От Владимир Шумелов

 

През юли 2016 г. отбелязахме 117 години от рождението и 55 години от смъртта на писателя

 

Писането? „Писането е самото занимание. Един писател трябва ежедневно да предизвиква и отстоява безсмъртието или да се откаже от него.“ (Хемингуей) Звучи велико. Хемингуй изрича (пише) прости неща (истини), които звучат велико, като „добле дичо“. А писането, ако профанираме Хем, е „фасулска работа“: „Трябва ти само абсолютно вярно ухо, усета на панаирджийски фокусник, всеотдайността на религиозен фанатик, дебелоочието на крадец с взлом, никаква съвест, освен към писането, и готово“.

 

* * *

 

Моят избор е бил винаги един – да открия тайната на писането, когато съм нахранен и доволен от живота, който живея. The True Secret of Writing. Когато пиша, винаги чета добра книга. Понякога няколко добри книги. Спомням си Реймон Кьоно и неговата „Упражнения по стил“ (1947; многократно издавана на български), един от многото, които беше чукала Айрис Мърдок, но всички започвахме от уроците на Папа. Уроци, които завършваха в изчерпването, black ass, клиниката „Мейо“ и suiside. Причините? Физически проблеми, но всъщност остаряване и липса на късмет, както и такива от психологическо естество – натрапчиви идеи, самозаблуди, параноичен страх от бедност и преследване, дълбока депресия, невъзможност за работа и под.

Така или иначе в крайна сметка Хемингуей влиза в болницата „Сейнт Мери“ към клиниката „Мейо“ в Рочестър, Минесота, което определено е грешка. Там е подложен на електроконвулсна терапия (през декември 1960 г. му правят между 11 и 15 електрошока; нека отбележим, че на подобна терапия са подлагани Лоуел, Антонен Арто, Силвия Плат…). През януари 1961 г. Хемингуей излиза от „Мейо“ и се връща със самолет в Кечъм, Айдахо. През февруари трябва да напише адрес до президента Кенеди от няколко изречения, което му отнема цяла седмица. Лойд Арнолд казва по повод трагедията: „Той не можеше да пише повече, той беше свършен“. През пролетта на 1961 г. влиза повторно в „Мейо“ и е подложен на още 10 електрошока. Два дни след завръщането си от втория престой в клиниката Хемингуей, на 2 юли, се самоубива с любимата си пушка. През същата година той си задава въпроса: „Какво го интересува един мъж?“ И отговаря: „Да работи добре. Да яде и пие с приятелите си. Да се наслаждава в леглото. Аз нямам нито едно от тези неща“.

 

* * *

 

От репортаж в един вестник виждам, че в Драгомирово (в това католическо село живяхме известно време с моя приятел Жоро, с когото трасирахме високоволтова линия от АЕЦ Белене на юг през 1989 г.; много от нещата там описах после в по-дълъг текст, озаглавен „ВЛ-400“) Светослав Овчаров снима (навярно вече е приключил) филма „Една любовна авантюра, която Хемингуей не описа“. Та кое е любопитното в тоя филм? За стогодишнината на Хемингуей през 1999-а бях пуснал във в. „Артфорум“, който по това време редактирах, два негови репортажа (от сборника „Ърнест Хемингуей по телеграфа“, 1986). Единият е от 15.09.1923 г., когато писателят минава с „Ориент Експрес“ през България на връщане от гръцко-турската война; там говори за страната ни и нелепости – за Фердинанд Лисицата, сина му Борис, Стамболийски (невярно: „… беше хвърлен в затвора, понеже настоявал България да воюва на страната на съюзниците…“ – всъщност Стамболийски е осъден на доживотен затвор заради позицията си за неутралитет на България, и вярно: „Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от българските интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността си да бъдат повече честни.“) и всичко, което може да се види от прозореца на влака и по гарите, да се прочете изкривено от справочниците и вестниците. Въпреки това е любопитно – Хем така добре омесва факти и фикция. И във филма всичко е измислено (освен че минава през България) – слязъл принудително на една наша гара, а там се влюбва в дъщерята на началник-гарата, т. е. тя се влюбва в писателя и решава да замине за Париж с него. Баща й обаче упоява Хем с чай и го натоварва в един пътнически влак. Нерде Ямбол, нерде Стамбул, особено това заглавие (дано е само работно). Но понеже Хем ми е слабост, не ми е безразличен резултата – дано пък да се получи нещо; все пак е още един камък към мита за (младия) Хемингуей – тогава репортер на канадския вестник „Торонто Стар Уийкли“, без никаква книга на пазара.

И малко за филмите по книги на Хемингуей и т. нар. „биографични“ ленти. Сам писателят не пише сценарии за Холивуд (както правят Фицджералд, Дос Пасос и Фокнър например) и не обича почти никой от филмите, правени по негови творби – цитирам само част от лентите: „За кого бие камбаната“ (1943, реж. Сам Ууд, с Гари Купър и Ингрид Бергман), „И изгрява слънце“ (1957, с Ерол Флин; май внучката на писателя Мариет Хемингуей снима лента по книгата през 2004 г.), „Старецът и морето“ (1958, реж. Фред Цинеман, със Спенсър Трейси; 1990, реж. Джъд Тейлър, в ролите Антъни Куин и Гари Коул), „Острови по течението“ (1977, реж. Франклин Шафнър, но мисля, че и Томи Лий Джоунс го екранизира съвсем скоро); ето и някои от биографичните: „Любов и война“ (1996, по книгата на Хенри Вилард и Джеймд Нейнджъл, в ролите Крис Одонъл, Сандра Бълок и др., която визира „Сбогом на оръжието“), „Хемингуей: Онова лято в Париж“ (2003, Канада, реж. Майкъл Декарло), „Хемингуей и Фуентес“ (2009, реж. Анди Гарсия, сценарий на А. Гарсия и племенницата на писателя Хилари Хемингуей), „Хемингуей и Гелхорн“ (2012, реж. Филип Кауфман, с Никол Кидман и Клайв Оуен)…

Претенциите на българска лента са следните: да срещне простата домашна наша патриархална култура с културата на един друг свят – този на Хемингуей, решил вече да стане гражданин на света; регионалното с космополитното, пречупени през любовта (тя е само средство, чрез което се води разказът; пък и възможно ли е да снимаш, да пишеш за Хем и да няма любов, макар че в любовните истории той е велик лъжец).

 

 

* * *

 

Българинът обича и почита Хемингуей. Да забравим пищешите от 60-те, 70-те и пр. години насам. Ние си имаме ресторант „Хемунгуей“ в Пловдив (ул. „Гурко“ 11). Не съм бил там, но бих бил, ако има нещо от духа на онова време и от него. Подозирам, че е все пак само ресторант. Може би не е по-различен и този „Хемингуей“ в Банкя (шкембе чорба от 2.49 лв.), който е комплекс и включва ресторант/кафе, бар, барбекю и фреш бар. Ресторант „Hemingway“ – Балчик, е нещо по-различно. Част от комплекса „Марина сити“, близо до яхтеното пристанище на градчето. Готин – три звезди, акцент върху морските дарове. Имаме си и риболовен магазин „Хемингуй“ в софийския квартал „Гео Милев“ – въдици, макари, примамки, карабини и вирбели, куки, гащеризони, ботуши, якета, чанти, чепарета, мухи и всякакви такива. С ресторанта „Хемингуей“ в Несебър нещата са по-сериозни. Ето думите на режисьора Светослав Овчаров: „Едни гости от Щатите се върнаха от морето и ми разказаха, че в Несебър имало ресторант „Хемингуей“. Попитали защо е кръстен така. Собственикът отговорил: „Е, не знаете ли? Хемингуей е бил изхвърлен от Ориент експрес на една малка гара в България. Тук имал любовна история с една нашенка. Гостите от Америка бяха достатъчно деликатни да не ми кажат дали собственикът не се е изкарал потомък на Хемингуей. Всъщност това е доказателство, че понякога не киното уподобява живота, а животът – киното. Всичко, което се случва в моя филм „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, е измислица“. Е, не всичко… Макар че не само аз не харесвам особено тази българска лента, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ печели наградата на Балканския филмов фонд за сценарий в Солун (2004) и наградата на публиката за игрални филми на Югоизточния филмов фестивал в Лос Анджелис (съвм. с една документална турска продукция, 6.05.2010 г.).

 

 

* * *

 

Едно наблюдение върху генетичната зависимост при Хемингуей: Ърнест се научава да чете доста късно (вж. мита за Айнщайн и математиката) – явно, както е при доста хора на перото силно развитите му впечатлителност и въображение са го карали да измисля, доизмисля истории, разказани или прочетени от други, или пък провокирани от илюстрациите в книжките; за сметка на това обаче получава първата си въдица на три години (заразен от примера на баща си – д-р Кларънс Хемингуей), а първата си пушка – на 12 години, от дядо си, на когото е кръстен (пушката, с която се самоубива много години по-късно, е отделна – суицидна – тема).

 

 

* * *

 

И едно наблюдение на Хемингуей върху характерите: „… Той беше сантиментален и като повечето сантиментални хора – жесток и същевременно беззащитен.“ (Ник Адамс от разказа „Бащи и деца“). Сантиментален съм и аз – каквото и да значи това.

 

 

* * *

 

Добрият писател е като хиената, тая мръсна гадина, която се бие за удоволствие, а когато я удариш в слабините, спира, върти се в кръг, разкъсва корема си и почва да ръфа вътрешностите си. Ако не се залови здраво за работа, пишещият се чувства като Кафка – трябва да легне на земята и да бъде изметен оттам. Или като Полин, която коментира Папа: „Когато почне да говори, че не му се пише и му е отвратително това, трябва да започне да работи“ („Зелените хълмове на Африка“). Като оставим настрана работата, доверието, съчувствието, „добрите разговори“ (Цветан Стоянов), интересът е другият ключ към писането. В повече ли са – още по-зле, защото изместват центъра, гледаш на нещата откъм погрешна страна. Добрият писател е длъжен да пише добре, а не да разказва добре; той е текстописецът, който осъзнава категоричната, ослепителна сила на печатното слово…