Разказ  от Бисера Дживодерова

Нямаше да хваща автобуса. В джоба си имаше само десет лева, а до пенсията оставаше седмица. Щеше да повърви пеша. Пет спирки си бяха голямо разстояние, но нямаше избор. Щеше да си почива. В някои от големите магазини имаше малки пейчици. Често ги използваше. Краката я боляха много напоследък. От годините, че малко ли бяха 75!, от килограмите, тъй и не успя да ги свали под 90! А и кахърите й бяха доста. Данчо, синът й, от години се беше запилял по света и се обаждаше рядко от тук и там с някоя картичка. Не му потръгна в брака на момчето, а после го съкратиха и не можа да си намери свястна работа. Косьо, братовчед му, се беше устроил в Канада и го покани да замине при него. Е, отиде, но не хареса студа там и се премести в Бразилия, после в Мексико, след това в Щатите и му загуби дирите. Какво красиво дете беше. Като ангелче. И послушно. И умничко. История завърши. А сега е някъде там по непознати места и тя не знае дали е добре, дали е здрав и дали е сам. Беше прехвърлил половин век, а тя не преставаше да се тревожи за него. Всяка вечер се молеше за здравето му, а до преди двадесетина години не вярваше в Господ. Атеистка беше. Навремето свекърва й, мир на праха й, макар че беше много проклета!, все за туй я хокаше. С каква любов се взеха с Гошо, а след пет години го завари в леглото с комшийката Цеца. Както се вика „на калъп”. Данчо нямаше четири години като се разведоха. После Гошо се ожени за едно младо момиче от близко село и заминаха да живеят във Варна. Чу, че имал двама сина, че се развел и пак се оженил и пак му се родил син и пак се развел. Сега живееше в бащината си къща с една млада и красива медицинска сестра. То на него такава му трябва – да го гледа. Отдавна му беше простила, но се държаха като непознати щом се срещнеха. А тя беше все сама. Не броеше няколкото флирта с мъже, с които приятелките я запознаваха. Накрая все откриваше, че не стават за втори бащи на Данчо, защото бяха егоисти и грубияни. А като прехвърли години никой не я искаше.

„Животът ти поднася малко хубаво и много неприятности за компенсация!” – промълви Ана Иванова вървейки бавно. Наближаваше центъра на града. Обичаше да се заглежда по витрините. Красиво подредени и украсени. Днес всичко имаше. Не беше като едно време. Ама пари нямаше. Пенсийката й беше 150 лева. Кое по-напред да купи и плати. Днешните сметки бяха високи. Като светъл лъч от миналото беше споменът колко плащаше за парното, водата и телефона по социалистическо. Знаеше, че това няма да се върне. Друго време беше дошло. И да го харесва и да не го харесва – нищо нямаше да промени. „Трябва да действаш, а не да се вайкаш!” казваше някога баба й Донка. И тя действаше. През целия си живот до сега все нещо правеше, не преставаше да вярва, че утре ще се случи нещо хубаво и не забравяше, че има по-зле от нея. До скоро метеше входове, но сърцето й заболя и й забраниха физически да се натоварва. Справяше се с големи лишения. То човек знае 2 и 200! Е, тя май винаги е знаела 2, нали все беше прислужница в началното училище. Обичаше децата. Особено малките. Толкова невинни бяха. Стопляха й душата. Чистеше и пееше. Като се пенсионира продължи да чисти – къщи, офиси, входове – където я повикаха и за колкото й дадяха. Не се оплакваше. Не се гневеше. Не завиждаше. „Добър е Господ! – казваше тихо – „ Влюбих се. Дете родих и отгледах. На крака съм. С акъла съм. Какво ми трябва повече? Колко хора и това нямат.” Ето, братовчедка й Мария има висока пенсия и доходи от рента, ама какъв живот живя с мъжа си – все по гарнизони, той пиян-залян, че я биеше. Добре, че Господ си го прибра като стана на 70, че да поживее малко братовчедка й. От време на време й ходеше на гости и много се радваше на новите й придобивки – дрехи или домакински уреди. А как я гощаваше само – все нещо специално й приготвяше и то с месо, знаеше, че тя не може да си позволи и вкусни десети купуваше. Добра жена беше. Редовно черпеше комшийките си с някой обяд или вечеря. И сега от нея се връщаше. Господ здраве да й дава!

Витрината на магазина с месо отново беше отрупана със сухи колбаси. Този път бяха наредени като ветрило. Голямо и съблазнително. Две малки мургави момчета стояха пред нея и големите им черни очи бяха вперени с огромно желание в деликатесите. Стояха като вкаменени и не премигваха. „Горкичките! Сигурно са циганчета. Родителите им нямат работа и пари. Божке, защо ги раждат, за да страдат!” – промълви Ана Иванова и се загърна в протритото вълнено палто. И на нея често й се прияждаше я плод, я шоколад, я суджук, ама тя беше вече стара жена. Някога беше яла от тези продукти. Все още помнеше вкуса им. А тези мъничките? Сигурно не са опитвали. Може пък и да бяха опитвали и точно затова да им се ядеше още повече. Кой знае? На децата им се яде. Тя нямаше внуци, но помнеше как се държеше на тяхната възраст Данчо. Все искаше да ходят на сладкарница. Въздъхна тъжно и подмина витрината и децата. Не й беше за първи път да попада на такава гледка по централната улица. Беше виждала и възрастни хора да стоят и да съзерцават големите витрини на хранителните магазини. Днес имаше много бедни хора. Правителството не го признаваше, но това беше голямата истина за живота в България сега. Онзи ден на пейката в парка един мъж й каза, че е бивш професор по литературознание. Беше облечен в чистички, но много извехтели дрехи и дори имаше кърпено на ръкава на сакото си. Беше купил хляб и кофичка кисело мляко. Беше седнал да почине малко, че щял да ходи да взема с рецептурната книжка лекарствата за себе си и жена си от аптеката. Дъщерите им били в чужбина, ама не им провървяло и не можели да им изпращат пари. Живеели много скромно, дори бедно.

Ето я, любимата й витрина. На сладкарница „Неделя”. Винаги се спира тук да погледа тортите и пайовете. Какво разнообразие. Какви цветове. Обожаваше сладките неща. Още от малка. Ако имаше пари щеше да си поръча по едно парче от всичките.  И после на следващия ден – още по едно. И тук имаше дете да гледа с лакоми очи витрината. Беше малко тъмнокосо момиченце. Сигурно на 6-7 години. Беше със сиво клинче и тъмночервена блузка. Твърде леко облечено за сезона. Не беше циганче. Твърде беличко беше. Пък кой знае? Много се омесихме вече. Изведнъж реши – ще му купи едно парче торта, пък каквото ще да става. Все ще се оправи до пенсията. Имаше малко боб и брашно. Щеше да изкара. Беше го правили и друг път. Да даде от малкото си пари на някой, който имаше по-голяма нужда от нея. „Коя торта ти харесва най-много?” – попита тя момиченцето. То не й отвърна нищо. Ана Иванова повтори въпроса си. То я погледна със сивите си очи, да очите му бяха сиви!, и повдигна рамене. „Ще ти купя парче торта. Само кажи от кой вид да бъде.” – каза възрастната жена. Детето пак не каза нищо. Само плахо се усмихна. Ана Иванова понечи да я погали по рядката къдрава косица. То се дръпна рязко и промърмори нещо на непознат език. И в този момент притича млада жена с бежова забрадка и голяма пълна чанта. Хвана го за ръката и го повлече към близката хлебарница. „Божке, ти си било емигратче?!” – искрено се учуди старата жена и затътри крака. Днес всички хора по света са плъзнали навсякъде като дъждовните червеи след дъжд. Че нали и нейния Данчо е емигрант. Нашите деца напуснаха родината си и отидоха другаде, където казват, че животът бил по-хубав, а други са напуснали техните родини и са дошли тук, защото тук животът за тях е по-хубав. Иди, че го разбери.

Студеният вятър прониза дебелото й тяло. Наближаваше края на есента. Запалиха неоновите надписи на витрините. Те станаха още по-примамливи за човешките очи. „А тез витрини са обсипани с безброй жадувани неща.” – беше писал Смирненски някога. Знаеше повечето му стихотворения наизуст. Едно време много стихове учеха в училище. И ги помнеше. Как ли е сега?