Разказ от Христина Гутева

Седи си Бог в своето удобно и спокойно убежище и си размишлява:

– Много време мина… Отдавна не съм слизал. Говоря си аз от тук, ама никой не ме слуша. Пращам разни предзнаменования, сигнали, ама никой не ги забелязва. Какво става там долу? Тези хора оглушаха ли, ослепяха ли? Заспаха ли? Какво стана с тях? Забравиха ли кои са и за какво са родени? Твърде много въпроси – тъжно заключи Той.

Свежда глава, поглежда надолу, почесва се по брадата, после по главата и решава:

– Слизам и точка, пък каквото ще да става! За толкова години хората видяха какво ли не, тъй че аз бих минал за всичко друго, но не и за Бог. Поне не такъв, какъвто ме знаеха ееехеее, кога беше то?! Пък и тези, които са ме виждали, отдавна ги няма. Претопяват се хората, претопява се живота там долу, а аз само си гледам от тук. Затова… слизам!

                                   ***

И Бог се заспуска надолу. Хем му е любопитно, къде ще се озове, хем пък си държи очите затворени, защото му се иска да попадне на случайно място. А си и тананика, за да не би да дочуе някой интересен разговор, та да му се прище точно там да кацне.

                                 ***

И ето Го вече на земята. Завърта се на пета и се оглежда, търси хора. Напряга очи, долавя някакви сенки. Взира се, прави крачка напред и не може да разбере – има ли някой, няма ли. Прави още крачка две, позакашля се и ето че забелязва, как сенките се раздвижват. Приближава още и проговаря:

– Здравейте, може ли да ви питам нещо?

– О, боже! Пак ще ни анкетират! – възкликва един от мъжете – Ами питай… Питай, човече, ние вече сме свикнали.

Бог се позасмива, позамисля, та накрая решава да приеме ролята, която бързо му отредиха.

– Така – започва Той в духа на анкетьор – Какъв по природа е човекът за вас?

– Лош.

– Злобен.

– Скъперник – отговарят бързо мъжете.

Бог смръщва вежди, замисля се, но преди да зададе следващия си въпрос, заваляват нови отговори:

– По природа, де… А иначе си е добър…

– Как? – недоумяващо пита Бог.

– Добър актьор – уточнява друг.

– Нали се сещаш за Шекспир, дето е казал, че „ светът е сцена, а ние сме актьори” – допълва третия.

– Ако не си чувал за Шекспир, то поне за японския театър с маските не се ли сещаш?

– Те, такъв е човекът. Гледа си интереса. А как да го прави, ако не преиграва тук-таме!

– Това е… Друго да питаш?

– Не, друго нямам какво да питам. Много ви благодаря! – усмихва се Бог, слага ръка на сърцето и е готов да си тръгне.

– Чакай, чакай… – спират го мъжете – Няма ли да ни питаш за имената? А и в кой вестник ще ни пишеш? Или по телевизията ще ни съобщаваш?

– Амиииии, книга… Книга ще пиша. И не само аз, цял колектив сме. Голям труд ще бъде… – казва Бог с надеждата да му повярват и бързо да се измъкне, ама не…

– Тогава, като излезе тази книга, да ни донесеш по една. Ей тъй за децата…

– Така, де… Нали и нас ни пише в нея…

– Да, разбира се, ще ви пратя по една. Довиждане и всичко хубаво!

– Довиждане!

И Бог тръгва, подсмихвайки се, а му се ще да се затича. Отдалечава се, отдалечава се, пък и надава слух. И какво дочува?

– Щял да прати книга! Дрън-дрън! Мошеник!

– Ами, да… Какъв бил човекът по природа?! То заради такива като него, човекът е станал лош. Такива, дето се бъркат в живота на хората.

– Че се и усмихваше надменно, от високо! Прави се на бог!

– Да, бе, наистина се държеше сякаш току-що пада от горе, ама не като круша, ами като Бог!

– Е, че то днес кой ли не се държи като бог, пък дори и ние понякога, не е ли така?!

– Така си е.

Продължава Бог по пътя си и мисли над чутото.

– Значи – казва си Той – явно не трябва да се усмихвам. Тъй да бъде. Ще се самоубия, ако от тук нататък се усмихна.

                                     ***

Върви си Бог и се оглежда за други хора. Нищо не вижда, ама дочува смях и се забързва в нея посока. Пристига и преди да свари да си отвори устата, се обръщат към него:

– Ей, човече, защо си толкова тъжен?

– Да не си се изгубил?

– Спокойно! Ей сега ще те упътим, само да ти кажем най-новия виц.

– Е, стига де, виц ще му казваш! Може на човека да не му е до смях.

– Може… Ама ти ми кажи, какво е най-важно за човека? Ще ти кажа… Емоцията! Всъщност, какво друго е човека, ако не емоция! По какво можеш да познаеш, дали един човек е жив или мъртъв, ако не по емоцията.

– Ей, по-леко, че може засегнеш човека. Той може да си има сериозна причина да е тъжен. Може да е изгубил близък, да преживява раздяла.

– Разбирам те, но аз не говоря случайно за емоцията. Каквото и да му се случи на човека, той трябва да поддържа доброто си настроение, защото точно то е това, което дава сили, за да може да се преживяват тежките моменти. Весел ли си, нищо трагично не ти се случва, ама отдадеш ли се на тъгата, свършен си. Това е!

– Добре, добре… Хайде, разкажи го този виц, че… Ама къде се дяна онзи човечец?

– Бог знае. Пък може и да ни се е сторило, че има някой.

– Неее… Имаше, сигурен съм. Ама и ние…

– Ти! Не ние!

                                  ***

„ Бог знае. Бог знае! Единственото, което знам е, че съм на земята, ама и в това не съм съвсем сигурен. Обаче, щом веднъж съм слязъл, поне да се раздвижа, наговоря и наслушам за… Я, по-добре да не се заричам за колко време.”

                                ***

Върви Бог, долавяйки все още ехото от смеха и навел глава, се почесва зад ухото. И изведнъж дочува:

– Ох, извинявайте! Не исках да Ви блъсна, аз просто… Нещо съм се замислила и…

– Не се тревожете, нищо не се е случило – прави опит бързо да я успокои Той.

– Как да се успокоя? Как да не се тревожа? То има ли друго в живота на човека, освен тревоги. Тревоги, тревоги и за какво ли не. Децата, мъжа ми, работата… Че и днес, точно взех да готвя, печката се развали и сега съм тръгнала за майстор. Колко ли ще ми вземе? Напоследък парите за нищо не стигат. Как ще я караме, само Бог знае! И сега пък Ви блъснах, нараних ли Ви? Толкова съм отнесена… не знам какво да правя. Пък и без да Ви познавам, Ви говорих толкова време за моите проблеми. Простете ми! Извинявайте! Много съжалявам! Ох, да ме прости Бог! Простете ми и Вие!

– Прощавам Ви! Успокойте се! Всичко ще се оправи. Вие сте толкова добра и обичлива жена. Убеден съм, че и Бог Ви прощава!

– Мислите ли?

– Убеден съм! – повтаря Бог и слагайки ръка на рамото на жената, примигва леко с клепачи, при което тя се усмихва и отронва:

– Благодаря Ви!

Бог примигва още веднъж и поема по пътя си нататък.

„ Тя се усмихна така, сякаш ме позна. Дали вярва, че ме има? Но пък ако вярваше, едва ли щеше да казва ей така – само Бог знае…” – мисли си Той.

                                     ***

Преди да успее да довърши размишлението си, дочува:

– Ти щеше да ме прередиш, сигурен съм.

– Не е вярно, исках само да погледна.

– Лъжец! Уж да погледнеш и хоп, пред мен. Знам ви аз… Знам ги такива като теб! Усмихват се, усмихват се… Сладки думи и докато се усетиш, застанали отпред. Човек да го е страх да излезе вън от дома.

– Параноик! Това знам пък аз. Такива като теб са параноици. Има ли нещо, от което да не се страхуваш?

– Аз ли съм параноик?! Не знам какво е туй, ама знам, че днес от всичко ме е страх, защото светът е станал един такъв… И то, заради такива като теб. И като теб – допълва той, обръщайки се към Бог – Като теб, да! Какво ме гледаш? И ти ли смяташ да ме прередиш? Бог ми е свидетел, че някой път така ще се ядосам, че ще се разхвърчи перушина.

– Аз само минавам от тук – отронва Бог.

– Онзи само да погледнел, този само минавал, а след малко сигурно ще се появи трети, който само ще си купи… А аз будалата, да чакам! Къде е Бог, питам аз, та да види какъв свят е създал и какви хора е сътворил?

– Той светът си е хубав, ама такива параноици като теб ще го погубят!

– Аз ли ще погубя света, аз ли…

Бог поклаща отчаяно глава и бързо се оттегля, мислейки си- „ Имаше време, когато хората ги беше страх от мен. Мислеха си, че ще ги накажа. Е, те всъщност, сами се наказваха, ама поне бяха по-благоразумни. А днес? Днес ме споменават тук-там, а в действителност, се страхуват един от друг.”

                                              ***

Продължава Бог по пътя, а пред него се изправя мъж и го пита:

– Работа ли търсиш? За какво те бива? Казвай бързо, че не си само ти. Хайде, до кога ще те чакам? Какво можеш да правиш?

– Каква работа предлагаш? – пита Бог.

– Не се прави на важен, ами ми кажи за какво те бива?

– За всичко, господине, – отговаря смирено Бог.

– Как за всичко, ти да не си Бог? Мене такива не ми минават! Кажи ми нещо конкретно, което можеш да правиш. Онова, което най-добре правиш. Какво си правил до сега?

– Помагах на хората, съветвах ги. Творец съм…

– Виж какво, мой човек, хората нямат нужда от съвети, а от производство, от стоки. Трябва пазара да е богат, за да имат хората избор. Днес човекът е човек, ако може да си купи, да притежава най-новата стока! А как ще си я купи, ако няма пари? А, за да има пари, трябва да работи! А, за да работи, той трябва да знае каква функция изпълнява в производствената машина. Ясно ли ти е? А сега, казвай по-бързо, че виж колко хора се натрупаха зад теб! Тук, аз съм царя, аз съм бога! А на теб ако не ти харесва, върви по дяволите!

– Разбрах…

– Какво ме интересува, хайде чупка!

И Бог послушно се чупва с мисълта – за какво ли го бива? Какво ли би могъл да работи, ако остане да живее в света на хората? Бързо обаче усеща, че всичко това изобщо не му се нрави и отмята глава с думите – „ Много съм си добре там горе!”

                                   ***

Върви си Той, върви си и дочува:

– Декарт си го е казал пределно ясно – „ мисля, следователно съществувам”.

– Добре го е казал, но аз мисля, че не е нужно само да мислиш, за да съществуваш. Разумът си е разум, но човекът има и чувства.

– Човекът има чувства, но ако не мисли, как ще стигне до тях? Така че човекът е най-вече мислещо същество, та нали точно мисленето ни отличава от животните!

– И речта, драги, речта… Защото речта е тази, която материализира мисълта. Тя превръща мисълта в действие. А действието показва, че човекът е активен, което ще рече, жив! Как би изглеждал човек, който мисли, а иначе нищо не прави? Ще ти кажа… мъртъв, това е!

– Не е така. Ако човекът наистина мисли, той и ще действа. Я ми кажи, щеше ли и днес да ни има, ако не бяхме мислещи същества?! Точно на мисленето дължим живота си. А за медицината какво ще кажеш?

– Жалко, че тогава ще бъдем мъртви, за да ти кажа, че на мисленето ще дължим и смъртта си. И ти много добре знаеш, какво имам в предвид. Оръжия! Ядрени, неутронни… Та значи, мисленето си е мислене, но не е достатъчно, за да си човек. Ако само мислиш, ти ще си мислеща машина. Нужни са и чувства, които да ти предадат човешкия, живия облик. Ето, виж този човек, например – посочва той Бог – застанал е до нас и ни слуша. Сигурно си мисли нещо, но не се ли обади, нито ще разберем, че е бил там, нито че си е тръгнал. Ще речеш призрак, дух на мъртвец.

– Що да не е и Бог или извънземен, чиито език да не знаем? И той, примерно, да се опитва да ни каже нещо, ама ние да не разбираме…

– Ето че стигнахме и до Бог. И кой е го споменава? Та какво е Бог? Не се ли е появил Той, точно в резултат на мисленето на човека? А какво ще кажеш за връзката, мислене – възприятие? И къде е Бог в тази връзка?

– Той е в архаичното мислене.

– А в модерното мислене кой е Бог? Ще ти кажа… машината, изкуствения интелект. Ето на този Бог днес се клани човека. И знаеш ли защо? Заради Декарт. Заради това, че човек набляга най-вече на мисленето и забравя, че е човек.

                                    ***

Бог се отдръпва тихомълком от бойното поле на диспута и усеща как едва сдържа усмивката си. Вдига ръка към устата си, после се почесва по врата и накрая просто въздъхва. Лек повей на облекчение го лъхва, но преди да успее да му се отдаде, пред очите му се появяват проблясъци и един сърдит мъжки глас изревава:

– Ти какво се разхождаш блажено и безцелно? На какъв се правиш? На Бог ли? Той умря. А и да не е умрял, тук на земята вече не важи. На земята човекът е Бог! Човекът е всичко! И ще ти кажа защо. Защото в този миг твоят живот зависи от мен. Каквото и да реша да направя, няма кой да ме спре, няма кой на теб да помогне. Ама кой ти е виновен? Човекът е действие, разбираш ли? Той е движение, промяна. А ти какво правиш?  Просто си вървиш. И какво е туй, ако не хабене на живот, хабене на въздух. Тъпчеш майката земя и ще ми кажеш ли, с какво и се отплащаш? Какво правиш за нея? Не ми отговаряй. Аз виждам. Нищо не правиш. Просто си вървиш. От горе ли си паднал, та не знаеш, че тук не може така?  Тук всеки прави нещо. Тук всеки има власт над нещо. А ти над какво имаш власт? Земята трябва да се прочисти от такива като теб. Тя има нужда от храна, има нужда от кръв. От кръвта на такива като теб, за да не можете да посявате семената на своето безделие, на своето безгрижие. Знаеш ли каква е моята работа, каква е моята мисия? Да се грижа за земята. Това и ще направя. Преди това, обаче, ми отговори на един въпрос. Ако изобщо можеш да говориш. Знаеш ли кой съм аз?

– Ти си този, който държи нож – отговаря Бог.

– Още, още…

– Съпругът на Земята.

– Още, още…

– Издънка на човек.

– Сбърка, тъпако! Още един шанс ти давам. Казвай!

– Ти си моят Бог.

– Позна! И знаеш ли какво се случва с този, който види Божия лик? Ти спечели наградата да дариш майката земя с кръвта си. Спечели, спечели! Ти си голям късметлия… – и мъжът надавайки ужасяващ вик, посяга към сърцето на Бог.

Бог обаче не помръдва. Стои си на мястото и го гледа. Мъжът още по-разярено вика и размахва ножа. Уви! Не се появява нито рана, нито кръв, нито пък образът изчезва.

– Какво си ти, по дяволите? – изкрещява мъжът.

– Ти обичаш гатанките. Сега е твой ред. Познай кой съм аз? – пита го Бог.

– Ти си мекотело.

– Още, още…

– Ти си измислица.

– Още, още…

– Ти си дявола.

– Още, още…

– Ти си Бог.

– Бинго! И каква награда си избираш?

– Не може да бъде…

– А защо мислиш, че не можеш да ме убиеш?

– Аз не убивам. Аз храня земята. И ако не мога с теб да я нахраня, ще го направя със себе си – и мъжът посяга с ножа към сърцето си, ала Бог го изтръгва от ръката му. Тръсва го веднъж, дваж, при което ножът се превръща във въже. С него Бог завързва мъжа и го понася нагоре.

                                  ***

Седи си Бог в своето спокойно и удобно убежище, гледа към градината, усмихва се блажено и слуша:

– Ева, опитай този портокал – казва Адам , подавайки и плода – А пък от корите му можем да си направим шапки.

– Да, но аз се тревожа, какво ще стане със семената – глези се тя.

– Хайде, хапни си, пък аз ще ти разкажа един виц през това време – подканва я Адам.

– Ами ако Бог разбере…

– Ако разбере и не му хареса, ще смени плода…

– Ха, ха, ха… – смее се Бог.