Самаритрофия*

 

Из бележките на Ивелин Любенов

 

Имах един приятел баварец, дойде да бачка в България, хем за повече пари, хем пък тук много му хареса.

„Айде, – вика – в неделите да си правим кулинарни фестове. Ще ти покажа баварски специалитети, а ти ще ми сготвиш нещо ваше и така ще опозная по-добре вашата култура.“

Викам: „То, нашата култура, щеш не щеш, я опознаваш на всяка крачка! Пък аз съм и малко вегетарианец, не ща баварски вурстчета.“

Той вика: „Хайде, хайде, тази седмица съм аз, другата ти“.

Чудих се, чудих се к‘во, к‘во – па реших да му приготвя качамак с пръжки.

 

Помня, може да е било към 1975 г., баба ми ми разказваше, как яли едно време само просеник и качамак.

„Абе дете, – присети се тя – ти опитвал ли си въобще качамак?“

„Тцъ“

„Мале, кък съм се изложила така! Че ти какво ще знаеш за нас, ако не знаеш к‘во сме яли, когато сме яли, че иначе и доста сме гладували!“

„Ами, дè направи ми ма бабо, качамак!“

Тя вика: „То е за срамотите, ма ще се наложи да купувам кукуруз‘но брàшно от магазин. Боже, кък се измениха времената!“

На баба й беше терсене да влиза в магазин, щото нали беше свикнала всичко да си прозвеждаме – и храна, и дрехи, но напоследък не месеше вече хляба, а го купуваше… С ужасно ниската си пенсия.

„3 стотинки на трудоден ни даваха нам – изпъша тя – Знаеш ли колко са три стотинки? Една жълта и още една жълта по-големшка.“

Баба ми беше неграмотна. Монетите ги разпознаваше по големината и цвета. Тя е ходила само в първо отделение и не знам там какво са ги учили, но цифрите не познаваше. Знаеше само едно, две, три и много. Знаеше, че е родена третата година, но какво е имало преди това – не знаеше. Тя обичаше училище и учените глави, но какво да направи, бедното дете, като е останала кръгъл сирак.

 

Тръгнахме за единствения смесен магазин насред село. Аз крачех нетърпеливо напред, след мен вървеше баба ми, а Дивият човек Нацка ни следваше като верно куче подире ни. Нацка е Найдена, намерили са я в Зли дол, добре, че не са я разкъсали чакалите. Може всъщност чакалите да са я кърмили и отгледали, никой не знае, няма и кой да разкаже. Нацка не може да говори, а издава само пискливи нечленоразделни звуци. Спеше под нашия сайвант, дето връзвахме телето. Имаше зверска сила и хищни зъби, но кой където я видеше, я риташе и пъдеше. Само баба ми се грижеше за нещастното същество.

 

На центъра пред магазна се припичаха 5-6 старци, набори на прадядо ми. Единият ни беше род, чичо на дядо ми, ветеран от войната.

„Добър ден, чичко!“ – поздрави го баба и се наведе, та му целуна ръка

„Това Иво ли е, я колкав е порасъл! Яла бе, момче, да те изпитам знаеш ли да сказваш!“

„Знам „О,Шипка“…“ – отговорих аз

„Бега бе, не верваме, я се окачи на това столè, да ни го издекламираш!“

„Срам ма е“

„К‘во ща‘а срам, това са моите другаре, фронтоваци. Ви‘ш ли, че сме си закачиле и медалете, 60 годин ги носим вече.“

„Айде, сине – усмихна се баба – ти сказвай, а яз флазам набръже у магазино“

Аз почнах, а старците източиха вратове и затихнаха благоговейно. „Идат като тигри, бегат като овци…“, декламираше на места дедо Младен заедно с мене, и, като най-жалостив, му покапваха сълзи.

Дедо Младен е бил пленник през Междусъюзническата война и се е върнал после пеша на село.

„И днес йощ Баланът, щом буря захваща…“, захванах края аз…

„Ааааауууууу“ – изви Нацка, като вълк в бурята.

„Млъкни ма, смрадливата! – насочи тоягата си към Нацка дедо Младен – „…шуми и препраща….“

„Айде, старци, не ревете, – скочих от столчето аз, издишвай дълбоко, като свърших – Нали вече сме свободни?“

„Брава, брава!“ – гледаха с премрежени очи към отвъдното фронтоваците

„Нà ти, мале, една буча захар! – извади от вътрешния джеб дедо Младен – Дай да те цалуна. Наше унуче, юнак!“

„Не сме баш свободни, – рече единият старец – гяволчетата ни глождат изотвътре“

„Дедо, а вие отмъстихте ли си на врага, изтрепахте ли ги после?“

„Кой е враго? Дали ония клети сюромаси, докарани от френските колонии ли, нашите изедници ли?“

„Ние ги трепеме, они ни трепат, а житото нема кой да го овършее… А много – има за всички!“

Сетих се да кажа на баба да ми купи захарно петле, ако са докарали. И за Нацка едно. Влязох вътре.

 

Бай Марин беше печен магазинер, човек учен, изкарал гимназия. Откакто го помня, носеше все една и съща синя престилка. Смяташе на бакалска хартия с едно късо моливче, което слагаше на косматото си ухо. Тамън пресметаше на баба ми, а тя го чакаше, протегнала ръка с всичките си стотинки.

„Шест по три, шеесе и три….“ – фъфлеше бай Марин

„Шест по три е осемнаасе, бе, чиче!“ – не се стърпях да блесна със знания аз, а още не ходех и на училище.

„Ей, мошеннико, – развикаха се от опашката – оти ти така ментриш, бе, срама немаш ли от хората?“

Насъбра се народ отвън. Някои минувачи надушиха сеира и си завързаха магаретата за фиданките и се зазяпаха. Всички възбудено подвикваха. Чуваха се и истеричните звуци на Нацка. Бай Марин се беше зачервил като рак и нещо се опитваше да се оправдава.

„À флезна ревизее, à са го надчеле. Ще го вкарат у затворо.“

„Море, пръво ние ше му строшим тиквата палежна!“

„Я направо ша му запала плевнико, що си префръга лайната у нашия двор“

С една дума – стана голема патаклама. Баба ми ме дръпна да изчезваме.

„Чиче, айде много здраве!“ – рече тя

„Рани го това момче, наплъни ни душиците“

„Никой никоги не е лъгал у наше село досеги. Други времена почнаха“ – донади един от старите фронтоваци.

„Мигар? Само попо ни лъже!“

„Он лъже по задълженее, нему никой и без това му не верва. Ама земе ли да ни яде изотвътре да лъжем, страшно ни се пише“

„Ако така е писано, ние нема кък да променим свето насила“

„Еба и свет, и намера, ако сичко тръгне на изуй гащи. Ред требва тука! Като кък си беше илядо години!“

 

Да, настоящата епоха (Кали юга) е започнала, когато Кришна си е отишъл от този свят, но аз си мисля че още няколко хиляди години сме си продължили по инерция в старата епоха и чак в този ден стана обратът. Щото много неща наведнъж рязко се промениха него ден.

Баба ми, освен другото, купи например и прах за пране, а дотогава все си търкаше с домашен сапун! Другата сериозна промяна е, че Нацка изчезна. Търехме я, но повече не я открихме. Не вярвам да се крие по пущинаците, щото такива вече няма, всичко се осече. А и тя, един път опитала от благините на цивилизацията, надали би се повърнала назад. Или кой знае?

Другото е, че оттогава, да ви кажа, освен добрата ми баба, други неграмотни хора не съм виждал. Неграмотници си има де, но са все поне с две висшета.

Също и лъжци, които се изчервяват, никога вече не съм срещал. Изобщо кой ли се изчервява, вие познавате ли някого?.

Аз се изчервих за последно, и то страшно, веднъж, когато пернах по д-то някаква непозната, мислейки я за едно старо гадже. Умрях от притеснение, почнах да заеквам. А тя ми вика: „Голема работа! Айде, стига преиграва!“

 

„Ще го сцепим тоо Марин!“ – заканвах се аз, ближейки си петлето, докато подтичвахме към къщи

„Прости му, сине! – рече баба – он си не сака. Он е изнежен, що не работи на къро, а зиме и лете сè у тая магаза плесенясва. Не му е лесно.“

„Мозъко ли му се е прокиснал, бабо?“

„Не е за чудо! Варди се дете, да се не заседеваш и ти на едно место!“

„Аз бабо, като пораснем, ше пътувам по света да снимам фюлме.“

„Ооо, завалята, що ще надничаш на хората у дертовете, ти глей та среди твоя си живот некакво“

 

Срещна ни някаква циганка, калайджийка, явно е пристигнал катун.

„Како, да ти калайдсам? За сиренце, за лебец, за всичко, како, калайдисвам!“

„Добре, дойди да ми калайдишеш едно котле, че ще му бръкам качамак на това дете.“

Циганата клекна пред дувара ни и като калайдисвала, видяла всичко в котлето:

„Това дете ще стане учен човек, ще зазира у една кутия деньо и нощта.“

„Да не дава Господ!“ – прекръсти се баба

„Ще, ще! Кой му влезне у собата, ще му носи по едно кайме пари!“

„Пусти пари, ще ги има ли до тогива? Яс мислим, че машини ше прават от сичко по много, всеки да си земе колко му требва, без пари“

„Ще има и машини, дек пущат пари.“

„Дива работа. А кой ги нема пусти пари?“

„Ше фата гората…“

Гората тогава почваше току от нашия двор. С братовчедите често бродехме из гъсталаците да играем на стражари и апаши. Изтръпнах, като си помислих, че и после може да се наложи да играем такива игри.

 

Колегата лакомо лапаше качамака и говореше с пълна уста.

„40 евро на час ми е ниска тарифа, ама пък тук бачкам по 50 часа седмично. Бива.“

„Две хиляди евро на месец, това са страшно много пари, бе!“

„Как ги смяташ, бе човеко, луд ли си? На седмица е това. Малко е, но при вас ми стигат, ако ще и всяка вечер да се напивам.“

„Баба ми вземаше едно време, помня, 28 лева пенсия!“ – въздъхнах аз

„Глупости. Лъжеш, нали?“

„Не. Спомням си много добре, нали аз й подреждах стотинките на купчини…“

„Забрави, човече, колкото по-бързо ги заличиш тези спомени, толкова по-добре ще се продаваш и печелиш.“

„Не знам мога ли“

„Трябва!“

„И дали искам…“

„Длъжен си!“

 

Циганката каза също така, че ще се разболея от някаква редка болест… Нещо, дето те бие по самара (пък се сеща магарето).

Това е самарянство – когато зрял индивид все още се интересува от съдбата на ближния си, особено, ако е по-зле от самия него.

А когато атрофира, според Кърт Вонегът – се превръща в самаритрофия, което значело истерично безразличие към нещастието на онези, които не са така късметлии като нас.

„Добре де, давай си обяда на някой клошар. Ама всеки ден! Да те видя тогава как ще изхраниш дивите хора с единия ти хляб!“ – палеше се колегата

„Ти виждал ли си див Човек?“

„Да, Йотци, в музея.“

„А аз Нацка, у нас!“

„Е, и?“

„Нищо, тя си делеше подхвърлените корички с нашето теленце.“

„Имала е някакъв стаден инстинкт. Или наченки на състрадателност…“

„Но не беше болна от самаритрофия!“

„А ти?“ попита колегата

„А ти?“ – отвърнах му аз…

А ти, любезни ми читателю?

 

 

* Определението за самаритрофия на Кърт Вонегът прочетох за пръв път при Д-р Тони Филипов