От Иван Енчев

 

7

 

За мъж и жена в усамотено място

                                                           никой не мисли, че четат „Отче наш”.

Латинска сентенция

 

…Мястото беше приятно, в зелен затънтен кът. Близката река бълбукаше гъделичкащо, като смях на играещи деца. Той гледаше Зара право в устата. Нейните безсрамни устни му шептяха сладки срамотии. Ръката му побърза да се свре на сянка под бялата блуза. Разголеното пъпче се усмихна заедно с предното копче на червения прилепнал летен панталон.

Пламтящите очи се впериха в неговите. Не право в зениците, а някъде зад тях, много по-надълбоко. Ноздрите й затрептяха. Заприлича му на домашна зайка в кафез, подушила сладко лакомство: хубав морков. Тя сама възнагради нетърпението си. Бързаше. Сякаш невидим грубиян, скрит в храсталака наблизо, ще пропъди с камък и дюдюкане взаимната им радост, както се подвиква към горски заек…

 

Веднъж Зара му рече:

– Голям дявол си, Панчо! Не мога нищо да ти откажа. Как го правиш? Сякаш ме омагьосваш!

– У всеки човек има по един ангел пазител и един дявол рушител. Те често си сменят ролите. Зависи на какъв акъл си.

– Аз пък крия два дявола. Единият за мене, другият за тебе. – Зара побърза да го целуне по лявата вежда. А после – и по дясната…

Друг път той й подари една червена ябълка.

– Хапни си от ябълката на Ева. Подарявам ти цялата планина с всичките нейни ябълки и грехопадения…

– Благодаря за сладките приказки… Хи-хи-хи. – Тя се усмихваше порочно и току набута ръката си в неговия панталон изпод ластичния колан на кръста му.

Зара умееше да се забавлява с неговата мъжка похот. Гъделичкаше я като малко игриво котенце. Хвалеше ту очите му, ту гърдите му, ту кръста му. „Рядко пропуска да погали по главичката моето самолюбие!” – възхищаваше се той. Пък тя, все тъй любвеобилна:

– Мило, ти имаш тяло на същински състезателен ездач. – Ухили се сладострастно. – Всичко в теб е стегнато като струна!

– Аз наистина съм яздил кон. Навремето с едно момче препускахме по поляните коня на неговия дядо. А сега яздя с истинско удоволствие „Бялата лястовица”…

– И само нея ли? – прекъсна го тя. Гледаше го право в очите и облизваше бавно своите влажни устни, сякаш бяха понацапани с мед.

Привличането им ги съешаваше в едно: ту като треперещи ръце на сляпа пророчица, ту като змийски очи на вещ хипнотизатор, ту като майтап на разгонен дявол, яхнал послушен ангел досущ като бяла магарица…

 

Той още от момче си го имаше този навик да разсъждава по отвлечени теми: „И човешката страст е подплашен див заек. Припне ли веднъж, иди че я гони, да я спреш… Водно огледало е човешката душа! Хем не може да се пипне с ръка, хем не може да се види с очи. Посегнеш ли да докоснеш нейното отражение, тутакси се размива.”

 

* *  *

…Зара получи съобщение от нейния съпруг, че в събота сутринта той пристига с колата си, за да я прибере. Тази изненадваща вест хвърли в отчаяние и двамата. Престоят й в курорта трябваше да свърши чак след три дни.

Последната им среща продължи повече от друга вечер. Те пак се взираха в себе си. И пак пришпорваха палавото еленче. И пак младото орле летеше на воля. И пак – забравяха пространството и времето. Пак уговорки за нови срещи.  Пак на този курорт. Пак по същото време. Всяка година.

Тя не му остави никакъв адрес, нито телефон. За по-голяма сигурност. „Мило, да не стане някой фал с мъжа ми. Аз ще ти пиша и ще те търся по телефона…”

Точно, когато се разделяха, той се сети:

– Какво да ти подаря за спомен? Сега всички магазини са затворени.

– Обеците! – рече Зара с грейнали очи, сякаш цял ден се беше чудила как да ги изкопчи из ръцете му.

Стана му криво. Сутринта, когато с нея преминаха покрай едно бижутерско магазинче, беше купил за подарък на жена си дребнички златни обеци с огненочервени рубини. Почувства се неловко. Никак не му се искаше да изпълни желанието на Зара, но не можа да й откаже. Той обичаше съпругата си Добрина предано и честно. Нямаше намерение да замени като някаква вещ утаената любов към нея с бурното похотливо увлечение към Зара.

– Носи ги със здраве – рече с приглушен глас и подаде малкото пакетче в протегнатата ръка на Зара. После дълго време се упрекваше: „Постъпих подло към Бина. Страстта победи съвестта.”

В болницата Петров често си казваше на ум: „Нищо лошо не съм видял от Зара, освен едната гола любов. Защо трябва да я осъждам… Без красивите спомени за нея сега щях да съм още по-самотен…” Мъчно му беше. Оприличаваше себе си на изгорял дънер сред отдавна опожарена гора: наоколо растат млади филизи сред крехки балкански треви, пък той гние ли, гние: излишен, пренебрегнат, дори и мравките не го харесват за мравуняк, защото им мирише на дим…

Най-много го измъчваха ледовете на самотата и капризите на хорските чувства. Усещаше, че зъбите на безразличието вече го ръфат, както червеите, чистачите на природата,  гризат всеки стар пън, който не е пуснал надеждни леторасти към бъдещето.

 

*  *  *

…След време  Зара потърси Панчо по телефона няколко пъти. „Мъжът ми ме дебне като ловджийска хрътка. Страшно ми се иска, но не мога да дойда в курорта, както се бяхме уговорили” – оплакваше се тя.

Той се посвени да й признае, че се беше завърнал вкъщи преобразен от изживяното щастие с нея. Неговата съпруга Добрина вече му изглеждаше друга жена: добра и всеотдайна, приятелка, ала не и това, което му се искаше, за да се чувства щастлив докрай. Тя беше болнава, още когато се ожениха. Страдаше от епилепсия. Почина на четиридесет години. Нейните плахи очи много рядко срещаха погледа на човека, с когото разговаряше. Никога не споделяше интимното си изживяване. Таеше го дълбоко в себе си. Сякаш се боеше, че ако го сподели дори със съпруга си, някой крадец ще го дръпне като скъпо бижу от нейната пазва и ще й го открадне завинаги.

„Семейството е като монета. Има две страни – разсъждаваше той. – Лицето е любовта, а гърбът – интимната страст. И все пак едното е по-важно. Кое е то?”

 

Панчо Петров не успя да забрави ласките на Зара и в Русия, където беше на курс за специализация по културно-масова работа. Не устоя на някои руски изкушения. Но не смогна да повтори онова, което беше изпитал със Зара. Тогава прозря колко прав е бил Учителят Дънов, когато е изрекъл в своите Напътствия за добра обхода: „Не се сравнявайте с никого. Любовта не обича сравненията.” Сравненията са капризни госпожици. Все настояват непременно да им угаждаш. И много често се гаврят с тебе.

Овдовя на четиридесет и две години. Беше интелигентен. Внимателен. Винаги изискано облечен. Чистичък. Спретнат. Минаваше за франт и естет. Грях е да се каже, че не го харесваха красиви жени. Те сами проявяваха интерес към него, без да ги ухажва. Не умееше да се преструва на влюбен. Не им обещаваше брак. Никога не ги водеше в семейната спалня, където пазеше някои вещи на съпругата си, а също и иконата на Света Богородица, която им беше сватбен подарък от нейните родители. Твърде много сравняваше той. Все търсеше да намери жена, която да замести или Добрина, или Зара, или, дай Боже, да съвмести и двете в едно живо същество. Не успя да го стори. Не попадна нито на такава любов, нито на такава взаимна страст.

Сега, когато болестта го беше разделила от всичките му обичайни занимания, споменът за Зара го озаряваше като далечен отблясък от онзи голям пожар в планината. Той беше заглъхнал отдавна, притихнал под пепелта на времето, но не и потушен завинаги. Макар и без пламъци, пожарът на младостта все още тлееше и гореше в неговата душа. Вече само това далечно сияние го стопляше в студеното му ежедневие на един болен мъж.

 

*  *  *

 

Скуката в клиниката сковаваше невзрачната стая като ледена черупка на костенурка през зимата. Беше след обед. Арон не спеше, но и не му се приказваше, както сутринта. Не криеше колко му е тягостно. Личеше, че предстоящото му изписване никак не го радва. Хем не му се стоеше на болничното легло, хем не му се тръгваше. Сякаш излизането от тази противна сграда го приближаваше към нещо още по-отвратително, може би към гробището.

И Петров мълчеше. Яд го беше на Арон за сутрешната му забележка:

– Какво толкоз се къпеш като жаба всяка сутрин! Ще се разболееш повече.

– Чисто тяло – чист дух! – пошегува се той, макар че му се щеше да отвърне по-рязко. Пък Арон продължи заядливо, дори злобно:

– Скоро и двамата ще гушнем карамфила. Няма защо да се киприш като кокона за пазар.

– А да не искаш да се увоня като тебе? Я си помириши чорапите, такето, фланелата!

– Много си придирчив. Затуй си уморил жена си толкоз млада. Не се прави на светец!

– Идиот! Що за глупости дрънкаш? – Едва не посегна да го перне през устата.

– Недей тъй бе, Панчо. Аз само се пошегувах. Не съм такъв човек, майтапя се…

– Каквато ти хигиената, такива ти и майтапите. Хайде да замълчим…

– Не си прав, Панчо! Преди да се разболея, аз се къпех и бръснех по два пъти на ден. Сутрин – за любовниците. Вечер – за жената. Ама сега… вече няма за кого… и за кога… Пих чай от бъз. Пих кръв от костенурка. Само дрисня не съм пил още…

Арон се озъби за усмивка като дърта кобила. Пък Петров си помисли: „Арончо Златаря вече прилича на  взривено обменно бюро за чужда валута.”

 

*  *  *

 

„Смъртта е река без дъно. – Петров пак се отдаде на тъжни размисли. – Нагазиш ли в дълбокото, връщане няма. Ще излезеш само прероден: риба или чайка… Защо дремем в тази болница и преживяме живота си. Приличаме на напращели крави на пладнище. Нито има кой да издои млякото на знанията ни, нито има кой да го подкваси и да го извади на пазара… А гладни телета, колкото щеш!”

Сети се за актрисата Невена. „И тя е от глезените телета. Все чака от татко си наготово.” През последните няколко години Панчо сам не разбра как при техните срещи насаме оплоди утробата на нейната надежда за любов. Хич не усети как тя е започнала да набъбва и да нараства като жив бебешки зародиш. И как се роди преждевременно и как почина. Невена още я жалее като всяка непрежалима скъпа рожба. Той твърде късно проумя какво зло е сторил. Сам беше отбрулил като крайпътна ябълка плода на своята добрина и отзивчивост. „Твърде много съм откровен с нея. Добрите думи са като жито. Семе за надежди и съмнения. Не внимаваш ли на каква почва ги ръсиш, има да си патиш…”

 

…Беше преди години. През лятото. С Невена пътуваха служебно към морето. Съненият автобус потегли рано-рано и после дълго време летният изгрев на слънцето се търкаляше пред очите на пътниците като червена лисица с дълга опашка. Невена задряма, още щом седна на седалката до него. Красива. Умна. Интелигентна. Талантлива актриса. Твърде скоро след женитбата си с един колега сколасала да се разведе.

„Няма очи за такава заран – възмути се той. – Гледай бе, човек! Гледай и помни за цял живот! На изток: половин слънце! Отгоре – облак. Още по-отгоре, по ръба на облака: застинала светкавица. /Без гръм и трясък!/ Кой разпъна на кръст нощта?! Зората снесе златно червено яйце. /Но всеки ден не е Великден./ И после дълго денят ще го мъти. /Какво ли ще излюпи моят ден?/ А довечера ще го счупи на безброй златни черупчици. Ще писукнат звезди – златни дребни пиленца. Ще пейнат птици. Ще плисне звезден дъжд. Ще рукне звездушка: яйце на славей и чучулига!”

Тогава, в Созопол, за първи път се опознаха истински с Невена. Една вечер тръгнаха боси по лунната пътека. Докъде стигнаха, само те си знаят. Поразголиха се: и телом, и духом. Завърнаха се по лъчите на зората съвсем голи и се покриха с препаски от илюзии и тъмни очила против морално заслепение. Морето е най-безкористният любовен посредник. Никак не обича клюкарите. Оставя само тръпката от волното отдаване. На морското равнище кой не е газил в море до колене? Кой не се е давил и спасявал сам себе си край вълнолома на мечтите?..

Пазеше се да не се влюби в нея. А тя открито го укоряваше: „Стига си се съобразявал с какво ли не! Ти не се плашиш от рисковете. Страхуваш се да чуеш какво ще кажат хората за тебе.” Той съзнаваше ясно, че тя е права. Не можеше да се промени. Дори и не се опитваше. „Възрастният човек трудно сменя веригите си – оправдаваше се пред себе си. – Няма по-голямо лековерие от внезапната свобода…”