От Иван Енчев

 

8

 

Застанал на терасата пред болничната стая, Петров изчака мръкването. Мислеше си: „В небесното море кръглата луна е като зяпнала уста на златен кит, който смръкна деня и ръсна звездите като жълт хайвер.”

Съзнаваше, че споменът за Зара е само една сладка стръв, за да налапа въдицата на миналото си, като наивна риба, сляпо устремена към тиган с вряща мазнина. Проумяваше това, но не искаше да избяга от стръвта, нито от въдицата на илюзията. Беше горделив човек. Придържаше се към приказката на дядо си: „Ако ще мре конят, от зоб да е!” Споменът за Зара беше най-добрата зоб за коня на неговата надежда за оздравяване. Дори понякога в полусъница, малко преди заспиване, се опитваше да си внуши, че тя не е съществувала от плът и кръв, че е само една мечта в минало време, че той се самозаблуждава с някой свой отдавнашен сън. Сякаш искаше така да се предпази от нежелани последствия… 

 

Стана му още по-студено. Прибра се в стаята при Арон. Не им се спеше и на двамата. Угасиха лампите. Може би, за да виждат по-добре в себе си. Тъмнината прояснява мислите, особено хубавите спомени. В стаята миришеше на спарено и на още по-неприятно – не беше само от чорапите на Арон. Нещо ги потискаше. Дали пък не е утрешната им раздяла? Едва ли. Те не се опитаха да се сприятелят, макар че често играеха ту на табла, ту на карти със закачки като отдавнашни приятели.

Арон се раздвижи в леглото. В дрезгавината не се виждаше ясно засраменото му лице.

– Панчо, имам един дерт от много години насам. – Гласът му издаваше безпокойство. – Сърби ме като стара краста. Вече с години се дръгна с нокти и все не мога да се успокоя. Ама ти да не ми се подиграеш, че сега, на тия години, съм тръгнал да ти разказвам домашните си болки. Утре ме изписват от болницата. Повече няма мегдан да мълча. Тайната ще ме смачка, ако не отхвърля камъка й отведнъж.

– Тук няма от кого да се срамуваме. Иначе как ще ни олекне. Кажи какво те тормози?

Петров си помисли, че Арон ще му признае за някоя сторена от него измама при търговията със злато.

– Ох, Панчо. Срам, не срам, ще ти призная. Няма на кого друг да изплача мъката си. Може и да си отивам вече. Не мога да я занеса в гроба таз грозна тайна. Ще ми тежи и на оня свят, ако не я изплача пред някого. Вече толкоз години я крия в душата си като най-скъпа жълтица. Няма как, ще ти я харижа. Мъката не е стока за продан.

– Айде, айде. Има още много хляб у тебе. Колко здрави хора ще одереш!

Петров приказваше бодряшки, но само се преструваше. Видът на Арон никак не беше добър. Той беше рухнал психически.

– Нали ти казвах вече. Когато разбрахме с Байзар, че машинката засича,  нейната майка се уговори с моята майка тя да заведе Байзар на бани. Аз също се съгласих. Как няма да се съгласиш, щом искаш да си имаш свое бебе.

Петров мълчеше. Гузен беше. Сякаш Арон го обвиняваше заради неговата пролетна любов със Зара. Ако му разкажеше за онези майски дни, колко ли щеше да му завижда. Но той не обичаше да се саморазголва пред други хора.

– После бебето се роди. Скачах до небето от радост. Ама на, много хубост не е на хубаво. Минаха години. Момчето стана на петнайсет и точно тогаз легна болна моята майка. Ела, сине, казва, да ти се изповядам като на Господ. Аз вече си отивам. Кажи, мамо, викам. Ама хич и през акъл не ми минава с какъв кол ще ме набоде отзад. Пък тя: сине, грях имам към тебе, ама не знам дали е чак толкоз голям. Може и да се лъжа. Кажи, мамо, викам аз. Пък тя: по онуй време, когато не можехте с Байзар да си заченете бебе, ние с нейната майка се надумахме тя да я заведе на Нареченските бани. Ама там да я пусне боща, хич да не й дърпа юлара с кого приказва, къде се разхожда. Да си поотпусне душата, ако някой младок й хареса. Ние понякога се женим и за роднини, затуй може да се изродим. Ти и Байзар сте трети братовчеди…

Арон замълча. Притихна. Колебаеше се дали да продължи изповедта си. Гласът му отново затрепери:

– Дано да се лъжа за момчето, ама то може и да е мелез…Тъй ми рече мама тогаз, Панчо, пък аз мълча. Криво ми е, ама мълча, майка е. Как да й скърша хатъра на смъртно легло! Нали разбираш? Идеше ми да скоча и да изтичам да удуша Байзар. Ама навреме сварих да се озаптя. Резилът щеше да стане още по-страшен. И сега потъвам в земята от срам. Измамили ме като последен простак… Родната ми майка може нарочно да е нагодила Байзар на някой друг мъж. Завела я като някоя разпасана кобилка на селски жребец.

– Не се измъчвай! Сигурно са й помогнали баните тогава. – Петров го успокои, пък и сам се съмняваше дали Арон не е прав.

– Панчо, аз все си мисля, че момчето ми, може и да не е от моя семка. – Каза го с дрезгав глас. Сякаш изхрачи из гърлото си заседнала рибя кост. – Ти видял ли си арменец със светли  очи? Е, косата му е тъмничка, ама е права като твоята, пък виж моята, колкото е останала, все закъдрена. И носът му не е баш като моя. Ама като те гледам тебе, и твоят нос не е съвсем прав, макар че си българин.

Замълчаха и двамата. Петров се почувства още по-неловко, заради откровението на Арон. Сякаш го обвиняваше за своите съмнения. Чувстваше се конфузно. Нали навремето той и Зара се запознаха точно в същия курорт. И тя беше с нейната майка, пък си припкаше насам-натам с него, за да се гушкат като младоженци и да си играят на разгонени елени из най-затънтените кътчета на балкана.

 

Смутеният Петров продължаваше да мълчи. Започна да се почесва по рамото, сякаш там го полази пак същата досадна мравка, която през онази пролет беше пропълзяла по ръката на Зара, когато бяха на поляната край реката с пеещите славеи. „Ама че история – мислеше си тревожно той. –  Чак пък такава случайност не бива. Моята Зара не може да е била неговата Байзар. Тя не е арменка… Пък знам ли я каква е, не съм целувал паспорта й.”

– И оттогава, Панчо, аз бял ден не зная. Все заничам момчето и все му търся кусури, дето уж не прилича на мене. То, момчето, хич не е виновато, ама аз друго знам.  Не смея и да питам Байзар. Ние с нея много се обичаме. По онова време всяка нощ „впрягахме нашето пони” и вечер, и сутрин. Как тъй, ще рече, аз да не съм някоя курва, че да лягам с чужд мъж. Веднъж сякаш нарочно ми подхвърли: „Моята баба Байзар беше пъстроока.” Тъй ми рече, ама аз пак се съмнявам. Баба й по майчина линия хич не съм я виждал. Ще си умра с туй грозно подозрение, че съм отхранил чуждо бебе… Ако не беше тъй, тя щеше да ми роди и други деца, пък на, не можа повече да хване, колкото и да се трудихме…

Гласът на Арон не звучеше като глас на мъж. Приличаше на изповед на отчаяна старица в черква, която се надява на подкрепа свише. Това още повече смущаваше Петров.

– Аз вече не съм богат. Нямам нито злато, нито пари. Всичко отиде по болници. Живея само за едната гола чест. Как тъй ще кажа на някой близък човек, че синът ми не е моя кръв. Нали ще опозоря чедото си, ако го изрека пред друг. Такъв позор не го пожелавам и на най-големия си душманин… На тебе ти го казвам като на светия, защото си чужд човек. И двамата сме пътници. Кой към Рая, кой към Ада… Излезем ли от тука, никога няма да се видим повече. Сякаш хич не сме били…

– Я не се предавай! Ще се оправим и двамата – рече неловко Петров и се сгуши повече в леглото си. Стана му още по-студено. – Пък за другото си прав. Човек без наследници е сухо дърво. И аз цял живот се трепя само за едната гола чест. Пред никого не бих разгласил твоята лична тайна. Грехота е да го сторя.

Рече го и пак се сконфузи: „Ами, ако Зара е родила някое мое дете? Пък аз толкоз години да не знам. Ама че дяволска неразбория!”

– Моите сънародници много пазим семейната чест. Не държим да се сберем по любов, ама оженим ли се веднъж, мърдане няма. Никакви разводи! Ние сме хитри хора. Всичко се скрива под юргана. Нищо не излиза навън… Не сме като вас, българите. Вие сте големи клюкари. Щом стане нещо лошо в вкъщи, бързате да го изплюете пред другите, сякаш ще ви помогнат. Вятър работа! Тъй резилът става още по-голям…

Арон позамълча. Сякаш чак сега осъзна нелепостта на своето откровение.

– Аз ти се изповядвам като на светия, защото малко време ми остава. Не мога да се изповядам пред някой мой близък. Казано е: с роднините яж и пий, а работата върши с чуждите! Нали разбираш. Все едно сме си на някоя наша си тайна вечеря… както в Библията.

– Да, ама нито ти си Христос, нито аз съм… – Петров не изрече Юда, макар че беше на езика му. Каза: – твой апостол. И двамата сме едни мъченици и нищо друго вече… Пък и утре не е Разпети петък… – Сепна се: „Дано наистина не стане някакъв сакатлък да се срещнем не с Байзар, а със Зара. Тогава наистина ще стане нашия Разпети петък. Нищо, че според календара утре е Свети Мина. Сутринта рано-рано трябва да се махна от тази стая.”

Отчаяният Арон, без да ще, с откровението си ръсна семе от плевела на своето подозрение и в мислите на Петров: „Пося съмнението си вдън душата ми. Завря го като бреме в женска утроба. И ей го на: то наедрява! Ех, Зара, Зара. Прави са хората: няма хубав празник без хубав махмурлук.”

 

На съседното легло Арон мълчеше със затворени очи. Не хъркаше. А Петров продължаваше гневния разговор със себе си: „Не спи гадината! Прави се на умряла лисица. Този човек се е предал. Само един отчаян мъж може да изрече такова унизително признание. Очаква да го спася. Не вижда ли, че аз съм една дребна сламка в морето на неговото съмнение. Как се помага на такъв удавник?.. Нарочно го стори, за да зарази и мене с бацила си.”

Няколко пъти той все се засилваше да попита Арон как се обръщат галено към Байзар и все не посмяваше да го изрече. „Ами, ако и на нея й викат Зара? Ами, ако Киркор е мой син? Ако науча всичко, ще ми стане още по-тежко – тревожеше се Петров. – Ами, ако Арон знае истината, но нарочно я крие? Страх го е да не загуби сина си, единственият наследник, честта и гордостта на неговото семейство, бъдещият инженер… Ами, ако Байзар дойде в болничната стая и се окаже, че тя е Зара? Свършено е с мене! Само инфарктът ще ме спаси. Няма нищо по-грозно от нелепата истина… Добре, че те са се уговорили утре момчето да дойде само, когато изписват Арон от отделението… Ами, ако пристигне и неговата Байзар? Тя дано не е моята Зара. Не може да е! Зара беше стройна, стегната навсякъде. Арменките са по-закръглени, обичат да си похапват сладкиши. Арменците май харесват булките им да са по-загладени – като ги погледнеш отзад, формите им да се полюшват като селска цедилка с млечно сирене.”

Пък Арон се заканваше: „По корем ще пролазя, но повече в таз болница не стъпвам! Повече не искам да го виждам тоз човек. Той ме изнуди да му се изповядвам. Показах му кирливите си гащи: изтъпанчих му се гол-голеничък! Чужд човек е. Нищо, че се преструва на хрисим. Черен дявол е такъв свидетел на моя резил. Как можах тъй да се разкисна пред него! Като дърта баба… Само да съмне веднъж, и хуквам презглава навън. Никакво сбогуване! Като сме лежали легло до легло, да не сме венчани, я.”

Тишината сковаваше стаята. И двамата мълчаха. Сърдеха се тайно един на друг и никой не искаше да прекрачи нисичкия праг на настъпилата досада. Не продумваха. Не включваха телевизора. Не посягаха да отворят вратата към терасата на етажа, за да влезе свежест. Бояха се тайните им да не се изхлузят навън като плъхове с дълги опашки. Всичко ги гнетеше. Всичко им досаждаше. Всички им бяха виновни за тяхното страдание.

Петров изведнъж си припомни какво беше записал в бележника си преди време: „Никоя човешка страст не е невинна. Природата, когато е слагала на своите везни двете най-силни човешки чувства, е решила само любовта да бъде лична за всеки отделен човек. Нагонът на похотта се предава по наследство, за да продължава човешкия род. Любовта е остър нож, който с времето отъпява. Страстта е диамант. Винаги е нащрек.”