От Яна Ленова-Димитрова

 

Тук ще стане дума за един текст, подготвен паралелно с цялата литературнокритическа книга „Ще чакам дъгата“ и излязъл като откъс в бр. 13 („М“) на алманах „Света гора“ през 2015 г., а цялата версия – в диска с приложения към него в рубриката „Перо“/„Библиотека“ под заглавието „The End“. Преминал през различни редакции и варианти на публикации, той се появява като литературен „етюд“ в литературнокритическата книга на Владимир Шумелов „Ще чакам дъгата“*.

Текстовият масив (независимо как ще го определим – „есеистична проза“, „есеистичен роман/роман-есе“, нещо, клонящо към епифанията или под.) е пропит от усещането за Края – като място, предел, където нещо свършва и започва друго; като финален период от време на протичане на нещо; като усещане за умора от историята, за изчерпване; но и смърт, свършек, развръзка. „Все пак мисля – казва авторът, – че продуктивното тук не е точно онова неясно усещане за Края, а емоцията, наречена тъга.“

Етюдът завършва автоцитатно с последните думи от разказа „Потопът“ (особено добре визуализиран от корицата на книгата):

„Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

… Трябва да чета. И да пиша. Но в същото време вълните блъскат в прозореца, който, Бог знае защо, не поддава. Ако Господ би оттеглил претенциите си Горе, щеше да е ясно, Луната щеше да набъбва, а това е най-добрия период за нови дела…

Това е. Свърши. Ще чакам дъгата…“

Симптоматичен е обаче финалният етюд „Започвам“, който преобръща/трансформира скепсиса в надежда; в начало, основа, корен, първоизточник – зародишът, коренът, мотивът и причината на всичко на този свят – Словото.

 

Понякога паралелното „общуване“ с изкуството може да доведе до създаване на  връзки между иначе несвързани явления или, както е в този случай, между филм и книга. Случайно или не, преди да зачета романа „Краят“, гледах филм, който без претенции за високо кино, зададе една предварителна нагласа към текста. Всъщност бях прочела само началото, а филмът ми предложи неочакван начин на интерпретация. Може би е редно да кажа и кой филм съм гледала?! „Хокинг“ от 2004 на режисьора Филип Мартин – биографичен филм за Стивън Хокинг.

Без да навлизам в подробности, ще спомена само, че въз основа на Айнщайновата теория на относителността Стивън Хокинг заедно с математика Роджър Пенроуз дават доказателство в подкрепа на Големия взрив. Изчисленията и подробните обяснения са твърде сложни, а и излишни. Според мен няколко момента от цялата теория са работещи и извън теоретичната физика и приложими в други области – като литературата, а и изкуството въобще, но сега ще разгледам само един определен. „Ако теорията на относителността е вярна, то тогава трябва да съществува една сингуларна точка във Вселенското пространство-време“ или „екстраполирайки назад във времето стигаме до извода, че Вселената трябва да е била или много малка, или дори да е била събрана в точка – т. нар. сингуларност“. „Сингуларност (на лат. Singularis) е термин в науката, който най-общо се описва като състояние на уеднаквяване на определени характеристики на изследвания обект до степен, в която характерът на обекта коренно се променя“.

И ето тук идва „Краят“ или началото на „Краят“, или една възможна интерпретация на „Краят“ като роман сингуларност. Това твърдение би могло да бъде вярно за всеки роман, защото книгата в свето хартиено тяло има определен обем и колкото и да го разтягаме, не бихме го определили като голям. И не обемът на „Краят“ е водещата характеристика, която ме доведе до идеята за романа сингуларност, защото не обемът определя едно прозаическо произведение като роман. Но тук той също има значение. В този неголям обем Владимир Шумелов е събрал много „материя“. А много материя в малък обем (сингуларност) ще доведе до промяна в характера на обекта. Ще попитате кои стойности се уеднаквяват, за да доведат до коренна метаморфоза. В романа един до друг стоят както художествени, така и литературнокритически епизоди, стилизация на интернет общуване, поезия. И през цялото време звучи музика, хубава музика – блус, рок, джаз…

Както авторът в началните страници сам предупреждава, че това не е роман в класическия му вид и няма как да бъде, защото пак според него е роман за писането въобще. Писането като процес не е лесно, а писането за писането въобще предполага синтезирането на различни по характер текстове в една точка, без да имат някаква очевидна външна или вътрешна връзка помежду си. И така както е било при Големия взрив – първите секунди не подлежат на обяснение със средствата на математиката и физиката, поне засега, така и в края на „Краят“ трудно улавяме Голямата картина, нужно е да минат няколко минути, за да се появят първите проблясъци. И за да не ставам многословна, разбирайте скучна, ще прочета няколко откъса, които ще мотивират моята идея:

„Перманентното ми писане преминава в елипси, а те избеляват, превръщат се в бяло писмо. Тогава изтръпвам, ръката ми се отпуска, светът почернява, тялото ме боли, болката пронизва душата ми, но резултатът е нулев. Нищо. Нищо. Нищо…

Казват, че тогава се изчерпваме. Свършваме. Депресия. Black ass. Suicide. Като Хем.

Но не. Докато пиша, докато дишам, усещам тръпката на хищник, подушил плячка. Тогава пиша и искам да преживявам, да усещам кръвта на живота. Искам да живея пълноценно, неморално. Тогава се възраждам. Първо чувствам лек гъдел, кожата ми се затопля, зачервява, възбуждам се. Вземам се в ръце. И нещата потръгват. Хоризонтът става видим, приближава се. Все пак, когато поемам към него, осъзнавам неговата безкрайност, своето нищожество. И така – безкрай.“

И малко по-надолу:

„Удивително е какъв страх изпитва писателят, когато завършва една книга. Сбърках ли някъде? Накърних ли нещо? Достатъчно честен ли бях? Ето такива въпроси. И още. Но в случая знаех, че трябва да сложа точка, и я сложих. Една топла, човешка, любяща точка. Знаех, че след нея ще продължа. Но не знаех причината, поради която щях да го сторя. Търсех причината, за да сложа точката, и не я намирах. Най-лесното бе да разкажа една история. История като приказка. С начало, среда и край. Честно. Но не можех, или не исках.“

И музиката:

„Отнякъде се носи „The Division Bell“… А после финалът на „Sheep“ от „Animals“ – моят фаворит от албума, както пише един „приятел“.“

И литературата:

„За Мураками всъщност никога не съм писал, не знам защо, въпреки че го харесвам, може би „поколенчески“, а кой знае (вж. още „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“). Обичам писателите, за които мога да си водя записки, които чета с молив в ръка. Не знам, може би чакам да умре (ако не го преваря), или да му дадат най-сетне Нобел (роден е през 1949-а). Може би като Орхан Памук, като Мураками, които можеш да цитираш: „– И не ти трябват „идеали“, предполагам. – Никак. В живота няма място за идеали. Той изисква стандартно поведение.“ (с. 67 от „Кафка на плажа“; според героя Нагасава „стандартно поведение“ означава да бъдеш „джентълмен“, т.е . „човек, който прави не каквото иска, а каквото трябва“. Или „Смъртта на всеки мъж започва със смъртта на баща му“ (финалното изречение на есето „Моят баща“, в „Куфарът на моя баща“ – Нобеловата реч на Памук от 2006 г.). Странно защо и Георги Господинов пише за бащата на много места. Последното изречение на неговия Епилог във „Физика на тъгата“ (2012) е: „Начало. Баща ми и динозаврите изчезнаха по едно и също време…“

Би трябвало да заработи Едиповият комплекс! Никога не съм писал за баща си…“

И това в една глава – „Тайната“.

Понякога си мисля, че интерпретацията на какъв да е текст е като да напъхаш нещо по-голямо в собствения си калъп.

Е, за „Краят“ е нужен доста голям калъп.

 

Яна Ленова-Димитрова

* Владимир Шумелов.  Ще чакам дъгата. Литературна критика, интервюта етюди. „Либра Скорп“, Бургас, 2017, 280 с.