Разказ от Миролюб Влахов

    На Йордан Денчев, който          

                                                           много харесваше този разказ    

 

 

Пак се събуждам с мисълта за нея… Опитвам се да си я представя и почти успявам, но в мен остава повече усещането, не картината.

Това, което изниква пред очите ми, е старата ни къща. И съгласието ú с времето. Или с безвремието, което излъчваше. Беше бяла, продълговата и ниска и нямаше две липи отпред. Дори и не особено висок човек можеше да достигне ръба на стряхата ú, покрита с мъхясали керемиди. Имаше шест прозореца, събрани по двойки, големи не повече от разтворена библейска книга – по две за всяко черчеве.

Някога всяка зима в селото ни идваше художник. Той рисуваше елхи. Върху стъклата на прозорците сутрин откривах гравирани изящни елхови клонки. Майка ме убеждаваше, че това не е работа на невидимия художник,  а на самия Дядо Коледа, но аз не вярвах на думите ú.  Питах я откъде-накъде Дядо Коледа  ще идва още през ноември и тя ми отговаряше, че проверява дали слушат децата, на които ще донесе подаръци за празниците. В оставащото до Коледа време аз бях най-послушното дете, въпреки че се съмнявах в обяснението на мама. Изглежда старецът не забелязваше старанието ми, защото така и не ми донесе никога истинска коледна елха и подарък, който да желая от сърце.

Сега леглото ми е празно и студено. Небето се е свряло зад прозореца. Стъклата са замръзнали и не мога да видя добре антените върху отсрещните покриви. Не смея да поглеждам често към прозореца – прилича ми на грундирано платно, изоставено от художника си. И тази сутрин нищо не е нарисувано върху него. Оправдавам моя Дядо Коледа – стар е и му е трудно да вдига боите си до последния етаж. Но все пак се питам – толкова ли е тежък наистина белият цвят, та дядката да не може да го изнесе до моите прозорци?

Старата ни къща се мярва за миг, когато матовата белота на прозорците вече се е избистрила, но почти веднага потъва в гората от антени. Докато се взирам накъдето се е стопила, се опитвам отново да си спомня лицето на Соня и цвета на очите ú…

Някъде в блока някой разказва приказката за Виенската гора… Обличам се набързо, защото ми се иска да хвана поне края ú преди да се е скрила зад полираните врати на безкрайното стълбище. За да чуя приказката отблизо, трябва да сляза надолу. Ако не успея навреме, ще трябва да надничам във всяка шпионка – дано поне пелерината на Снежанка открия окачена в нечие антре.

Човекът с приказката е прихванал мислите ми и още преди да се втурна надолу, щраква секрета на апартамента си. Мелодията секва. Разбирам, че е късно да потърся дори Снежанка. Какъв точно бе цветът на очите ú? Защо не мога да си го спомня? Запомнил ли съм го изобщо?

… Залата е тъмна. Пълна е със зрители и всички са с гръб към сцената. Редиците са прави и равни. Жени няма, а мъжете са високи по метър и осемдесет, но не са от глина. Очите им чернеят като дула, но не са от стомана. Моят стол е в средата на редиците   и само той е обърнат с облегалката към дъното на залата. Само аз виждам сцената. Дулата ме плашат. Мисля си, че нещо по мен самия не е както трябва, оглеждам се, почвам да се въртя предпазливо и с усилие да не вдигам шум, но въпреки това столът нетърпимо скърца.

На сцената играе балерина в черно. Виждал съм балерини и преди. И знам, че танцуват само в бели туники, по изключение в розово, а тази, ето на, е в черна. На главата си има лебедова коронка, също черна. Сянката ú бяга по сцената, прожекторът се опитва да я хване, а тя се мята като прилеп. Знае, че я дебнат, но не вижда опасността. Искам да изкрещя на сто и осемдесет сантиметровите мъже, че трябва да помогнат на балерината да се спаси. Те не само са длъжни, но и го могат. Опитвам се да извикам, да кресна, но погледите им връщат думите и ги връзват в гърлото ми. Столът под мен вече не скърца или поне аз не го чувам. Сигурно и мен самия са вързали здраво. За екзекуция ли ме готвят?

Излизам, без да взема с мен приказката без край. Днес няма сняг, кално е и това е обидно. В автобуса една старица казва, че времето е хубаво и трябва да се запази такова до празниците. Не я разбрах. Изглеждаше дълго живяла старица.

Ъглите на сцената са в мрак. Балерината не може да намери изходите към кулисите. А може би се страхуваше от самата тъмнина, с която можеше да се слее. Тогава как щяха да я виждат от залата? Прожекторът я е хванал и не я изпуска – става син, зелен, розов. Розовото успокоява балерината. Тя протяга  ръце към върха на сцената, сочи окото на прожектора. На кого, на мен ли го сочи?

Сумракът не може изцяло да скрие осветителя. Той е слаб, чернокос, с къдрава и тънко подрязана брада. Нишата му е над ложите. Не го виждам достатъчно добре, но зная, че е красив и блед. Едва ли е светец, но не съм сигурен. Балерината навярно е еретичка, която търси своето разкаяние. Разкаянието не е разпятие. Пред кого се разкайва тя? И за какво?

Очите на Соня са все още далеко и аз не мога да видя цвета им…

Зад кулисите огромен оркестър свири танго. Някой иска да съсипе приказката – нима балерините са, за да танцуват танго! Съсичам погледите на мъжете и се отскубвам от стола. Редиците им остават неподвижни. Те са статуи, а не мъже. Сигурно са се вкаменили, когато са спрели да се движат. Бягам между столовете, спъвам се в краката на статуите и си повтарям, че на никаква цена не бива да поглеждам към сцената. Над вратата в дъното мига надпис. Минавам под зелената му светлина и си отдъхвам.

Искам да разкажа на Соня за старата ни къща, останала сиротна в планината и идваща да ни търси нощем в града, и за художника, за който още не съм сигурен, че е дядо Коледа, но не смея. Освен това, искам и да я наричам Мария, но тя се сърди. Не дава. Звучало някак си изтъркано и банално, даже библейски. Дали знае, че Ева е могла да откъсне ябълката, само стъпила върху раменете на Адам? Не, не знаела. Отрича с усмивка, а това засилва подозренията ми, че първа е отхапала от ябълката.

Когато е с мен, Соня навежда очи. Това свеждане не е свенливост. Страхувам се, че ако погледна в тях, ще позная очите на балерината, която не иска да танцува танго, въпреки готовността на огромния оркестър да го свири, и е еретичка.

Днес Соня е в бяло. Не трябва да сънувам жени в бяло. Така преди време бях сънувал сватбата на Пепеляшка. Тя бе в бяла рокля и непрекъснато се усмихваше, струва ми се повече на мен, отколкото на жениха, но аз не успях да стана принц. Наскоро след това погребах приятеля си. Някои твърдяха, че бил второто ми „Аз”.

В ръката ми се е свряла мека длан. Бягам напред и не смея да се обърна. В дъното на коридора свети екран. Дланта ме следва доверчиво, но това ме тревожи и напряга. Защо коридорът е така безкрайно дълъг и защо никъде няма врати? И стените му са гладки и сиви. Доближавам се все пак до екрана и откривам, че не е никакъв екран, а картина. Натюрморт – саксия с мушкато върху перваз на прозорец. Зад мушкатото светят зелените очи на котка. Тя скача пред нас. Ръката в дланта ми се свива на топка, ноктите ú се забиват в плътта ми. Откривам, че съм стиснал лапата на котката, но че не мога да я пусна. Котешките нокти могат да съсекат всяка длан, дори когато тя ги гали.

Обръщам се. Коридорът е притъмнял, но в дъното му, както и в залата, от която избягах, свети надпис „Изход”.  Трябва ми художникът. Къде е той? Трябва някой да довърши картината. Или да я поправи. Но художникът така и не идва и тя се разпада. Остава само мушкатото. Тръгвам, всъщност завръщам се към зелените светлини, но не зная дали това вече не са очите на черната котка, чиято измамно мека лапа е издрала дланта ми.

Соня не е съгласна с мен за случилото се с Адам и Ева. Очите ú остават наведени и аз отказвам да споря с нея. Пита ме какъв е тоя бинт на ръката ми. Ударих се, казвам, и се спирам да ú разкажа за котката и сивия коридор.

Един въпрос ме измъчва – ако Мария съзре на сцената разкривената ни селска къща, ще остане ли в залата? Друга Мария внася празнични свещи. Но на моите елхи, ония, които ми рисува тайнственият нощен художник, аз се страхувам да запаля свещички. Ужасявам се, че няма да мога да ги угася навреме. Никога не съм палил и гасил повече от свещ наведнъж.

Тръгвам си. Така и не можах да видя очите на Соня. Исках да ú споделя тревогата си, че художникът май вече ме е забравил – отдавна не ми вае рисунки върху прозореца. Не очаквам и подарък да ми донесе. Изглежда съм си останал непослушен или съм просто забравен. Отнякъде долита ритъмът на танго. Сигурно е от залата, където една трета Мария е седнала в моя стол. Настина си тръгвам.

От прозореца на моята стая ми маха червена длан. Досещам се, че това е мушкатото, което е разцъфнало в първия ден на зимата. Днес е моят ден. Размотавам бинта от ръката си и виждам, че раната е заздравяла. Останали са само тънки розови ивици, но кой може да е сигурен, че това не са белези от прожектора на осветителя?

Посреща ме балерина. Не е балерината от сцената. Тази е с бяла туника, а косата ú е морска вълна. Зад саксията с мушкатото мърка бяла котка и опитва да довърши с мека лапа кристалната рисунка върху стъклото на прозореца. Пред очите ми трепкат две дузини свещички. Опитвам се да ги загася. Събирам сили. Дъхът ми помита пламъчетата. Стаята ми е пълна с гости – нали вратата ú е без ключ. Благодаря на непознатия художник. Той ме научи да познавам цветовете на сезоните. Все още обаче не смея да погледна към балерината. Ами ако в нея позная Соня, чиито очи още не съм виждал? Някой пуска музика. Йохан Щраус. Приказката започва отново.