От Иван Енчев
(Продължение)
6
На Архангеловден Петров почерпи Арон с кутия шоколадови бонбони:
– Днес имам празник. Рожден ден.
– Панчо, аз съм на петдесет и осем, ти колко лазарника навърши?
– С пет-шест по-малко.
– Той, Архангел Михаил, там, на небето, не гледа кой на колко е. Прибира на ангро. Гледай скоро да не му се мяркаш пред очите.
Петров се усмихна снизходително, пък си мислеше: „Дано не заприличам на тебе. Доста си се запуснал, братко.” Запита:
– Чувал съм че арменците са измислили любимецката боза от просо и свиленградското малеби? – Петров подпита на задявка, за да накара Арон да спре с хвалбите си. Каза го и се сконфузи от своята бъбривост.
После дълго време Арон се хвалеше с всичко, каквото му хрумнеше за арменците в България. Петров го слушаше с уважение. Повечето от споменатите имена му бяха известни. Възхищението, с което ги споменаваше Арон, го приобщи към неговата гордост. От доста време насам двамата сякаш забравиха за болестта си. Пренесоха се в един съвсем друг свят от тяхното ежедневие. Почувстваха неподозирани сили, които ги стоплиха.
Понякога благата приказка прави чудеса.
* * *
Навън валеше мъгливо досадно време. От циганското лято нямаше и парцалче. Аха да запръскат снежинки! Остричък ветрец пак бръснеше яко овехтелите цветя в малката болнична леха и хладният му дъх проникваше чак в стаята. Петров пак продължаваше да се топли на своите младежки спомени. Сънливо гущерче, припичащо се на слънчевите лъчи на една отминала топлина – далечна във времето и пространството, ала светла, любвеобилна, радостна и заразителна.
…Онази пролет той беше дошъл на почивка в Нареченските минерални бани хем да се поразсее, хем да полекува очите си с планинския въздух и минералната вода на Соленото изворче.
Срещите със Зара го преобразиха. Превърнаха го в съвсем свободен човек. За пръв път изживяваше такава безгранична свобода в любовното си чувство. Тя му разказваше надълго как хитро се измъквала от майка си, за да хукне за поредната им среща. И той не се съмняваше в искреността на нейните приказки. Веднъж, както го галеше по гърдите, тя му беше рекла едва ли не завистлво:
– Каква гладка кожа имаш! Само за целувки.
Друг път пък похвали ръцете му:
– Какви изящни дълги пръсти! Иде ми да ги изям! – Поднесе към устата си неговата ръка и позахапа показалеца и средния пръст. После ги смукна до дъно и бавно ги изхлузи из влажните си пухкави устни, гледайки го право в очите. Ухилена. Като кученце, току-що съзряло сладък кокал, преди да го схруска и нагълта гладнишки: – Ей затова тук не ползвам никакво червило. Спокойно да те целувам навсякъде.
Той вярваше на всяка нейна дума. Откликваше на всяка усмивка. Отвръщаше на всяка целувка. Тръпнеше при всяко нейно докосване – горски пламък в хладна вечер! Преди обед, ако не издебнеха да се заключат в нейната стая, когато майка й беше на лечебни процедури, бързешком се втурваха към различни прикътани места из дълбокото дефиле на реката. Вечер се усамотяваха на някоя отдалечена в тъмното пейка. Веднъж тя го упрекна:
– Мило, сега е безопасен период. Не бъди такава скръндза за хайвера си!
А той я щипна по бузката:
– Аз да не съм ти някой шаран?
– Тцц… – Отговорът се изхлузи из нейните устни като слюнка на гол охлюв по листата на крайречните репеи.
Зара затвори устата му с целувка. Смукна устните му по рибешки. Притисна се още повече към него. Сякаш панически търсеше яка опора и спасение от някоя голяма опасност. Ласките й го зашеметиха.
– Ти просто умееш да зарадваш една жена! – хвалеше го тя. – Тази двойна езда, сутрин и вечер, направо ме влудява. Защо не живеехме в по-близки градове. Щяхме да се срещаме всеки ден.
– Преувеличаваш – отвърна той. – Скоро ще си омръзнем. Ще заприличаме на съпрузи.
– Кажи ми. Когато са склещени, на мъжа ли е по-приятно, или на жената?
– На мъжа, разбира се. – Той беше чувал и друг път този въпрос като виц, но не се издаваше, за да й достави удоволствие.
– Лъжеш се. Когато завреш пръст в ухото си, за да го почешеш, на него ли му става по-сладко, или на ушето?
– Тебе май те сърбят и двете ушета…
– Хи-хи-хи, как позна? Който зяпа – той лапа сладкото…
Премаляваше от нейната ненаситност. Вихрушка от похот и нежност. Той потъваше в това лакомо чувство все по-надълбоко и по-надълбоко. Така якият корен се забива в земните недра, за да роди плод.
Зара сгряваше кръвта му като гъсто южняшко вино. Страстта й се ливваше право в душата му. И той я преглъщаше бавно, на тласъци, за да не строши сладкия връх на апетитното проникване.
Веднъж тя му беше признала чистосърдечно:
– Мило, не си мисли, че ти си ме открил първи! Аз те забелязах още пред водопада при Бачковския манастир. Щеше да ме изпиеш с очи.
– А защо не ме заприказва?
– Не виждах никаква перспектива. Аз съм практична счетоводителка. Не обичам да ловя риба на сляпо.
– Във водопада рибите летят… – Той не искаше да се предаде.
– Господ си знае работата. Я ела по-насам да ти се извиня по-хубавичко, че вече трябва да се прибираме. Мама ще ми се разсърди.
Нейният женски порив превзе цялото му същество. Беше забравил, че и двамата имат свои съпрузи. Илюзии. Мечти. Планове. И пак ги радваше оная палава пеперуда, узряла в топлия пашкул на страстта.
Зара не беше от жените, които излъчват обаянието на крехка кристална чаша, от която трябва да пиеш сладост много предпазливо, да не би случайно да я счупиш. Тя беше земно хубава. Приличаше на керамична ваза, в която хем можеш да натопиш разцъфнала роза, хем можеш да си налееш руйно вино и да пиеш възторг до насита. Да пиеш, и да пееш. Нейното обаяние излъхваше естествена страст… Ала интуицията му го караше да се съмнява в такава прекалена искреност. Стори му се, че тя много бързо откликна на неговия прибързан мъжки порив…
Мислейки за Зара, Петров изведнъж си спомни един от каламбурите на Развигоров: „На гол корем и едната гола любов ти стига, да те направи щастлив. Важното е да имаш як корем.”
* * *
…Пак през онази пролет. Една вечер, когато се прибираше към стаята си, той неволно си затананика шепнешком някаква лека народна мелодия. И неусетно й натъкми един речитатив: „Очите й пеят. А устните плачат ли, плачат. За мъжка целувка жадуват. Косата – смола разпиляна. Снагата й – угар за оран. Не дрямай, орачо! На шията бяла – малинка узряла. Бенка едничка – калинка за полет. Не думай и дума. Сърцето сърцато да пее, че тя е дилянка набрала. С дилянка сърце се лекува, но не и любов. Ох, не и любов…”
Сепна се: „Дали не пощурявам… Страстта трудно се озаптява да мирува на място. Жребецът си е жребец, дори и спънат с букаи.”
Неизпитваната по-рано страст внезапно го изплаши. Един попътен ангел пазител му заповяда: „Грабвай си всичкия багаж заедно със сладките спомени и дим да те няма! Зарежи този коварен курорт? Тук ти тъй успокои нервите си, че чак се забрави кой си!” – А дявол един наблизо тутакси отсече: „Славеят на щастието сам е кацнал на рамото ти. Сграбчи го с две шепи! Не смей да го прогониш!”
Той послуша дявола.
А съпругата му Добрина беше много разбран, но сдържан човек. „Защо и с нея не се чувствам тъй свободен, както със Зара?” Тя не се отпускаше докрай нито преди да се оженят, когато той крадеше забранения плод на страстта, нито след сватбата, когато плодът му беше под ръка и денем, и нощем. Това не им пречеше да се обичат.
Със Зара обиколиха всички забележителни места в района на курорта. Неуморната „Бяла лястовица” летеше ту към Чудните мостове, ту към Пампорово, ту към Смолян, ту към Широка лъка – там едва не останаха да пренощуват. В Чепеларе присъстваха на творческа среща с поет. Достигнаха чак до Кръстова гора. Два пъти „летяха” до Бачковския манастир, при Водопада. Когато „Бялата лястовица” си почиваше на хубава сянка, те, без да се бавят, „яхваха ненаситното еленче”. Майката на Зара си беше намерила една възрастна приятелка и хич не се интересуваше какво прави дъщеря й…
Веднъж пак на разговор в кафенето Развигоров беше рекъл: „Страстта няма алтернатива. Тя или пламти и сгрява душата ти, или мъжди като мокра слама и зъзнеш цял живот. Всичко друго са розови приказки за любов до гроб…”
Сещайки се за този разговор, Петров си рече радостно: „Движение, братко! Движението крепи Вселената, времето, живота. Движението е майка на всяко зачеване.”
* * *
В болничната стая пак беше задушно. Беше вечерта на десети ноември. Петров и Арон се загледаха по-дълго към телевизора. Говорителят прочете информация за 16-годишнината от падането на Берлинската стена. Желю Желев, първият демократично избран президент на България, разказваше за събитията след историческата 1989 година. Недоволен беше, че за толкова години преход от тоталитаризъм към демокрация държавата ни не е напреднала много. След него на екрана се появиха Филип Димитров, първият премиер от Съюза на демократичните сили, Петър Стоянов, Иван Костов и други управници от новата демократична власт.
– Хвалят се! – рече с презрение Арон. – А Желю защо не си признае, че съсипа земеделието. Ами нали той първи даде власт на турското Движение за права и свободи, сега Ахмед Доган да си развява коня като същински паша.
– И не само той – допълни Петров, сякаш го болеше зъб. – Нали виждаш как направиха тройната коалиция това лято. БСП и НДСВ можеха да минат и без ДПС. Защо Сергей Станишев и царят не съставиха сами новия кабинет? Имаха достатъчно мнозинство в Парламента. – Той симпатизираше на Симеон Втори, но го обвиняваше за съглашателската му политика с етническата турска върхушка.
– Оня продажник, президентът Георги Първанов, настояваше за Доган. – Арон никак не скриваше презрението си към водачите на Движението за права и свободи не само заради някогашния турски геноцид над арменците, а и заради тяхната алчност за власт и привилегии.
Разговорът им полека-лека заглъхваше. И двамата бяха недоволни от всички сегашни държавни управници.
– Днес никой не мисли за народа. И министри, и депутати грабят на поразия – обобщи Арон и повече не се обади. Замлъкна и Петров. След малко угаси телевизора…
Арон се свиваше в постелите. Зъзнеше. Не само от студ. Беше много нещастен човек. Той с никого не споделяше своята най-жестока мъка. Таеше болката в душата си от доста години насам.
Животът му нанесе най-гадната обида с красивата уста на Байзар. Още в първата семейна нощ тя му заяви с присмех: „Язък за барута! На тебе само приказките ти са големи.” Нещастието му стана същински ад, когато се оказа, че не могат да си заченат бебе. „Левак! – обиждаше го тя всяка нощ. – За нищо не те бива. Ще те потърпя още малко, и ще легна с друг. Мераклии, колкото щеш. Кой ли не ме обарва с очи. Събличат ме насред площада какви ли не мъжаги. Точат цели саби! Пък аз заспивам с някаква мижава залъгала…”
По-късно тя може би изпълни заканата си. Не му го призна открито, но той се усъмни, че го е сторила. „Сигурно е онзи красив доктор по женските болести, дето ни препоръча да играем на пони – мислеше си тогава с отчаяние Арон. – Първо е казал, а после го е показал. Пък тя е крещяла от радост и е искала още…”
* * *
И Петров не спеше. Той неочаквано си спомни едно отдавнашно пътуване с автобус през Балкана преди седем-осем години.
…Беше по средата на април, пък наоколо всичко сребрееше в кристален скреж: и дървета, и треви, и скали. Автобусът пътуваше като през неземна приказка от скреж! Надвечер шофьорът поспря край ниска крайпътна къща в проточено балканско село.
От автобуса слезе млада монахиня с черни дрехи, черна багажна чанта и тъмни гумени ботуши. Тръгна надолу по заснежен тесен път без пъртина, накъдето сочеше малка табела: „Към манастира”. Вървеше към своето чистилище, с надежда да прекрачи някога дверите на отвъдното с чиста вяра в доброто. „Изкуплението е голямо: да погребеш завинаги и любов, и страст, и майчина сладост. Коя е тя? – питаше се той тогава. – Дали не изплаща греха на красотата си? Каква сила я захвърля като малко камъче в дълбока река в този затънтен женски манастир? Върви с прости ботуши през житейските преспи на битието.”
След време Панчо Петров мина с колата си покрай този манастир. Запита за мургавата монахиня. Игуменката на светата обител му разказа нейната биография само с две тъжни думи: „Несподелена любов!”
Едва сега, в последните няколко години, в часовете на самота, той прозря защо не е забравил тази съвсем епизодична случка. В черните очи на монахинята сред оня бял, заскрежен балкан прозираше и тъга, и мъка, и болка. Ала в нейния поглед нямаше и капчица смирение. Тя носеше гордо кръста на своята обреченост в името на любовта, победила най-земното у себе си – страстта.
По онова време му беше станало жал за непознатата женица. А сега неволно потърси приликата й със Зара. Вероятно беше нейна връстничка. Представи си крехката Зара в черна монашеска роба. „Окаян си, братко! – Позасмя се тъжно на своето нелепо хрумване. – Тя и светица да е, вече нищо не може да изтрие твоето съмнение каква всъщност е била. Спомените са коварни. Неблагодарни деца на нашето лично минало.”