От Иван Енчев

 

9

 

Петров пак лежеше по гръб на провисналото легло. Опушеният болничен таван го притискаше. – „Тежи като похлупак на гробница! – ядосваше се той. – Сигурно всеки безнадеждно болен човек вярва в притчата за Възкресението, за да има надежда в нещо трайно и вечно. А ние тук с Арон какво сме? Опитни зайчета. Май вече няма да хукнем по поляните и горите. Няма да си играем на понита и еленчета. Ех, тая Зара! – Веднъж беше й рекъл: „Зара, ти си моята заря! Ще ми светиш и когато сме раздалечени.” Добре е направил Арон, когато се е женил: по-сладко е да се хапне агнешко с приятели, отколкото овнешко насаме. Хитър арменец! Хитър, хитър, ама на! Болестта не пита с каква жена си лягаш. Нито пък арменец ли си, българин, или турчин. Болестта сече слепешката като остра брадва… Като се оправя, ще си обръсна брадата. С нея изглеждам по-стар… А бе защо още като се родим и започват да ни учат как да живеем, а никой никога не ни учи как да умираме? Смъртта е неизменен период от живота. Ако няма отмиране, няма да има и раждане… „Човек е длъжен да умре”. Още в древността го е рекъл Цицерон.  

Човешката природа сама ни диктува кога да сме гладни за хляб, кога да сме жадни за наслада и кога да сме длъжни да продължим рода. Това са нейните главни закони и повели. Който не се съобразява с тях, все едно, че се гаври с майка си и баща си…”

Пак го връхлетяха пламъците от пожара на онази съдбовна пролет.

 

*  *  *

…Сутринта, когато Зара си тръгваше от курорта, той не можеше да си намери място от възмущение, че нейният съпруг е дошъл да я прибере преди уречените дни: „Още цели три дена тя трябва да е тук. А мръсникът бърза ли, бърза да ми я отнеме!..”

Нарочно не се завъртя към центъра на курорта, да не би да се засекат с нетърпеливия съпруг. Към десет часа не се сдържа и тръгна натам. Отдалече зърна червената рокля на Зара. Мярна му се като калинка в полет. Влезе в един зелен москвич. „Зелен жабок, глътнал балон!” – Той едва не изпсува на глас натрапника. Засуети се дали да изтича напред. Не! Ще стане за смях. Ще изложи Зара на риск. Поколеба се. Хукна към своята „Бяла лястовица”. Контактният ключ не беше в джоба му. По-бързо! Изтича нагоре по стълбището. Върна се. „Бялата лястовица” се стрелна напред. Хвана шосето към Асеновград. Завой след завой! Газ! Спирачка! Газ! Застигна „Зеления жабок” край Бачковския манастир. Намали скоростта. „Дано спрат за малко в манастира! Нали са християни.” Не! „Зеленият жабок” се стрелна богохулно край святото място. Панчо спазваше дистанция стотина метра след него. Не триеше сълзите си. Усещаше солена досада. Погледът – вперен напред. Само да зърне аленото рамо. Само да мерне червената калинка. Само да докосне с очи черната коса. Свистяха гуми. Спирачки пищяха. Не виждаше другите коли: дали го срещаха, дали го задминаваха. Бързаше. „Бялата лястовица” преследваше „Зеления жабок”. Свирепо. Настървено. Сякаш е разрушил гнездото й. Аха да го клъвне!

В Асеновград и двамата шофьори намалиха скоростта. Щом напуснаха последните сгради, пак се втурнаха, както на състезателно рали. Той хич не се замисляше, че водачът на предната кола вече ще се усъмни в намеренията на своя преследвач. Не може да не го е забелязал. Спазваше неговата скорост. Ако оня спреше внезапно и го запиташе защо го преследва, сигурно щеше да му рече: „Защо ми крадеш Зара? Бъди мъж! Върни ми я!”

Гледаше само напред. Да зърне аленото рамо. Да мерне черната коса. Да настигне червената калинка. Уви. „Зеленият жабок” я отнасяше все по-нататък. Все по-надалече. Все по-безмилостно. Тъй Змей Горянин отнася най-красивата невеста зад девет гори в десета.

Замрежените му очи виждаха как непознатият мъж издърпва Зара насила от търбуха на „Зеления жабок”. Как я замъква към близка поляна. Как пресяга. Как свлича червената рокля. Как разкъсва дрешките. Как я сграбчва. Как я обладава – същински рогат елен! Как тя скимти… Не от радост – от мъка и обида…

Намали скоростта на колата. Отби настрани. И дълго гледа подир „Зеления жабок”… Потегли в обратната посока много по-късно. Може би след час или повече. Времето отдавна беше запладнило като някое овче стадо на сянка и никак не бързаше да тръгне към зелените поляни. Ако някой  познат съзреше Панчо точно в тези мигове, сигурно щеше да си помисли, че той току-що се е разбудил след кошмарен сън…

„Бялата лястовица” се тътреше по обратния път с прекършени криле…

 

Следващия ден по обед той получи покана за телефонен разговор със Зара. Разтрепери се от радост. Изтича до пощата. Обади й се. А тя: „Мило, чакам те пред „Тримонциум”. Утре точно в десет. Ама да не закъснееш!”

В девет и половина часа пристигна пред хотела в Пловдив. Зара дойде чак след час. Сияеше. Личеше си, че току преди да тръгне, се е изкъпала. „Мило, едвам се измъкнах! Имаме само два-три часа. Карай към хижа „Здравец”! Още не седнала на предната седалка, тя гмурна лявата си ръка в дълбокото над коленете му. Бързешката, като нетърпелива бракониерка за риба в забранен бързей.

Тя умееше да раздухва пламъка на неговата мъжка страст като палав пролетен вятър.

След малко: „Мило, като се прибрах вкъщи, все за тебе си мислех. Исках да ти бъда вярна поне три дена. Той, моят, се опита туй-онуй, ама аз – не! Викам му: Капнала съм от умора. Всеки ден бани, процедури, гимнастика, плуване, тичане, туризъм. Хич не ме барай барем три дена и три нощи!”

„Бялата лястовица” се стрелна на юг от града, подгонена от вятъра на нетърпението. Гледаха се радостно. Сякаш не бяха се виждали от години. Зара не издържа да стигнат хижа „Здравец”. По стръмното шосе между селата хареса една отбивка по стар изоставен завой от пътя. Спряха като в голямо гнездо, закрито от високи бодливи акации. На близката полянка тя се закани хем дяволито, хем стръвно: „Мило, сега ще ти разкажа играта!” Изпълни обещанието си…

По-късно той се завърна вкъщи като съвсем друг човек, освободен, разкъсал веригите на всички предразсъдъци, с които бе възпитан през своето патриархално детство. Беше усетил възторга на млада пеперуда, пробила своя пашкул. Беше вкусил от сладостта да летиш. Не с криле, а с душата си. Вкъщи със съпругата си се галеха все на тъмно, все на скришно. Сякаш не бяха съвсем сами, а лежаха на показ, на светла сцена пред препълнен тъмен салон. Един строг режисьор на семейния спектакъл крещи отстрани: „Не тъй! Не тук! Не там! Не туй! Не пипай! Не гледай! Стига! Бързай!..” Как да отпуснеш душата си пред такъв скован режисьор?! А със Зара се показваха пред хилядите очи на цялата планина – освободени, разкрепостени. Самият Бог като вездесъщ пътен полицай им даваше знак: „Край на ограниченията! Път на страстта! Газ до край!” И те летяха ли, летяха. Летяха в дивни планински простори…

 

Една година след онази пролет той получи писмо от Зара. В плика имаше нейна снимка с бебе на два-три месеца. Беше си все същата хубавица. Не беше напълняла. Бебето не го впечатли. Дори не му се зарадва. „Чуждо бебе, какво да му гледам!”

Тя се оплакваше, че няма как да се срещнат. „При първа възможност – идваш!” Тази закана тъй си остана затънтена в килера на ежедневието. Тревясала горска пътека в дефилето на една пролетна планинска река, по която някога са вилнели вироглави елени и кошути. Зара само понякога му изпращаше картичка за Нова година с напечатано поздравление…

 

*  *  *

Времето в болницата течеше бавно. Най-после съмна! Петък. В мразовитата ноемврийска нощ беше навалял първият сняг. Всички пациенти го поглеждаха с трезва досада. Гола красота – гали окото, но е студена…

В невзрачната стая вонеше на спарено. Противно. Безизходно. Миришеше на смрадливи препарати, с които санитарките дезинфектират пода. Беше все тъй хладно, както всяка сутрин. Екранът на телевизора се беше успал. Никой от двамата не посягаше да го събуди за ежедневните политически глуми и разголена чалга. На посивялата стена висеше зеленикава картина с планинска поляна и няколко черно-бели крави с шарени телета. Липсваше само някой мъж, но не с кавал, а с коса, която коси наред – и бурени, и цветя.

Първата мисъл, която разбуди Петров, беше едно откровение на приятеля му Развигоров в кафенето: „Ти си чистичък, аз минавам за развейпрах. А и двамата сме се запътили към едно и също място. Ще умрем като кучета – състарени, уморени, отритнати дори от себе си, не само от другите.”

Небръснатият Арон, който в някои минути биваше истински веселяк, сега лежеше в своето провиснало легло, завит през глава с протритото одеало. Ненужен. Смачкана опаковка на скъп медикамент с изтекъл срок на действие. Той само се преструваше на заспал. Имаше чувство за жесток зъбобол. Скрит под мръсните завивки, плачеше от яд. Скубеше мустак и хапеше устни до кръв, за да не кресне срещу Петров: „Ще те заплюя, хайдутин такъв! Харизах ти най-скъпата си тайна. Само да си продумал пред някого! Ще ти избия зъбите! Онемей! Върни ми доброто име на Байзар! Аз си я обичам!”

Навън неистово пищеше някаква линейка. „Кого ли оплаква? Сякаш бърза към Рая?” – рече си Петров. Гризеше го досада. Чувстваше се съвсем празен. Излишен. Започна да се бръсне пред захабеното пукнато огледало в банята, оглеждайки критично своето прижълтяло лице с отъняла кожа и дълбоко вдлъбнати очи. „Приличам на уморена коза. Скъпернически издоена от зъл стопанин и доизсмукана до край от гладно козле… Животът е хиена. Сам изяжда рожбите си.” – Вече се съмняваше в чудодейната сила на лекарствата и на продължителната химиотерапия.

„Нищо не може да се сравни с красотата на дивата вода. Струи отвисоко и никой не може да я опитоми…Тигър, жаден за нови и нови скокове в пространството и времето” – продължаваше да мисли той. Беше се наслаждавал на много водопади, но само един е неговият любимец и покровител.

Оформи прошарената си брада старателно. Облече се прилично и излезе навън, без да продума към Арон. Затвори вратата на стаята безшумно. Пристъпи навън гузно. Сякаш току-що беше разбил витрината на някогашния магазин на Арончо Златаря, но не да ограби неговата богатата колекция от бижута, а да върне там златен пръстен, намерен на улицата преди много години.

Вече не жалеше спестените пари. Те бяха последното, което все още се мъдреше в неговия личен фонд „Бели пари за черни дни”. Вместо за лекарства против болестта си, реши да ги даде за лечение на съмнението си. Закани се да обиколи всички места, където може да научи нещо повече за семейството на Арон, та да му олекне от тежкия товар, с който го беше натоварил отчаяният арменец.

По-късно, когато попита в болничното отделение за адреса на изписания Арон, отказаха да му го кажат. Било забранено да се изнасят такива лични поверителни сведения.

„Сякаш ще дават адреса на застрахователна мутра. Защо не се сетих да запиша номера на колата им? – тюхкаше се той. После се закани: – Стига съм се скитал от болница в болница, сякаш се лекувам в екскурзионен затвор. Ах, как ме е яд на този старчок! Хубаво ме насади той на пачи яйца със своето гадно откровение! Щом се пооправя със здравето, ще обиколя всички черкви в Пловдив. Все нейде ще срещна накъде моята Зара, ако тя е Байзар. Ще ида и в София да потърся сина на Арон. Знам го къде учи. Няма да ми избяга.”

Криво му беше, че никой не му се обажда по телефона. Всички го бяха забравили. Най-много му тежеше, че мълчи синът му Илко. Дори не му се извини, че не го докара до болницата, а се наложи да го съпроводи с линейка лекуващият лекар д-р Стайков. На него пък наскоро му беше рекъл: „Приятелю, кажи ми, ще ме бъде ли, или само ме залъгвате с вашите терапии, горчиви хапове и благи приказки?” Д-р Стайков му беше отговорил, без да го гледа в очите: „Ако можех да ти дам моята надежда, щях да го сторя. Но и това няма да стопли кръвта ти. Анемията е сериозна. Всеки човек е най-добрият лекар на себе си. Надеждата прави и чудеса.”

Сивият есенен ден едва се дотътри до тъмния праг на вечерта. Гълъб с пречупено крило, улучен от прашка на улични гамени…

 

*  *  *

Безсъницата беше досадна. Джафкаше Петров като отвързана кучка. За да не я дразни повече, не шавваше в леглото с омекнала скърцаща пружина. Плашеше безсънието си само с куража, че утре ще се събуди по-здрав от днес и ще хукне към дома си.

Едва когато го захапаха щипците на коварната болест, той загърби някои свои сражения. Спря за „временно, докато се оправя”, многото неспечелени битки с кого ли не, все „на ползу роду”. Размисли се над някои прости истини. „Човек цял живот живее между настоящето и спомените си. Те са като слънцето и сянката. От едната страна ни топлят, а от другата ни изстудяват. Няма ненаказано удоволствие.”

„Ако сега беше пролет – мислеше си в нощта, – по това време щяха да ечат песните на славеи. А тук – мъртвило. Само кучета изпълват простора с лай. Дали не окайват нас, живите пред прага на мъртвите? Лаят ли, лаят. А пеят, може би? За някой сладък кокал ли? За някоя кучешка любов ли? Не можеш ги разбра. И те са като хората. Свят кучешки…”

 

*  *  *

Петров позадряма. Сънят го търкулна по гръб като след дълго хлапашко боричкане. Беше си все онова момче от времето на своето вироглаво детинство…

Сънува. Мъгла. Пък той: „Туй е мъглата на миналото.” Из мъглата: три рогати дяволи. Играят на сляпа баба. Голи хубавици! Пък той: „Ангели мои!” Ах, това е Добрина! Млада. Хубава. Пък той: „Бина, ти нали умря преди единайсет години? Защо си дошла да ме натъжаваш?” Пък тя, влюбено: „Миналата събота беше Задушница. Защо не дойде на гроба ми?” Досрамя го. Беше в болницата.

Зара! И тя млада. И тя хубава. Впива устни в устата му. Похотливи! Пък той: „Зара, ти нали избяга от мене преди двайсет години? Защо пак ме целуваш?” Пък те, и двете, една през друга: „Ти не ни обичаш!”… Скарват се за него. Пък той: „Обичам ви и двете. Едната с любов, другата – с мъжки нагон.” Пък те, дует в древногръцка трагедия: „Ти си ничия собственост. Ти си свободен. Страстта е свобода! Изживей своята страст, за да умреш щастлив…” Пък той: „Аз не съм някой щур авантюрист. Аз съм Панчо Устрема!”

Третата жена крие лицето си в две шепи. Виждат се всичките останали нейни хубости, сякаш е близначка на много други хубавици. Пък той: „Ти да не си Невена, Вълшебната флейта? Или някоя друга попътна любов?”

Посяга да прегърне Невена или някоя друга, не се разбира. Щурат се из мъглата няколко голи хубавици.

Ето го и Илко! Мълчи. Гледа го по навик. Право в ръцете. Пък той: „Сине, ти нали вече ме отписа от живите? Само душа ми остана. Продай я. Какво ще припечелиш от нея?” Пък Илко: „Аз съм твоята истина. Колко струва душата ти?”

Ето и друг някакъв младеж. Непознат, с гарванова коса и гарванов нос. Пък той: „Ти да не си Киркор?” Пък непознатият: „Аз съм твоето подозрение.”

Пък той: „Елате и двамата при мене! Оставете ги ония жени. Те са миналото ми. Вие сте моето настояще. Хубави-лоши, елате!”

Петров прогледа, в пот и сълзи, а сякаш не успяваше да се събуди. Никак не можеше да си отсее коя от жените, с които е бил, предпочита най-много. Нито пък да отговори на сина си: колко струва душата му. Всеки сам заработва своите унижения. Особено родителите…

 

*  *  *

Самотата премазваше Петров! Ковашкото менгеме сигурно е по-милостиво към крехкия метал, нажежен до бяло в жарава.

Някога, когато беше войник в школата за запасни офицери, ги учеха как да воюват с врага. Но никой не ги научи как да воюват със себе си. Империята на самотата го превземаше бавно: час по час, ден по ден. Вече трета година. Завладя цялата негова личностна територия: крака, ръце, глава, сърце, слабини. Остави му на разположение само столицата: дух и воля за живот. Не се знаеше и те докога ще удържат своята крепост. Коварните атаки на самотността продължаваха стратегическото си настъпление.

Сам нямаше сили да се освободи от гнета на жестокия свой завоевател. Отначало разчиташе на сина си, на приятелите, на жените. Уви. Всички го пренебрегнаха. Изпълзяха надалече като мравки от наводнен мравуняк. Всеки се покатери на своя камбанария от треволяк, камъни, пънове, баири, хребети. Останаха му верни само спомените.

 

Никой не му съчувстваше. Никой не го разбираше. Това искаше той от своите познати. Нямаше богатства, но имаше някой заделен лев от продажбата на наследствената къща на родителите си. „Все още мога сам да си плащам лекарствата – успокояваше се. – Но ме боли, че повечето приятели не ми предложиха такава помощ. Аз ще им откажа категорично, но те са длъжни да ми предложат. Ако са истински приятели.” Миналата година само Яница и Развигоров му подариха по една банка кръв. Но скоро и те като че ли го забравиха. Рядко му се обаждаха по телефоните си. Споходиха го един-два пъти в клиниката и вкъщи. Вече и това не правят. Той беше деен човек и най-много го обиждаше, че го смятат за ненужен на никого. „Сигурно ме съжаляват – оправдаваше ги. – Не искат да ме гледат колко съм безпомощен. Знаят, че ще ме унижат в моите собствени очи. Как не могат да проумеят, че на мене нищо друго не ми трябва, освен състрадание, съчувствие и морална подкрепа. Най-голямото наказание за човека е самотата и чувството за безполезност. Човек е създаден да общува с хора. Мене само една блага дума може да ме нахрани за цял ден. Няма я. Ако бях се оженил преди седем-осем години, сега нямаше да съм сам вкъщи. Имах добри кандидатки. Възгордях ли се, сглупих ли, не се усетих. Хукнах сам да оправям чуждите неразбории из града. Чак сега проумявам грешката си. Нередности край нас винаги ще има. И недоволни ще има. И доволни – също. През целия си живот човек е ту при доволните, ту при недоволните. Несправедливостта в този свят е непоклатима. Вечна. Речено е: „Бог не наказва, когото мрази”. Едничък той си знае дали е най-справедливо да наказва само този, когото обича, заради добрите му дела.”

 

Правейки неволна равносметка на досегашния си живот, той не можеше да се оплаче, че не е жънал успехи в начинанията си, че не е ползвал облаги от властите, че не се е радвал на слава, че не е имал приятели и приятелки, че не е разчитал на бъдещето да удвои всичко това. Винаги се чувстваше полезен за някого, за обществото. Сега, когато се разболя, осъзна своята голяма заблуда: „Богатство, власт, слава, любов, признание – всичко на този свят е мимолетно. Всеки човек е преходен. Пъстра пеперуда. Червей с криле от надежди, предопределен да снесе яйца за следващи червеи. Всеки зародиш е червейче, от което порастват и ангели, и дяволи, и човеци, и изроди…”