Разказ от Йордан Атанасов
Живях 25 години в Уредания (да я наречем така, защото там всичко е „у реду“, но не по сръбски, а по тяхному), а сега живея и на двете места: зимата там – защото разходите са по-малки, а пролетта и лятото тук ме приласкава носталгията по родния Балкан. И не само: с приличната ми чуждоземска пенсия тук си надвивам всякак на масрафа, а остават пари и за кърпене на бащината кирпичена къща… И за женички, защото без тях животът е скука…
Но да ви разкажа тази история:
Годината бе 1988, пътувахме на екскурзия с колегите от отдел „Озеленяване“ на Общината. Зелени сме, но искаме да видим и по-зелено. Защо не и да пипнем банкноти със същия цвят. Къде-къде, та до Брюксел – в сърцето на Запада.
Последния ден на екскурзията, в последния свободен час за разходка, се скатах в една обществена тоалетна за по-дълго време, а после се прикривах от автобуса който ни докара,койтощесе върне с един пътник по-малко. И видях, накрая, след четири часа, той тръгна… Тръгнаха и сълзи от очите ми, защото в автобуса беше незаконната моя любов – най-хубавото нещо в живота ми досега. В България пък остана законната ми жена, бременна в седмия месец. И къде отивам аз на моите 45 години, какво ще търся? Свободата, разбира се! Иска ли питане. Възможностите за развитие, които ти дава Другият свят, без да те пита кой е дядо ти, баща ти, брат ти, член ли си на партията. И те оценява другия свят какво можеш да правиш с ръцете и с ума си. И ти казва „да“ в аванс, o’кей, действай…
Хванах едно такси и му казах само две думи на френски – към лагера. Той знаеше, пътят му беше извeстен, само ме попита дали имам пари за курса. Казах „Си“- имах дотолкова и платих. Стовари ме пред едни едноетажни бараки, с обширен плац и развято голямо знаме на висок пилон. Бях посрещнат любезно, предадох си документите и ме настаниха в една от малките къщички. В стаята имаше две легла, гардероб, мивка, отделно баня с тоалетна и всички останали дреболии, стандартни за хотел с три звезди например. На другото легло заварих румънец, който поназнайваше малко български, бил от Тяхната Добруджа. Процедурата нататък е тромава, но демократична. След като ме поразпитаха, изминаха три месеца, докато вземат решение. През останалото време ни приютяваха, хранеха, лекуваха, ако се наложи, И наблюдаваха за държанието ни, без да разберем как. Имахме право да пътуваме на 60 километра от лагера, но вечер трябваше да се прибираме обезателно. Проверяваха ни. Въпреки това доста лагерници поработваха през деня на черно, изкарваха по някоя марка. Даже някои пращаха записи на близките си в България. Красива е истинската свобода, като жена, която ти разрешава да я ухажваш до известна степен. Ако прекалиш, си аут. Пък аз нали съм малко поет-самодеец, все търсех начин да се изявя – почти на всяка жена посвещавах куплети. Такъв си бях, заплес, на моите 45 години. Но го правех добронамерено, без тайна умисъл и план за прелъстяване. Мен красотата ме спасяваше в житейските ми перипетии. Спомен бяха годините, когато: „Синът на кулака идва”, шепнеха комсомолците, „Не бива да следва право”, пишеше партийният секретар от село, „Не Ви се разрешава да посетите Югославия”, пишеха любезно на „Вие“ от МВР. Но ето че сега сам си разреших… И къде съм тръгнал, да ме питаш пак, на тази възраст. Ако беше жив баща ми, щеше да ми стовари една сопа по задника. А той имаше здрави ръце…
Дойде време да ни разпределят. Явно бяха проучили, че не съм агент на ДС и ми предложиха пет страни, където да отида и да работя и живея… Избрах Уредания, така я кръстих, защото вярвах, че е държава уредена. А не объркана като някоя балканска…
Шапка им свалям за социалната система. Като те поеме, бута те и те въздига. Осигурява ти жилище за една година, без да плащаш наем. Ако не си намериш квартира, оставаш за минимална месечна сума. Разбира се, към апартамента има и подземен гараж. Всичко това се отоплява, но ти не плащаш нищо. Навън е минус 40, вътре – плюс 30 – отваряш, за да се поразхладиш. Дават ти 600 евра за месечни нужди, а дневните възлизат на около десет – за храна. Можеш да работиш и да си докараш още след задължителните шест часа на ден с преподаватели. Учиш езика, официален за страната. Работа се намира бързо. Ако си здрав, започваш някаква, защото виждаш, че всички край теб работят и изкарват пари. Това е заразително, а парите наистина са добри и ти дават самочувствие и сигурност. Макар че в Социалната служба се водиш безработен емигрант…
Свърших курса и започнах няколко работи: правех и продавах хот-дог, ремонтирах стари колелета и ги продавах, отскачах до съседната държава за евтин алкохол и го пласирах с 30 процента печалба… Междувременно докарах в тази страна над 20 българи, (и ако това не е патриотично, заплюйте ме!), които са вече нейни поданици – на първо място моите близки – жена настояща и бивша, децата от двете ми жени, родителите на жените ми, братовчеди… Карах по ръба на закона, по-точно намирах слабото му място. В началото всички започваха по моя път: учене на език, жилище, финансова и здравна помощ… Няма как, такъв бе законът. Имаш право на шест месеца престой, след това трябва да измислиш някаква причина, която да изтъкнеш пред властите, че връщането ти в България застрашава живота ти или доброто ти име. Подаваш молба до съответните власти. И оставаш да чакаш съдебното решение, което се проточва до 2-3 години. Обикновено ти дават разрешение, според случая, и след още две-три години кандидатстваш за жителство и ставаш пълноправен гражданин. След първите шест месеца новодошлият трябва да докаже защо не бива да го връщат в България. Това е голямо напрежение. Но се намира изход. Имаме един българин-адвокат, които натрупа състояние. Беше близък с някакъв шеф от Емиграционните служби и познаваше в детайли законите на Уредания. Адвокатът измисляше десетки начини да те защити (насилие, заплаха за убийство, хуманитарни, политически, сексуални и други заплахи), т.е. да получиш удължено пребиваване. Само срещу 1000 евро. Най-голям зор видях с големия син – политическите причини вече не вървяха, нали вече бяхме станали демокрация… Изкара той шест месеца в началото и трябваше да се реши – ще го върнат ли или ще остане, ако отговаря на определените от закона условия. След осребрен съвет нашенецът-адвокат реши, че трябва да го изкараме – гей! Хванах се за главата, стана ми гадно. Но няма накъде – това е един от начините: започна се с показания, под клетва, от сина за подигравките и малтретирането му още от училище заради „нетрадиционната“ му сексуална ориентация, отношението на съседите и обществото още от училище… Намериха се подходящи „свидетели“ на всичко това (срещу зелено, разбира се) и декларации, че момчето казва истината, изтъкваха се „случки“ от училище до университета, уронващи авторитета на младежа. Разбира се, както посочих и по-горе, затова трябваше да се плати някой лев на „свидетелите“, гарантиращи за написаното от тях. И всъщност, поемаха известен риск и те…
И тъй синът ми вече се води гей по документи в страната Уредания, където животът е наистина уреден живот! Преглътна горчилката от квалификацията и забрави за нея. Ожени се за уреданка и имат две хубави деца.