От Иван Енчев

 

12

 

Панайот Петров се завърна вкъщи. Двете седмици престой в болницата му се бяха сторили две години. В глухата дневна на скромното жилище го посрещна само иконата на Света Богородица, която винаги му напомняше за Добрина, крепителката на някогашния уют.

И той отново живна в добре изгладения костюм на Панчо Устрема: културолог, режисьор на художествени спектакли, общественик, неспокойна бунтарска личност…

Още същия ден след завръщането си се срещна с Младен Развигоров в кафенето и сподели своите съмнения за онова младежко преживяване със загадъчната Зара. Пък артистът побърза да го успокои, потупвайки го с ръка по рамото:

– Хич не се измъчвай, приятелю! Краткото приключение не е нито изневяра, нито поквара. То е част от необходимата психотерапия, за да влезеш отново в релсите на ежедневието. Покаянието изтрива като с ученическа гумичка всички грешки в съчинението на живота. Звучи книжно, но е вярно!

– Срам ме е! – изрече тъжно Панчо, сякаш се опитваше да се измъкне от някаква кал, в която бяха затънали обувките му. – Съмненията на Арон от болницата не ми дават мира… Обидно е да те погалят с бели ръкавици и да те издоят като разплоден бик….

Развигоров побърза да го успокои с обичайната си момчешка усмивка:

– Хайде, хайде! Всеки от нас слепешката се отрича от майка и баща, забравя целия свят, само заради голата наслада в прегръдката на най-подлата илюзия, че някой го обича безвъзмездно.

Посочи с глава към съседната маса. Там две доста разголени млади кокетки пиеха кафе и сок с кайсиев цвят – хилеха се високо, сякаш някой ги гъделичкаше под мишниците.

– И те са като саморасли диви кайсийки насред градината – плачат за ашладисване! Когато една подложка приклещва калема с кеф, и Бог благославя първородния грях. Това е самият Великден на екстаза! Дори много повече! Радост на материята, и душата.

– Стига да имаш очи за сърцето на другия – рече кисело Панчо, за да клъцне Развигоров, сякаш и той му беше виновен. Актьорът навремето не се разведе със съпругата си, а пренебрегна обичта на бременната от него Яница Андреева, макар че после призна дъщеря си Янислава.

 

По-късно, когато се прибра в своя притихнал дом, Панчо Устрема записа в бележника си за важни събития и интересни хрумвания:

„Старият многознайко Аристотел е рекъл: „Човек се ражда гол и гол умира.” Знае ли той кое е първичното? Денят или нощта? Мъжът или жената?  Ангелът или дяволът в нас? Дяволът и той е човек. И дяволите имат слаби ангели. Но те не се вайкат като дърти бабки.

Всичко се преражда. Само ние сме нетрайни. Другите са вечни.”

А гузният поглед на д-р Стайков все тъй продължаваше да му спестява жестоката безизходица за неговото лечение.

 

*  *  *

И тази вечер вкъщи отново прихлупи Панчо Устрема като с тежък капак. Нощта го притисна още повече с гробовната си тишина. Той съвсем неочаквано се сети за друга такава тягостна нощ през лятото.

Тогава един самотен чухал дълго отброяваше с монотонния си часовник секундите на неговото безсъние. Правеше го нито по нашето лятно часово време, нито по зимното, а по звездното време на свободата си.

Точно след онова дълго будуване той записа в бележника си своето тъжно заключение:

„Денят е тъмен тунел. В нощта е светлината на прозрението. Когато останеш насаме със себе си в чистилището на своята душа, ще прозреш смисъла на живота. Само похотта е вечна. Любовта е прелетна птица. Щом отхрани чедата си, бърза да отлети на по-топло място, за да кълве живот от безбройните зрънца на спомените си.”

 

Наскоро, както си седяха в обичайното кафене с Младен Развигоров, артистът неочаквано изрече със светнали очи:

– Всеки от нас е ездач към Рая.

Пък Панчо Устрема уточни като позамислен мъдрец пред свои непослушни ученици:

– Ездачите са два вида. Едните се друсат като самар върху гърба на куцо магаре. Другите препускат на бял кон, за да ги брулят всички ветрове – и насрещни, и попътни.

Гледаше приятеля си многозначително. Сякаш го упрекваше, че не е устремен като вторите ездачи, където включваше себе си. Той още от дете се опитваше да събере в едно небесната дъга на деня и лунната пътека на нощта. Наивността и практичността се боричкаха в душата му непримиримо. Както вихрите на южен и северен вятър преди да завали сняг.

Беше доста инициативен, но твърде нерешителен човек, от когото всички очакваха много повече, отколкото той можеше да свърши…

 

* * *

Той седи зад кормилото на колата си и „Белият лебед” лети към Водопада. Лети през светлината – избягал от тъмен кафез! От всеки завой на шосето скалите оголват остри зъби, настървени да захапят беглеца. Реката край пътя стиска очи, за да не крещи от ужас. Всичко може да се случи при такова бясно каране! Той натиска педала на газта докрай, вперил взор само напред, вдън дълбините на своята ярост. Изправя поредния завой на пътя. Много е по-остър от предишните! „Белият лебед” разперва криле. Стрелва се право към ниските облаци!

Изведнъж му олеква. Оздравява! Усеща собствените си криле! Чувства неподозирана вътрешна сила. Цял живот все я възпираше като буйна кобила. Цял живот разчекваше устата й до кръв с желязна юздичка. Вървеше все по криволиците на битието.

Победил е себе си. Тежко на победителя!

Късното слънце се гмурва в дълбокото корито на реката – златна костенурка в огромен аквариум!.. Самата безнадеждност…

 

Събуди се, целият в пот. Беше сънувал с отворени очи. Погледът му беше празен.

Пълно разочарование!..

 

*  *  *

 

Срещу Бъдни вечер Панчо Устрема неочаквано получи колетче с коледна картичка и снимка на Зара с внуче на пет-шест месеца. Беше все тъй красива, но му се стори, че погледът й е повехнал, сякаш е гузен за нещо нередно. В писъмце на половин кариран лист от тетрадка с поразкрачен женски почерк пишеше:

„Мили Панчо, отдавна ме гризе съвестта. Аз съм добра счетоводителка и държа да съм на чисто салдо. Сторнирам егоистичната си грешка, която сторих по онова време. Връщам ти обеците, които „присвоих” от жена ти. До гроб ти благодаря за щастието, с което ме дари. С много обич: Зара.”

– И все пак тя ме е обичала!

Прошепна с тъжна усмивчица. Взираше се смутено към златните обеци с рубин и не посмяваше да  ги докосне. Заприличаха му на жълти пеперудки с червени очета, кацнали на масата, без да се боят от него.

Прочете отново писмото, като че ли се съмняваше, дали не е пропуснал някоя от думите на Зара. Очите му погалиха краткия текст още няколко пъти. Замъглиха се от радостно вълнение. И пак прошепна:

– Тя още ме обича!

Държеше хартийката с треперещи ръце, сякаш беше хванал бяла лястовица и се боеше тя да не отлети през прозореца. Усети напор на пролетни криле за нов живот. Пресегна към обеците и се втурна към дома на сина си Илко, за да ги подари на доведеното му момиченце. „Детето хич не е виновно! – мислеше си той. – И то е рожба на една похабена любов.”

Панчо Устрема вярваше, че е прозрял опрощението за всички свои стари вини и прегрешения. Дори не се сети да смени домашните си пантофи с обувки. Не свари да заключи външната врата след себе си. Ръцете му тръпнеха по-скоро да погали детето, както би помилвал по бузките свое родно внуче. „Никога не е късно да направиш скъп подарък” – повтаряше си той, подгонен от неутолимата жажда за живот.

На улицата го пресрещна студен бръснещ дъжд, примесен с лепкави снежинки. Панчо Устрема бързаше. Без чадър, без часовник. Задъхан белобрад праведник. В дясната му шепа пърхаха златните обеци. Те сякаш наистина бяха живи пеперудки. Той трепереше да не скърши техните крехки крилца, както се тръпне за очите на току-що прогледало бебе…

Беше се възродил. Понякога и един малък подарък може да стори чудеса. Стига да вярваш.

 

2014