Разказ от Николай Фенерски
Децата ми. Този най-голям изпит, този най-важен изпит в битието ми на планетата Земя.
Всеки ден от моето време, който съм им посветил, ми е по-ценен от вечност самотно съществуване, по-скъп от самия ми живот. Споделените ни мигове, минути, дни остават заковани и се запечатват не като спомени в миналото, а като непрекъснати, постоянни, неотминаващи, райски парчета щастие и блаженство, в които мога да се разтварям, когато си пожелая. Те не са минало. Тези моменти са рай, който е винаги в сегашно време.
Раят със сигурност има такъв вкус. Качваме се на влака от Бургас сутринта и слизаме около обяд в Карлово. Оттам с градския автобус до Сопот и накрая пеша се добираме до лифта, който ще ни издигне на по-високо място. Целта е децата ми да разберат, че България си има гръбнак, здрав гръбнак, наричан още Балкан. И че няма сила на света, която да го пречупи. Целта обаче не се заявява директно и няма нужда от уточняване. Всъщност, просто си правим фемили билдинг без майката, щото тя е на работа и не може да отдели толкова дни да се скитори с нас по джендемите. Целта е да се запилеем сред букове, поляни, върхове, понеже там времето и пространството имат други мерки, други величини са, не тези същите от ниското. А младите умове още не познават разликите. Смятам много полезно за възпитанието да накарам децата да вървят часове наред с раници на гърбовете си десетки километри в планините.
Голямото дете е мой син. Той сяда в първата седалка на лифта и въжетата го отдалечават от мен. Казвам му да внимава и да се пази. До нас на площадката пристига следващата седалка. Скачаме в нея с момиченцето, което е моя дъщеря. Такъв й бил късметът. Тя е само на десет и трябва да бъда до нея. Стискам с ръце едновременно нея и желязото, което ни свързва с въжетата над нас. Издигането започва. Не поглеждам надолу. Само стискам богатството си. По едно време, както стискам и изричам молитви наум, поотварям леко едно око и забелязвам, че момчето в седалката пред нас и момичето край мен са така спокойни и им е толкова присъщо и удобно във висините, че ми заприличват на птичета. Нямат и сянка от страх. Те там си живеят. Това ми дава мир.
Миналото остава назад, мъничко, незначително. Преминаваме границата с другия свят и в първите минути сме зашеметени. Но вътрешно и моето възрастно тяло, и техните детски телца са се настроили много бързо към новите условия. Ние сме си у дома и ни е уютно. Скачаме от седалките и си отдъхвам, вече и двете са близо до мен. Вече бих могъл да ги предпазя, ако се появи опасност. Свирепи мустанги, гладни мечки или силни бури. Преди да поемем по пътеката нагоре, поглеждаме назад към низината, там някъде долу колите и хората са се превърнали в прашинки. Нека се превръщат, в каквото им харесва. Ние си имаме път да вървим. Леви, десни, сменяме краката, а със стъпките ни се сменят и нашите мисли. С всяка следваща стъпка към небето мислите се превръщат във все по-възвишени и все по-малко долни. И ако в Сопот мислехме за банички, мекици и кисело мляко, на сто метра над лифтената станция вече разсъждавахме за смисъла на живота, така да се каже. На около километър по-нагоре вече ние тримата, един възрастен и две деца, си бяхме намерили отговорите на въпросите и продължавахме да вдигаме летвата на своите умозаключения. Тогава пред нас премина стадо крави и ние вкупом осъзнахме откъде са дошли големите тревни торти, които бяхме прескачали по пътя си. Някои от тортите бяха стари и изсъхнали, но също така имаше свежи, пресни и дъхави. И тогава показах на моите две добри деца една глупава игра, а наум си мислех какво ли ще ме сгълчи тяхната майка, ако точно в този момент вземе, че ме съзре отнякъде. Взимах най-близкия камък и го бухвах в тортата от високо. Тя правеше „пльок“ или нещо подобно и камъкът потъваше в нея доволно. Ако ви кажа, че децата ми се смяха много на моята глупост, ще ми повярвате ли?
Както и да е. Крачехме, говорихме, гледахме назад, наляво и надясно. На небето грееше слънце. Честна дума. И така омърлушени от щастие и ухилени от умора достигнахме до първата си хижа, Добрила. Бяхме само ние, хижарят и котката. Попитахме хижаря виждал ли е на живо оня робот Кирил Дизела, който пробяга България по билото за четири дни. Да, каза ни той, котката също го видя. Спря за малко, яде една круша и продължи. Роботите ядят круши, това установихме с голяма доза сигурност. След това поседяхме и погледахме света от високо. А аз разказах на двете си козленца как в живота има хоризонтално отношение към всичко, но и вертикално отношение. И че в момента сме погълнати от вертикалното. Мисля, че ме разбраха. Можеш да вървиш цял живот напред и назад, можеш да се връщаш, да забавяш или избързваш, но всички тези дейности си остават хоризонтални, еднопластови и безгрижни по характер. А един път ако смениш посоката и се отправиш нагоре, тогава вече вертикалата прониква в душата ти и започва да я мъчи, да я терзае и край на безгрижието. Докато си дете, светът е хоризонтален и безкраен. Щастлив и лек. Имаш ли участта да се превърнеш във възрастен, всички тези неща спират да бъдат реални и установяваш, че твърдението за безкрайността на времето и пространството е само една шега.
Но и това е илюзия – вертикалната илюзия на възрастния. Хоризонталният свят на децата е по-реален от нея. Всичко е такова, каквото го възприемаш. И тук идва недоумението, най-коварният въпрос – кой подход да избереш? Реалния или илюзорния? Безспорно, душата е създадена за вечно съществуване и изкачването на планините има за задача да я подготви за това. Разбирате ли ме, козленца мои малки? Не отваряйте на вълка, когато сте далече от мен.
– Тати мееее, тук няма вълци, само мечки…
– Да, моето момиче, имаш право. Аз само си говоря. Хубаво ми е тук с вас. Как само ми е хубаво!
Преспахме в стаята тримца, събудихме се на сутринта и потеглихме на Запад, защото нататък залязва слънцето и значи това е правилният път. Случва се човек и на Изток да тръгне, но тогава обстоятелствата са други, по-специални и на мен сега не ми се ще да ви ги разяснявам, защото има неща, за които не бива да говорим по всяко време. Малко съобразителност и такт препоръчвам да се прояви.
Полянки, гори, туфи, дерета, хълмчета, букове, дъбове, те са си там и сега, дори в този миг, когато ние там не сме и това ми изглежда нелепо. А всъщност е завист и ревност, защото си струва да сме постоянно и завинаги именно там.
– Боже, ти ли създаде всички тези работи? – Попитах Го.
– Да, рече ми Господ, знаех, че ще дойдете и исках да зарадвам децата ти. А сега ще видите едно място, където не само с Мен, но и с ехото да си поговорите.
Хоп. Зад завойчето горичката свърши и се откри панорама към отсрещния връх, а под него скали и чукари.
– Къде са ми овцеееетееее? – извиках силно, ама с всичка сила, не някак половинчато, бъдете сигурни.
– Не знаааааам – прогърмя ехото и моето момиче ахна от възторг.
– Къдеее са ми овцееетеее? – извика момиченцето, колкото му гърло държи, а тя ми е певица.
– Не знам – отговори хълмът малко по-тихо.
– Къде са ми овцете – просто попита с равен глас моето любознателно момче, без да влага особени усилия. А ехото повдигна рамене. И ни обърна гръб.
– Сигурно ни се обиди – предположих.
– Хмм, може просто да не ги е видяло. Сигурно са се скрили на друго място. – Момичето правеше догадки.
– Какви ги дрънкаш? Тати, кажи й, че няма никакви овце. – Той се дразнеше малко.
– Аа… не мога да й казвам такива неща. Овцете са си овце. Ако ги имаше, щяхме ли да ги търсим? Прав си, че ги няма.
Момиченцето се разкиска победоносно.
– Бати, видя ли, че има овце! Просто в момента не са тук.
– И двамата сте прави. Все някъде са отишли, но по принцип са наблизо. Да ги повикаме ли пак?
– Уффф – момчето ми погледна с досада.
– Ти още малко ще кажеш, че и ехото не съществува – упрекна го момичето.
– Това е само ехо.
– Тоест?
– Значи нищо. Отражение. Никой не стои отсреща да ти отговаря. Звукът просто се връща.
– И какво като се връща? Аз питам, то ми отговаря. Всичко е наред. Получава се разговор. Разменяме мнения. – Исках просто да си поговоря с него.
– Какви мнения, това си е все твоят глас…
– Значи общувам със себе си, не може ли? Застанал съм на две различни места и си говоря. Споря. Съветвам се. – Исках и да го поядосам, но той спря да се връзва и захапахме по един сандвич.
– Бати, ами ако няма други хора на Земята, ти няма ли да си говориш с ехото? – попита хитрото дете с пълна уста.
– Свикнал съм да дочувам ехото отвътре. А тук то идва отвън. Непривично ми е. – Обясних им аз.
Те ме погледнаха с умиление. Винаги са ме разбирали.
– Ако продължавате да отричате ехото и овцете, ще стигнем още по-далеч и ще отречем и планината, и слънцето, че даже и дъжда, който ще ни мокри утре.
Те се спогледаха.
– Спокойно, шегувам се. По радиото казаха, че няма голяма вероятност да завали.
– Тати, въпросът е, че ти сега каза, че ще завали. Щом ехото е тук, щом и овцете са някъде тук наблизо, значи и дъждът ще дойде. – Синът ми дъвчеше спокойно и логиката му ме удивляваше. Беше прав.
– Да, синко, свързано е. Но не се страхувайте. Овцете страхуват ли се? Не. Хойкат, където им скимне. И после ние ги търсим. Все някой и нас ни търси. Значи да си вали, ако му се вали. Негова си работа. Нашата е да вървим напред.
– А ще намерим ли овцете, тати? – попита момиченцето.
На това място вече не издържахме и се разсмяхме. Доядохме си сандвичите и продължихме да вървим бодро и смело, както се казва. Бодрост и смелост никога не са излишни. Да речем, че утре вече ти се налага да обикаляш за овцете при съвсем други условия, без ехо и без скали наоколо, тогава ако не разполагаш с бодрост и смелост, спукана ти е работата. Както и да е.
И така стигнахме до заслон Орлово гнездо. И все още беше слънчево. А заслонът е мъничка хижа. Легнахме да спим и се събудихме от плющенето на дъжда и свиренето на вятъра. Така де, само аз се събудих, а козленцата си нанкаха и не подозираха как се е сменил пейзажът. На сутринта излязохме от стаята и разбрахме, че не можем да видим нищо, което е по-далеч от десет метра. Облаците, дъждът и вятърът си играеха толкова усърдно, че почнахме да се плашим. Ами сега? Ами овцете? Че ние дори дъждобран не си носехме, а по билото на Балкана това весело временце смяташе да си играе така поне още седмица. Умувахме, мислихме, претегляхме. Дали в такава видимост няма да се изгубим като овцете. Дали в този дъжд няма да измръзнем като ехото. Дали не е безразсъдно да тръгнем… Хижарят ни даде по един найлонов чувал. Облякох момчето и момичето в чували, направих им отвори за ръцете и главите. И ги снимах по този път дъждовен, облачен и ветровит. Снимката после я пратих на майка им и тя ми отговори, че ме лишава от родителски права. Само че веднага след това й изпратих още една снимка за успокоение.
Там горе обаче не разполагах все още с успокояваща снимка. Там разполагахме само със свирепо време и с чували. Повървяхме си така немили, клети и недраги около два часа. Козленцата ми не се притесняваха. Блееха си все така доволно. Такива приключения не бяха и сънували.
Излязохме на асфалта и поехме към Троян. А дъждът си переше все така стабилно. Не прекалено силно, но не и прекалено слабо. Валеше си, сякаш винаги си е валяло и винаги ще си вали и друг климат на тази планета не съществува.
Първият камион, който ни застигна, ни взе на стоп. Шофьорът не ми се чудеше много и не любопитстваше. Свестен човек се оказа. Свали ни на разклона за Чифлика. В камиона махнахме найлоните. От разклона до следващия разклон ни откара дядо с москвич. А от следващия разклон до хотел „Балкан“ ни хвърли човек с нов хубав джип. И никой нищо не ме попита. Баща с деца. Какво да пита… Накъде ги е повел?
На рецепцията на хотела поисках стая с три легла. И само след минута сваляхме от себе си всички прогизнали парцалаци. Още една минута по-късно телата ни вече бяха потопени във външния горещ басей на хотела. Краката ни отмаряха от пътя и се радвахме. Вечерта, изкъпани и подсушени, влязохме в ресторанта и на бялата покривка пред нас сервираха разни лакомства като качамак със сирене и шоколадова торта. Тогава направих и втората снимка и изпратих на майка им двете снимки една след друга с пауза от десет минути – децата с найлоните и децата пред подредената маса. Деца, облечени в чували насред виелица и деца на вечеря в приятна обстановка. Правата ми на родител първо бяха незабавно отнети с едно виртуозно възклицание, а след втората снимка статутът ми беше напълно възстановен. В горещите води на Балкана киснахме около три дни. След това се добрахме на автостоп до Карлово, откъдето се метнахме на влака и се закламбучкахме накъм Бургас, където от своя страна ни чакаше нашата мила майчица. Така де, тяхната майчица, а по стечение на обстоятелствата моя законна съпруга. Ехото най-накрая ни беше отговорило и в последния епизод на тази приятна история се бяха намерили всички – и овце, и козлета, и майка им. Че даже и старият глупав овен, дето ви я разказа.