Разказ от Миро ВЛАДИМ

До този бряг пристигнах преди много години с кораб. На мачтата му имаше само едно платно, голямо колкото парче риза. Когато морето утихнеше, приспано от безветрие, използвахме веслата. Гребците никога не се уморяваха.

Брегът завършваше с ивица пясък, зад която се издигаше гъста гора. От нея долитаха крясъците на птици и животни, на плажа мъже и жени плетяха мрежи, а около тях се гонеха деца. Бях на палубата. Някъде зад острите върхари на гората се долавяха контурите на града.

Корабът навлезе бавно в лагуната. Толкова бавно и толкова тихо, че в началото никой не го забеляза. Не извиках, за да не прекъсна играта на децата, но напразно. Ефирно като русалка момиченце ме видя и посочи с пръст. Трима от мъжете затичаха към кораба. Гребците отпуснаха веслата.

– Починете си – казах им.

Те се усмихнаха.

– Ние търсим Одисей – ти вече знаеш това – и нямаме време да се бавим без причина. Обиколихме всички морета и заливи, но не го открихме. Страхуваме се, че е загинал някъде, а ние, опиянени от коварна заклинателка, сме пропуснали да забележим отсъствието му.

– Не е загинал… – опитах да им обясня, но тримата мъже вече бяха спрели пред кораба ни. Той се поклащаше на няколко крачки от брега, голям колкото орехова черупка, и под бордовете му бълбукаше мътна вода.

– Нямаме пристан! – извика най-високият от мъжете. Беше с окъсяла риза и избелели панталони.

– Градът е далеко! – обади се вторият. Имаше рехава брада и воднисто сини очи на светец. Гласът му бе дрезгав и отслабнал, сякаш бе викал часове срещу вятъра. На пояса му висеше брадва.

– И не обича чужденците! – добави третият. Той бе нисък и уродлив. Очите му горяха, но не от омраза.

– Отсечете и забийте едно дърво в пясъка! – извиках аз от палубата.

В ръцете си имах въже – жилаво и тънко като змия. В края му, вместо котва, висеше примка. Вече знаех, че Одисей е пътувал без котва, но се учудих на примката в ръцете си.

Високият и брадатият довлякоха огромен кол и го забиха в пясъка. Оттам изби мътна вода. Хвърлих примката. Тя прелетя над главата на Уродливия. Не знаех, че мога да хвърлям толкова сръчно примки. Откъм гората се появи вятър, платното се изду, корабът се дръпна назад, въжето се опъна. Около кола продължаваше да извира вода и да се стича в морето. Стори ми се, че той ще се отскубне от земята, върху която се канех да стъпя, и вятърът ще ме върне отново в открито море. Извиках на Уродливия. Той удари с чука върху кола, който вече беше станал мой пристан.

Децата от брега бяха спрели играта си и ме наблюдаваха. Насочих се към тях. Майките се втурнаха да ги закрилят. Направих няколко крачки, но не излязох от водата. Високият и брадатият се обърнаха към своето племе. Не исках да се сбогувам с тях. И с гребците от кораба не исках да се сбогувам. Някой ме дръпна, беше Уродливия.

– Не се спирай, чужденецо! Нали си видял града. Върви!

– Накъде?

– Върви! Никога не знаем къде точно ще стигнем.

– Слязох на вашата земя заради града. Поисках да го видя. Помислих, че е най-приказният град на земята.

– Не си се излъгал. Върви! Той наистина е такъв. Само не се обръщай назад – Уродливия кимна към гората.

Брегът продължаваше да се наводнява. Майките вдигаха децата си на ръце. Мъжете гледаха след мен. Навярно мислеха да ме настигнат и върнат, но ги спираха писъците на жените, които молеха за помощ.

– Върви, чужденецо! – тикаше ме гласът на Уродливия.

Приближавах гората. Гласовете на животните заглъхваха. Отвсякъде струеше вода.

– Не се гневете, хора! – викаше Уродливия. – Легендата говори, че земята ви е остров над мътни води.

– Лъжеш! – обади се някой. – Водата е мътна от кръвта на предците ни.

– Те ще ни спасят! – кресна друг.

Вървях дълго. Водата намаля. Гората неохотно ми отстъпваше пътеките си, встрани пълзяха влечуги, безшумно прелитаха птици, лазеха сенки на зверове. Не се обръщах, но знаех, че от стъпките ми след мен извира мътна вода.

– Какво правиш на тая земя, чужденецо? – спря ме глас.

– Търся града, който видях, когато плавах в морето преди то да стане мътно.

– Градът не е в тая посока. Кой те упъти насам?

Пред мен се появи мъж в бял хитон. Държеше златен жезъл.

– Един от мъжете, които ме посрещнаха на брега – отговорих му. – Той носеше чук и очите му горяха.

– Не може да бъде. Уродливия не лъже. Ти си се заблудил.

– Вървях все направо.

– Градът е зад теб, на самия бряг.

– Не беше там, когато слязох от кораба.

– Винаги е бил там, но ти не си искал достатъчно силно да го видиш. Значи си като другите…

– Сам не знам какъв съм.

– Откъде си?

– Има ли значение. По-важно е къде отивам. Пътувах дълго с кораб без котва. Беше малка черупка, с платно колкото парче риза, и дузина гребци. Той вече отплува. Гребците бяха разочаровани, защото и на този бряг не ги чакаше техният Одисей.

– Какво очакваш от нашия град, чужденецо?

– Исках само да го видя.

– Ще сгрешиш. Който го види, остава завинаги при нас. Така беше и с Уродливия. Само че когато слезе на брега ни, не беше уродлив и не се заблуди, а стъпи здраво върху пристана. Тогава на брега имаше пристан. Каза, че желае да го приемем завинаги. По онова време горите на острова горяха и огънят пълзеше към града, животните се стичаха към къщите ни. Народът реши да хвърлим чужденеца в пламъците, но той каза, че ако го оставим жив, ще ни спаси. Бях на три години, но съм запомнил всичко. Баща ми, владетелят на тази земя, даде на Уродливия най-смелите мъже от племето и го прати срещу огъня. Малко от тях се върнаха, но чужденецът удържа на думата си. Изкопаха огромен ров, напълниха го с вода и спряха огъня. Само жените не му простиха за загиналите си мъже. Те прокълнаха чужденеца. Баща ми не можа да ги спре, защото това стана в първия ден на първата за годината пълна луна, а тогава жените имат право на всякакви клетви. Чужденецът се сгърбуши, изкриви се, започна да куца. Не го поглеждаха дори най-грозните девойки. Само децата не бягаха от него. Не е вярно, че те са жестоки към уродливите. Той им разказваше за земите, които беше пребродил, преди да дойде при нас.

Тогава ни сполетя нова беда. Щом пораснеха, младежите напускаха острова ни. Нищо не ги задържаше тук – нито майчиният плач, нито бащините клетви и заплахи, нито очите на любимите, нито повелята на баща ми. Много от най-добрите синове и дъщери на народа ни отплуваха по онова време. И никой не се върна. Баща ми нареди лодките да бъдат потопени, а пристана разрушен. Останаха само мрежите. Нямахме право да убием Уродливия. Наказаният веднъж от проклятието на жените не може да получи втора присъда.

Мъжът направи знак да го последвам. Влязохме сред цветна градина.

– И аз исках да отплувам със своята любима – продължи той, – но внезапно баща ми слезе в царството на мъртвите и трябваше да го наследя. Девойката, която обичах, стана моя жена и ми роди дъщеря. Всичко вървеше добре до деня, в който легна на смъртно ложе. Дъщеря ни беше достатъчно голяма и според обичая трябваше да се прости сама с майка си. Тогава жена ми ѝ разказа за приказните земи, които не е успяла да види и я закле да осъществи мечтата ѝ. Беше късно за убеждаване да не го прави, затова затворих детето в тая колиба.

Сред дърветата се показа малка хижа с тесни прозорци и сламен покрив.

– Няма да избяга, защото чака мътната вода. Тогава ще е свободна и ако пожелае, може да не тръгва след народа си. Мътната вода – така гласи клетвата на най-старата жена от племето, сторена в деня на татковата смърт, – ще залее брега ни, ако някой направи пристан на него. Ще загинат много хора и животни, завинаги ще изчезнат влечугите, а градът ни ще бъде погълнат от водата и народът ще тръгне към сините планини, които се издигат в сърцето на острова. Какво ще стане след това, никой не знае…

Мъжът се спря пред хижата. Спомних си за забития от Високия кол, за брадвата на Брадатия и думите на Уродливия. Спомних си за мътната вода, която извираше отвсякъде – дори от следите ми, за писъците на жените и смеха на малката русалка и повече не можех да направя крачка напред.

– Какво има, чужденецо? – спря се мъжът с белия хитон.

– Водата е дошла.

– Коя вода?

– Мътната. Дойде, когато доплувахме дотук и за да не бъде отнесен кораба ни, мъжете от вашия народ забиха кол на брега. За него вързах въжето, на което имаше котва. В същия миг отвсякъде започна да извира мътна вода.

Мъжът остана със скършени рамене.

– Нима вече трябва да поведа народа си – промълви той с пресъхнали устни. – Не очаквах, че толкова скоро ще дойде това време.

Той ми подаде жезъла си.

– Прощавай, чужденецо, но трябва да те оставя веднага. Ако не се върна скоро, предай скиптъра на дъщеря ми. Кажи ѝ, че съм повелил да ме намери. Само така мога да я спася от страстта ѝ към пътуване. Всеки, преди да поеме към света, трябва да опознае себе си и народа си.

Мъжът тръгна. Белият му хитон приличаше на пеперуда, която се чуди къде да кацне. Откъм лагуната цареше тишина. Не поглеждах към хижата. Очите ми се взираха в края на гората, където изчезна мъжът, владетелят на земята, в която може би бях пристигнал с кораба на Одисей. Спомних си, че трябваше да кажа на гребците истината – техният господар не беше загинал, а останал при жена.

Минаваха дни и нощи. Седях пред хижата и не мислех за това, което щеше да се случи. На третото утро се сетих за заръката на владетеля, повел народа си без скиптъра на властта.

Вратата на хижата не беше заключена. От прозорците се разстилаше разсеяна светлина. Върху нара в тъмния ъгъл седеше бледа девойка. Тя се извърна бавно към мен и тогава ми се стори, че срещнах пламъка, познат от очите на Уродливия. Разказах ѝ какво се е случило. Тя ме изслуша и пое жезъла. Щом го докосна, той се превърна в обикновена тояга. Девойката не се смути.

– А къде е водата?

– Навсякъде.

– Защо още не е дошла до моята хижа?

– Тук е – казах и посочих стъпките си. От тях сълзеше мътна вода. Момичето стана. – Да тръгваме – казах и поех ръката му.

Оттогава все вървим. Вървим към върха на планината. Когато сме уморени, забиваме изсъхналия жезъл на владетеля и сядаме да починем. В първите дни под краката ни се виждаше мътния залив, където потъваше града. Единственото, което запомних от него, бяха покривите на къщите. Вместо комини, от тях към небето стърчаха протегнати ръце. После и те се скриха под вълните, а ние продължихме да вървим. Понякога девойката ме питаше за земите, през които съм минал, и аз, забравил за проклятието, паднало върху Уродливия, ѝ разказвах. Тя слушаше, а сетне дълго не откъсваше очи от нишката на хоризонта.

Изтекоха много години. Още не сме стигнали върха на синята планина и не знаем дали, ако се доберем до него, ще намерим там народа на вожда с белия хитон. Не знаем дали ще ни прегърнат ръцете на Уродливия, дали ще ни посрещне звънкия смях на момичето, което навярно е вече принцеса. Само вечер, когато склоним глави под изсъхналия жезъл и върху ни легне покоя на звездите, нещо трепва в нас и ни се струва, че целта е близо, много близо…