Страстта е наказание.

– Заблуждаваш се! – Развигоров настояваше на своето. – Никоя любов не е непорочна. Любов без страст е гола вода. Любовта е летен дъжд. Мине-замине за няколко години. Любовта започва с красотата, минава през похотта и спира при навика. Страстта е сляпа. Тя е мерак. Остава до гроб.

– Това от личен опит ли го знаеш? – Панчо се опита да засегне приятеля си заради неговите интимни забежки.

– Страстта е много по-стара от любовта. Тя опложда и ражда живота, а не любовните илюзии. Семейството е най-големият враг на страстта.

Развигоров имаше доста цветисти метафори за човешкия пъп. Особено женския. Оприличаваше го ту на екватора на Земята, ту на Полярната звезда на небето, ту на златно пръстенче из Кумовата слама, ту на пчела, задрямала край бурканче с мед…

 

Петров неволно се упрекна, че откакто е в тази болница, все повече си спомня за мимолетната си връзка със Зара, отколкото за починалата си съпруга Добрина. Една от първите им срещи с Бина беше в началото на студентската учебна година. В ранната утрин тя идеше откъм ниското оранжево слънце. Стъпваше по златни листа от близките смокини. Той я гледаше. Есенното слънце го заслепяваше. Виждаше я неясно, като сияние. Но я чувстваше с цялото си същество. Срещнаха се. Подадоха си десници: две влюбени души. Тръгнаха на запад. Младежките им сенки припкаха напред пред тях. Вървяха ту допрели рамене. Ту раздалечени като скарани. Ту слепени: една върху друга – морски кончета в любовен транс, летящи над топла река… И двамата си мислеха: ето любовта! Тя ще ни води до гроб!

Черна котка притича през сенките им и те свиха настрани, шегувайки се с народното поверие. Тогава есента им беше до колене…