Разказ от Миро Владим

На В.К.Р.

 

 

Момичето имаше бретон до веждите, тъмнокафяви очи и лека походка. Когато Лари го видя за първи път, беше утро и един слънчев лъч се беше  настанил в косите му. Момичето не усещаше лъча. Не усещаше нито ласката му, нито болка от  подръпването на косите, то се усмихваше. Лари остана загледан в момичето и лъча, но нищо повече не се случи и той само видя как след малко, разочарован от безразличието на момичето, лъчът се отдръпна и отлетя нанякъде, може би да търси друго момиче, което да дърпа за косите.

Не след дълго Лари видя момичето още веднъж. Вечерта след тази втора среща той си легна спокоен, не се въртя до късно, не събира на топка мокрите чаршафи, не излиза на студената тераса. Дори не се опита да брои звездите. Просто не правеше нищо. А иначе неговите нощи не бяха такива. Сетне той дълго се опитваше да си обясни състоянието си от тази нощ. Не успя, но въпреки това, за пръв път от години, достатъчно повярва в себе си.

На утрото се събуди бодър и пътува цял ден. Не беше планирал това пътуване, дори не го бе искал, но когато излезе от дома си, просто тръгна на път. Не мислеше за нищо и единственото, което забелязваше и запомни, бе есента. Тя го мамеше зад потрепкващото стъкло. Лари ú говореше: „Почакай, Есен, почакай! И без това пак ще се върна при теб. Не ме карай да те моля, Есен,  просто почакай.” – и продължаваше пътуването си. Не знаеше, че пътуването бе една почти порочна страст към непознати места и хора, която завинаги щеше да остане в него.

Едва когато срещна момичето за трети път, Лари усети, че това също е страст и че ще се случи нещо.

Момичето беше красиво. Никой не знаеше какво го прави така красиво и всеки изтъкваше различна причина – очите, усмивката, походката. Лари също не знаеше, но не се питаше защо момичето е красиво. Дори не се интересуваше от това – за него то беше слънчев лъч, вплетен в златен бретон.

Сред познатите и приятелите на Лари, а и навсякъде, където минеше момичето, мигом се появяваха безброй обожатели. Някои криеха това, други бързаха да го покажат, трети се правеха на шутове, четвърти на глупаци, а имаше и такива, които въобще не подозираха, че са влюбени. Момичето не ги забелязваше. Та в началото то дори слънчевия лъч не бе забелязало, какво оставаше за влюбените в него, те просто нямаха шанс. Но все пак съществуваха и Лари виждаше това. В началото той ги броеше. Много ловко ги откриваше сред тълпата около момичето, независимо от кой вид биваха. Но по-късно престана да се занимава с това – едно, че цифрата непрестанно набъбваше, друго, че вече не виждаше смисъл.

Понякога се случваше да пътуват заедно, да се срещнат на улицата или в магазина. Веднъж или дваж Лари дори се озова на гости у момичето, макар и с друга компания. То не му обръщаше особено внимание, но, от своя страна, той продължаваше да забелязва всичко около него.        И видя как обожателите на момичето се съсипваха в усилието си да го спечелят. Те преливаха от остроумие, прописваха стихове, блестяха от оригиналност, ставаха приятели на приятелите  му – само и само да са до него. Видя как най-смелите се хвърляха към момичето и как после, кой знае защо, отиваха под венчило с приятелките му.  Лари бе разбрал, че момичето все пак знаеше, че всичко това става заради него. Но то се усмихваше, пристъпваше меко и безшумно и чакаше един. Момичето вярваше, че някой ден той ще дойде.

Лари знаеше, че момичето чака този един и това го изпълваше с тревога и желание да пътува. Той искаше пръв да открие този един и да е спокоен и сигурен, че момичето също ще го забележи навреме. Той не бе забелязал как, може би и самото момиче също не бе забелязало как, но те неусетно се бяха сближили. Това не беше нещо повече от сближаване и Лари знаеше, че е така. Момичето вече го поздравяваше при среща и му искаше дребни услуги. Даже понякога излизаха заедно в парка. Веднъж дори гледаха филма „Голямото нощно къпане” и сетне дълго спориха какво е искал да каже режисьора, защо и как го е казал и дали изобщо може да се разбере какво толкова  е казал.  Питаха се също защо старият козел от филма е пресякъл поляната със сухото дърво и има ли въобще полза от едно сухо дърво, пък било то и във филм, където всеки актьор играе роля, в която не е онова, което иска да бъде, дори и да е мечтал за нея. Лари бе разбрал, че няма особен смисъл от този спор, но може би наистина имаше поне малко смисъл в това, че изобщо спорят.

Когато времето биваше хубаво, момичето великодушно позволяваше на лъча да почива върху бретона му. Изглежда този лъч не бе случаен гост, изглежда той също бе влюбен в момичето. Но Лари вече бе спокоен при появата на лъча, защото откриваше, че не ревнува, нямаше защо. А в началото лъчът беше единственият обожател, от който Лари се страхуваше, но после това се промени. Именно той го научи, че всяка ревност е безпредметна, защото не съгражда, а руши.

В ония дни, когато тримата – лъчът, момичето и Лари – бяха заедно, често се водеше следният диалог:

ЛАРИ:

– Всеки ден си различна. Докога ще издържиш? Човек не може да бъде цял живот различен.

МОМИЧЕТО:

– Кой ти е втълпил това? Винаги ще бъда несъщата.

Докато ги слушаше, лъчът пърхаше от удоволствие, а после ги оставяше сами. Една вечер момичето  добави: „…и цял живот ще те изненадвам”. Лари изтръпна. Спомни си за третата среща и лошите предчувствия, за особеното, което очакваше да се случи, и разбра, че никога няма да може да се спаси от тях. Сънят му отново стана неспокоен.

Момичето не повтори казаното, може би изобщо не бе запомнило какво е казало. Истинските жени не помнят обещанията си – те просто ги изпълняват или опровергават. А момичето щеше да стане истинска жена, в това Лари бе сигурен.

Междувременно, обожателите видимо намаляваха, но Лари не вярваше много в това. Намирисваше му на измама. Напротив, той подозираше, че те ставаха все повече и повече. Само че новите се плашеха от момичето, колкото и да го желаеха, гледаха да не повтарят грешките на предишните и се таяха.

Момичето стана нервно и затворено, дори неуравновесено. Лари бе нащрек. Усещаше беда. Всяка вечер я търсеше в небето, но беше април и той видя само много падащи звезди. Нея пролет се убеди, че падащите звезди не са гаранция за щастие.

Не след дълго някои забелязаха, че Лари вече не е така често до момичето. Дори помислиха, че той е забравил за него. Престана да прави мартеници от пух, не вярваше на хората, които обичат чистия въздух, не разговаряше важно с тригодишните деца. Виждаха го все по-рядко и един ден Лари  просто изчезна.

Приятелите му изпаднаха в смут. Разбираха, че е станало нещо лошо и се втурнаха да го търсят. Преровиха къде ли не, но накрая само констатираха, че от него наистина няма и следа. Обхвана ги тъга. Тя изпълни света им. Те си сложиха жалейки, не се бръснаха девет дни и шест седмици не си разказаха нито един виц. А те толкова много обичаха да си правят смях, само че тайно, скрито от другите. Беше смях под сурдинка, но тъгата им бе истинска и те тайно и символично погребаха  приятеля си.

Момичето не забеляза отсъствието на Лари. Само веднъж се замисли за него и за случилото се. Помисли си, че все пак всичко това може да е истина. Както и че Лари наистина може да е съществувал и наистина може да са разговаряли за козела и за лъча. Но от него не бе останала никаква следа и то спря да се терзае.

Самият лъч също бе в траур, но не посмя да покаже това на момичето. Траурът бе личен въпрос, а освен това виждаше, че момичето е заето с друго. В него се виеше змия. Всяка вечер змията свличаше кожата си и изчезваше, за да се появи отново следващата нощ. Кожата ú оставаше върху пода, нагърчена до обувките на момичето, което бе без дрехи. Тя съскаше и се гърчеше, опитваше да се покатери върху леглото на момичето, но не успяваше. Момичето не се уплаши от кожата, но си мислеше, че е сгрешило в нещо и трябва да се покае.

В какво беше сгрешило момичето никой не знаеше. Дори никой не подозираше, че то може да е грешно. Може би причината бе в кръвта на неговото минало, отлежавала поколения в снагата му, пила билки и вяра от самодивски поляни и почернели кръстове. А може би кръвта му търсеше друга кръв – да се смеси с нея, за да оцелее.

Една нощ момичето скочи от леглото, улови змията преди да е съблякла кожата си и я метна зад гърба си. Не искаше да се обръща, за да види къде е паднала и около какво се е увила. После легна и до сутринта слуша как в тъмнината съска собствената му кръв.

На другия ден до него застана мъж. Беше мрачен, изглеждаше уморен и твърдеше, че е объркан, защото от години търсел някакъв си бог, но не можел да го открие. Всъщност той търсеше своя бог, но не искаше никому да се покланя и затова не го намираше. После момичето го приласка и успокои, както само едно слънчево момиче може да успокои мрачен мъж. То го заведе до дърво с показали се в основата му корени и му посочи небето, уловено в примките на клоните на това дърво, което още не беше изсъхнало. Беше небе, разкъсано на хиляди парчета, и слънчев лъч не се виждаше по него. Но в тези мигове момичето изобщо не мислеше за лъча, а за онзи, за когото бе родено.

– За мене ти си Бог! – каза му мъжът, зарови нещо под корените на дървото и си тръгна.

Момичето извика след него, но викът се загуби в гърлото му и мъжът нищо не чу. Отнякъде се появиха жени, пристъпиха призрачни и леки и заградиха мъжа. Той се скри от погледа на момичето. То се прибра само и дълго остана самотно. Когато срещнеше приятелите на Лари, те се правеха на разсеяни или се усмихваха без усмивката им да значеше нещо. Момичето им отвръщаше по същия начин. Около него отново се тълпяха неприкрито обожатели. То отново не им обръщаше внимание. Въпреки празнотата около себе си, мислеше, че е сложило начало на нещо ново. Надяваше се, че ще е и красиво. Не можеше да знае, че изживява агонията на миналата си кръв. Приличаше на цвете, което расте, хубавее и разцъфтява, докато върхът му натежи и допре някъде встрани земята. С докосването щеше да прихване нови корени и да престане да бъде само продължение. Момичето не можеше да бъде повече само продължение.

– Така е с всички ни – най-трудно е да определим кога сме хванали нов корен и кога е загнил стария. Никога не научаваме навреме, че сме се променили. Още по-трудно е да разберем колко точно сме се променили…

Лари отпи от виното. Той говореше, а приятелите му го гледаха с отворени уста и недоумяваха кой е измислил тази грозна шега и как е успял да превърне изсъхналата му кръв във вино.  После той стана и си тръгна, а те се усъмниха, че наистина е жив. Спогледаха се и си казаха, че майтапът си е майтап, но че майтап на голо дупе си е чисто еди-си-какво и че ако искат да си останат приятели, трябва да помислят за границите, защото всяко нещо си имало граници.

– В приятелството няма граници – беше им казал веднъж Лари, но те бяха забравили или не искаха да си спомнят.

На другия ден Лари се появи отново и уж беше същия, а нещо в него ги плашеше – какво,  не се разбра. Тогава приятелите му решиха да не се майтапят повече никога, станаха, платиха си виното и всеки тръгна в своята си посока. Момичето не бе забелязало това разпръсване на приятелите на Лари, но той дойде при него, взе ръката му и го поведе. Лари имаше посока. То не каза нищо, мълчаливо пое ръката му и се правеше, че не забелязва как обожателите му околовръст се усмихват презрително.

Лари вървеше спокоен и блед. Момичето не го попита защо е такъв, то дори не изпитваше желание да научава, но нямаше нищо против и ако научи. Пред светлината Лари оставаше мълчалив, всичко казано на светло му се струваше бледо и неизразително. Той не обичаше тъмотата, но смяташе за по-красив света, ако има сенки. При момичето идваше само вечер, разхождаше го под звездите, говореше му за мътни води и току-що проходили деца, но най-много за сухата магическа пръчка, която му подарил някога един вълшебник  от детството. Момичето се питаше кое е истина и кое не е и пред очите му се раждаха за безброен път безплътните сенки на жените, които отвлякоха мъжа, заровил   нещо в корените на дървото му. Една нощ то се събуди и разбра, че под дървото му наистина е заровено нещо. Бяха нечии очи, които търсеха небе.

По същото време, а може би в същия миг, Лари прозря цялата тази история. Той и преди виждаше толкова много неща, но не ги разбираше, може би защото  преди не си вярваше достатъчно. Не знаеше коя е точната мярка за вяра в себе си, но вече знаеше, че и малката вяра е повече от нищото. А ето че сега вече си вярваше и знаеше, че не може да не си вярва повече – иначе наистина щеше просто да се изпари, а, честно казано, още съвсем не му се изпаряваше.

Въпреки това, Лари остана раздвоен, може би завинаги. Причината бе момичето, което търсеше помощ и на което той не можеше да помогне. Щеше да бъде нечестно, тъй като трябваше да му помогне без самото момиче да знае, а това значеше измама. Освен това, момичето дълбоко вярваше в своето дърво и в заровеното под него, макар да не искаше да проверява какво точно се крие зад тези очи. Достатъчно му бе, че имаше едни очи, които търсеха небе. Лари не искаше да разрушава вярата му. Какво е човек с разрушена вяра и какво е момиче, което иска, а не може да бъде небе за някого?

– В това ни е бедата, я: искрено вярваме в нещо и за нищо на света не допускаме да ни го отнемат – каза си той и погледна към звездите.

Те бяха легнали кротко в небето. Каза си също, че всъщност звездите винаги са кротки там – в небето, дори когато то не е тъмно и те са невидими. И че бурите са на земята.

– Точно сега ми трябва падаща звезда – каза си момичето, но звездите се направиха оглушка или наистина не го чуха.

Така то остана само с мечтата си и тръгна самичко през нощта. Не знаеше, че върви без посока. Срещна Лари и му разказа една история – стара като света, като месеца, като звездите и слънцето, стара като всички, взети заедно, а може би и още по-стара. Беше история за момиче, което обича, и за мъж, който търси своя бог и го намира, а после осъзнава, че това не е достатъчно, и продължава отново да търси. Беше история за обич, за родени и неродени деца, за съжаления и благородства, за проиграна нелепо и нахалост смелост и оправдано малодушие. Беше история за искрена вяра и прежалена звезда. Лари търпеливо слушаше. Не очакваше, че момичето иска да е собственик на звезда, мислеше, че то има само мечти. Лари търпеливо слушаше и му се струваше, че все пак знае всичко – то беше ставало преди него и преди момичето. Той разбираше, че двамата ще останат завинаги оттатък и отсам, тъй като родените един за друг никога после не се намират, ако това не стане от пръв поглед.

Накрая момичето сведе глава и поиска съвет. Лари не запомни какво му каза и дали това изобщо бе съвет. Той се взираше оттатък – където бе то – топка от топлина и нежност, която никога нямаше да успее да стопи преградата помежду им. С ужас видя как лъчът се вдигна от косите на момичето и как бретонът му се превърна в крило на осакатена пеперуда и като всяка пеперуда не разбираше това. Оставаше загадката дали пеперудите имат предчувствие за своята смърт. Лъчът прониза преградата и се върна в половината на Лари и той се опита да разгадае откъде се е появило всичко това, но само успя да осъзнае, че виновни в тая история всъщност няма.

Тогава времето се смеси.

Момичето продължи да се лута между своята минала и бъдеща кръв. Приятелите на Лари излизаха заедно, пиеха бира вместо вино, разказваха си отново вицове и обясняваха временните си раздели с вдигнати рамене. Вече знаеха, че е важно завръщането – за където и да си тръгнал преди това и с когото и да са тръгнал. Обожателите още по-настървено търсеха слабото място на стената около момичето – някой беше разпространил слуха, че недостъпността е най-сигурният признак за уязвимост. Мъжът остана при своите призрачни жени, а момичето се надяваше, че все някой ден той ще се завърне и ще вземе онова, което бе заровил под корените на дървото. Това беше неговата мечта. Тази мечта не бе нищо повече от мечта, момичето не я приемаше като цел. Защото истинският мъж върви неотлъчно само след поколението си и чак тогава след мечтата си.

Лари отново изчезна и този път ония, които добре го познаваха, си отдъхнаха и преди да приседнат до своите момичета, вместо обичайното „днес не се случи нищо особено”,  отбелязваха: „Лари пак умря.” Никой не беше сигурен дали е така и затова всеки търсеше топлите длани на своето момиче, където сигурността все пак беше някаква. Освен това и приятна.

Никой не знаеше, че преди да свърши смесването на времето и преди всичко да дойде на мястото си или може би да тръгне постарому, някъде в сърцето на нощта се случи нещо непредвидено и очаквано: една змийска кожа намери своето тяло и в нечия будна стая падна звезда.