От Иван Енчев

 

11

 

Понякога съдбата хич не си поплюва, когато реши да разбърка посоката на човешките съдби като колода хазартни карти. Точно в деня, когато изписваха Петров от болничното отделение, при него се срещнаха двама млади мъже: синът му Илко и Киркор, дошъл за клиничната епикриза на баща си Арон. Дълго ги оглеждаше. Приказваха си общи неща, но той ги следеше като най-вещ следовател. Киркор беше среден на ръст, широкоплещест, с тъмна коса. Мъжки вежди. Петров се насилваше да открие и други някои познати черти от вида на болния часовникар. „Може така да е изглеждал Арон на младини – успокояваше се. – С някои изключения, разбира се. Синът е взел нещо и от майка си Байзар.”  – А някакъв друг глас свистеше като зъболекарски свредел право в мозъка му: „Очите – весели, закачливи. Усмивката – и тя като на Зара! И ушите – дребни като нейните. И брадичката – нейната. Пръстите на ръцете му – доста издължени…” Пък предишният критичен глас настоятелно упорстваше: „Нейните бузки бяха къде-къде по пухкави. И устните бяха по-други…”

Изправени един до друг, двамата младежи си приличаха само както далечни братовчеди. Въпреки самоуспокоението си, Петров откриваше в техните черти и нещо твърде общо, освен младостта им. Едно дребничко човъркане от предишното му съмнение, че и двамата може да са негови деца, продължаваше да го гъделичка. Мравка, пропълзяла не в крачола на панталона му, а в самата му душа.

– Защо не дойде баща ти? – Петров запита Киркор вяло, като от учтивост, но не беше така. Той се интересуваше само за майка му.

– Каза, че повече не иска да те вижда пред очите си тук. – Момъкът не се шегуваше. Личеше си, че предаде дословно думите на Арон.

– Ти пък му предай, че ако го срещна някъде, ще му ударя един хубав юмрук през кривите зъби! – не се стърпя Петров.

– Защо, господине? – Киркор се слиса. Не очакваше такава злоба в искрящите очи на непознатия костелив мъж.

– Кажи му да пази своите подозрения само за себе си. А не да пръска гадните си бацили сред другите хора. Съмнението е най-заразната човешка болест. То е по-лошо и от бацила на спомените.

И двамата млади мъже гледаха ядосания Петров с недоумение. Отдаваха това озлобение на болестното му състояние. Никак не подозираха, че неговата болка беше съвсем друга. Направо неизлечима. В хазартната игра на любов през оная луда-млада пролет той беше заложил вабанк всичките си чувства на Дама пика, а сега, в края на есента си, проумяваше, че може би печелившата карта е била Дама каро или някоя друга надежда…

Момчетата си размениха телефоните „за всеки случай”. Петров мълчеше. Коварното съмнение продължаваше да го чопли, гризеше самото му сърце. Той нямаше как да разкъса гърдите си като бяла риза, за да го премаже с два пръста, както се стрива досадна мравка.