Разказ от Миролюб Влахов – Миролич

Мъжът напуснал къщата малко преди обяд. От запустялата кариера на Бели бряг Гърмича го видял как излязъл на чардака, как се поразкършил, загледан към низината, където като разпилени костилки се червенеели покривите на Добриня. В тъмното око на вратата се появило момичето. То подало на мъжа риза и докато той се обличал, двамата говорели нещо и се смеели. До Гърмича не достигал нито един звук. Картината била няма и в нея мъжът целунал момичето, качил се на джипа и го подкарал към усоя на дерето, където се смъквал пътят за селото.

Над низината и хълмовете около нея натегнала тишина, слънцето напичало. Гърмича останал загледан в къщата – била постегната и измазана, дървенията боядисана с орехов лак, стените ѝ се белеели като заметнато върху ската платно, прозорците проблясвали като рибета на бързей. Поляната пред нея била заградена с висока телена мрежа.

Зад гърба му пропели чановете и той тръгнал. Козите бръстели храсталаците и хлопките им се обаждали меко и тихо, но свикналото ухо на Гърмича не ги отделяло от хармонията на тишината. Вече било време да събере стадото и да го вкара в някой сенчест дол да пладни.

В този момент от къщата излязло момичето, нагазило в ливадата, разстлало одеялото и легнало. Високата трева го скрила от погледа на Гърмича. На мига чановете отново се обадили нестройно и припряно и тоя път той ги чул остро и звучно. Тръгнал към стадото, разпиляно в шубрака и докато се провирал из шумака, си мислел, че за това трябва да е виновно момичето. Всеки път, когато го видел, някой от чановете  започвал да пее фалшиво. Гърмича спрял и се съсредоточил – този път фалшивеел най-хубавият. Държал го на Рижа. Бил с изваяна като лале камбанка и давал чист и плътен тон. Рижа била буйна и скоклива и чанът постоянно пеел – ударите на езичето му се гонели и преливали, опиянени от бистротата си, покорявали и водели след себе си останалите чанове.

Рижа го познала и не побягнала. Гърмича я погалил по дългата мека козина. И ти ли, Риже, казал той гальовно и подхванал чана. Езичето му било здраво, камбанката също. Най-сладко ти ми пееше, пришепвал си Гърмича, докато се колебаел дали да смъкне чана от шията ѝ и да го сложи на друга коза. Но все пак не се решил и го оставил, после събрал стадото и го подкарал към  орехите в Ушите, където обичайно пладняло.

На другия ден мъжът излязъл по-рано и Гърмича повел стадото към ската срещу къщата. Мъжът и момичето били пришълци. Къщата дълго пустеела, покривът ѝ бил хлътнал,  прозорците разтворени и с начупени стъкла, вратите зеели разбити, била сиротна, оклюмала и тъжна. Но преди две години от Търново дошли неколцина мъже и жени. Те огледали запусната къща, говорили с кмета, разпитали из селото, после пак се качили при нея и дълго спорили за нещо под чардака. След някоя седмица от пътя за селото изпълзял камион. От него слезли работници, стоварили скеле и оплели в него къщата. Камионът идвал почти всеки ден и докарвал нови материали, а понякога и нови хора. След два месеца къщата светнала. Тогава камионът докарал бетонни стълбчета и мрежа и за няколко дни заградили с тях и поляната.

В Добриня не погледнали с добро око на ограждането. Това, че изкърпили и стегнали къщата, дотогава им се виждало странно, но все пак го приемали.  Ограждането ѝ обаче приели едва ли не като кражба. Не може да я делят от нас, казвали хората и при случай се опитвали да търсят обяснение от кмета.  Нищо, че е извън селото, наша си е, казвали си хората. Кметът старателно обяснявал, че всъщност къщата си има собственик, че такава била волята му, че държавата била длъжна да се погрижи за нея, още повече, че художникът бил много известен и това било чест за Добриня.

Когато се отворела дума за художника, мъжете избягвали да задълбават в нея. Някои се страхували от гнева, други от огорчението. Гузно им било и тягостно. Ония, които не го познавали чак толкова и вече го забравяли, първи се впускали да говорят за него, но и те бързо млъквали. Мълчали и останалите. Докато един ден в селото не се появили и момичето и мъжът с джипа.

– Ей, излез от гората! – извикало момичето и Гърмича неволно се свил. – Излез, знам, че си там.

На одеялото до него имало очила и скицник. Слънцето било силно.

– Страх ли ти е! Защо не излезеш! – засмяло се то.

Гърмича се почувствал по-сигурен в сянката на гората. Зад него прохлопвали  чановете. Този на Рижа пак водел, но в следващия миг хлъцнал и започнал да засича с фалшиви хлипове останалите. Гърмича разтворил шубрака и изскочил на открито. Момичето го наблюдавало усмихнато и снизходително, но и благосклонно.

– Ти си, знаех си. Чановете чучулижят, козите се шарват тук там из гората, а човек няма. Но без човек не може, поне в това съм сигурна. Ела, какво зяпаш, не си ли виждал жена.

Гърмича  пристъпил до оградата, хванал се за един кол, придрапал нагоре  и се прехвърлил на поляната. Лъхнал го топлия опияняващо задушаващ дъх на трева и билки. Той закрачил към момичето, а под стъпките му избуялите стебла неохотно полягали, отваряйки пътека. Някои го прижуряли в глезените, сякаш се опитвали да го спрат или поне да го посъветват да не се приближава толкова до момичето. Чувствал се сякаш краката му били в букаи. След него тревата оставала полегнала. Фалшивият чан замлъкнал за момент, после отново се обадил, този път малко встрани.

– Защо се криеш? – отправило към него светлите си очи момичето.

– Не се крия.

– Криеш се. По цял ден се мушиш из гората.

– Такава ми е работата.

– Хубава ти е работата. Не е за криене. Виж се само какъв си.

– Какъв, никакъв – смотолевил Гърмича.

Момичето отместило поглед към хълма с козите. За минута като че ли забравило за Гърмича, откъснало тревица, захапало я.

– Хубави са ти звънците – казало то след малко, без да го поглежда.

– Ами, хубави! Няколко чана и… другото са калпави хлопци.

– Пеят хубаво.

– Един клинчи.

– Какво – не разбрало момичето.

– Един е на верев, бяга от другите –  те го гонят, той ги спъва, разпилява ги.

Двамата се заслушали. В гъстака проблеяло яре, след него се обадил и чанът на Рижа.

– Е, тоя е. Усещаш ли как хлипа?

– Нищо не разбирам. Аз съм музикален профан. За мен си пеят добре. Харесват ми.

Момичето се изправило. Сега, отблизо, било по-високо, отколкото изглеждало на Гърмича, докато го наблюдавал от  камънаците на Бели бряг.

– Искаш ли да разгледаш къщата – засмяло се то и без да дочака отговор поело към нея, оставяйки одеялото, очилата и скицника в гнезденцето си сред тревата.

Гърмича се поколебал.

– Сама съм, не бой се –  извърнало се момичето, без да спира.

То леко се изкачило по стълбите. Под Гърмича, който го следвал на две-три крачки, те проскимтели пискливо и сухо, майсторите били сменили старите напръхнали дъски, които познавали нозете му.

– Тук е живял художникът. Един от най-големите, които сме имали. Може и най-големият да е бил, но още няма достатъчно дистанция във времето, за да може да се прецени. Всичко е възстановено, както си е било. Не е било лека реставрация, но помогнали и от вашето село – кой каквото си спомнял. Тук изобщо не са подозирали, че е голяма величина. Пък и малцина са го познавали приживе. Тоест, само са го познавали – а за хора като него това никога не е достатъчно. Ти си го виждал, нали?

Момичето  го развело из стаите, после се върнало на чардака.

– Почакай – казало то и след малко изнесло две чаши и бутилка кристализирала мастика. – Антон е талантлив, но пие дори когато пише. Страхува се, че няма да успее да довърши навреме биографията му. Макар че то не е точно биография. От издателството дават зор.

– Писател ли е?

– Не може да се каже… Не обича тази дума.

– Какво и е на думата!

– Не е за всеки. Антон е журналист. Не четеш ли вестници? Известен е.

– Само когато сляза в селото – отвърнал Гърмича, но премълчал и че и това не е точно така.

– За какво ли са ти и на теб – казало момичето. – Ти си имаш чановете.

– А ти? – запитал Гърмича.

– Аз! Аз нищо. Преписвам ръкописите му, после новите варианти, оправям пунктуацията. Така до безкрайност. Карам след другите… И за това се иска усилие, понякога по-голямо. Иначе рисувам.

Гласът на момичето затихнал, очите му се присвили и отместили към низината и селото, отпуснало се в нея. Гърмича си помислил, че стадото ще се разпилее.

– Пий, какво чакаш – подканило го момичето.

„Не оставяй чановете да заглъхнат, казвал някога художникът на Гърмича. Животинката носи мелодията, но не я разбира. Всъщност чрез нея, чрез животните, мелодията се носи от самия живот. Ти затова си с тях, за да чистиш песента на чановете. Залинее ли някой, задъха ли се, оглушее ли, търси му веднага ново място. Не го захвърляй, това е лесно. Но не го оставяй и така –това е още по-лесно.”

Двамата се изкатервали по камънака на Бели бряг и присядали на най-високия зъбер. Гребенът бил прояден от запустялата кариера на Танко Бонев, но годините били поръсили раните му с храсталаци, които в най-високото се израждали в келяв трънак. Те с часове гледали на юг, към намъшената от мъгли или лятна мараня планина, и на север, към длъгнестите долчета на низината.

„Ето тоя не е на мястото си – обаждал се по някое време художника. – Чу ли го? Трябва да го сменим.”

Гърмича откривал чана, търсел му ново място и, след като го намерел, обръщал очи към художника. „Така е по-добре” – одобрявал той от високото.

Художникът рисувал сутрин и вечер. Гърмича с часове прекарвал втренчен в бързите движения на китката му. Неусетно тънката му восъчна ръка измествала всичко наоколо и той чувал само припева на чановете, които по цял ден редели с художника.

„Планината е безкрайно нотно поле – казвал художникът. – Виж тия ридове – редят се като акорди на божествена рапсодия. Ония, преди нас, не случайно са създали чановете именно в планината”. Той помълчавал и добавял: „Ами, измислили! Нищо не са измислили те. Чановете са самородни. Те са сълзите на планината. Хората само са ги открили. Един ден толкова са пораснали, че вече не е могло да не ги открият. Сега планината живее чрез тях. Но ние, хората, сме тези, които трябва да редим чановете, без човека няма музика. Няма и бог, а планината е божество. Или поне божествена…”

Художникът идвал рано през пролетта и оставал до късна есен. Пред очите на двамата гората потъмнявала и посивявала, после избухвала в багри. Художникът ставал напрегнат и мълчалив, не карал вече Гърмича да размества чановете, внезапно заявявал, че всички до един са фалшиви и трябва да се сменят, защото не се знае кои са им майсторите. „Трябва да са чисти, повтарял той, и да са изковани от чисти хора. Защото душата на стореното е част от човешката душа. Петънце да има в човешката душа и то ще се прероди в стореното и дори може да се превърне в негова същност.”

През ноември багрите на гората умирали, мъглите я просмуквали и тя ставала настръхнала и враждебна, но и самотна. Тогава художникът слизал в селото и се обаждал да дойдат да го вземат.

Седмица-две след заминаването му Гърмича изкарвал оредялото стадо около къщата, редял чановете, опитвайки се да си представи как би ги чувал художника и как би искал да ги разместят, почиствал около къщата и в нея. Пролетта художникът започвал всичко отначало и никога не питал кой е влизал в къщата, кой е подреждал, и къде са някои от рисунките му.

Една пролет той не се върнал. В селото поговорили месец-два за него. Някой казал, че бил болен, друг, че е намерил по-кичесто село в южните планини, тяхното отдавна било изрисувано, трети твърдял, че щял да продава къщата, климатът не му понасял.

– Никой тук май не е знаел, че си отива – казало му след два дни момичето.

– А той?

– Сигурно е чувствал.

– Какво?

– Смъртта. Човек усеща стъпките ѝ – казало момичето и отпило от мастиката. Гърмича го наблюдавал дали ще му стане лошо, но то само сбърчило съвсем леко, почти незабележимо вежди. Ако не бил толкова внимателен, едва ли щял и това сбърчване да забележи. После кимнало към бутилката: – Не можем да я понасяме, но се насилваме… Като си помисли човек…

Момичето не се доизказало.

– Не е вярно – обадил се Гърмича.

– Кое? – сепнало се момичето

– Това за смъртта.

– Откъде знаеш?

– Беше зает с други неща.

„Познанието за живота е и предчувствие за смъртта. Тя е неизбежна както прераждането, затова съществува във всяко чувство” – казвал му някога художникът.

Гърмича не сменил чана на Рижа. Звукът му го преследвал всеки ден, разстилал се около къщата и камънаците на Бели бряг, но той стискал челюсти и отлагал смяната му. Момичето повече не отворило дума за чановете. Мъжът не се интересувал от дневните му срещи с Гърмича, често слизал в селото и разпитвал за художника.

– Не е така – казал един ден Гърмича.

Момичето вдигнало очи към обветреното му лице, след оня първи ден, когато го извикало да се прехвърли при него на поляната, то избягвало да го гледа в очите.

– Стаите не бяха подредени точно така – добавил Гърмича.

– А как! – скочило момичето. – Всичко е уточнено от специална комисия.

– Комисията не разбира.

– А кой разбира? – засмяло се снизходително момичето. – Те всички са били приятели и колеги на художника, някои са идвали тук.

– Може и да са идвали, не съм ги виждал, не ги познавам, но когато той живееше тук, вътре беше друго.

– Откъде знаеш?

– Знам – казал Гърмича. – Влизал съм. Тогава нямаше ограда и дъските на стълбището бяха други.

– Значи ти си бил… – промълвило след кратка пауза момичето. – На някои места в дневниците си той пише, че само един мъж от селото знаел всичко за платната, за начина му на работа, какво е правил през летните си отшелничества, когато не държал четката… Но никога не споменава името му. Всъщност нищо друго не споменава, освен че понякога са си говорили за разни неща.

Гърмича станал.

– Ще си ходя.

– Чакай! –  опитало се да го спре момичето. – Ти ли си този мъж?

– Слънцето бяга на икиндия. Виж как се е задимила планината. Ще вали.

– Стига! – изкрещяло момичето и го разтърсило. – Не се прави на идиот.

Той го заобиколил и тръгнал. Стълбището безразлично изскърцало под стъпките му. Долу се обърнал. Разчорлено и настръхнало, момичето го гледало с омраза. Грозно е, помислил си Гърмича, но след няколко крачки отново спрял.

– Ела – казал той и продължил като старателно избягвал дирите от гумите на джипа.

В къщата на Гърмича, залъчена като злояда коза в края на селото, момичето дълго стояло стъписано в несвяст. Стаите били пълни с изоставени от художника скици, рисунки и недовършени картини. Повечето били покрити с прах, някои вече пожълтели и сбръчкани, други напръскани със сивкава плесен от влагата. Гърмича го наблюдавал мълчаливо.

– Тук са били, тук – шепнело почти в истерия момичето. – А говореха че бил безпощаден, че бил маниакално взискателен, че унищожавал всичко, което не му харесвало или не можел да довърши навреме, че бил себичен и саможив. Изигра ги. Той пак ги изигра. Мъртъв им погоди най-големия си номер. Представяш ли си как ще го преглътнат. Ако изобщо успеят да го понесат. Представяш ли си? Това е отмъщение. Но защо ли ти е на теб да си го представяш. Дори не знаеш какво си направил. Теб те вълнуват само планината и чановете, може би и оная дива коза Рижа.

Гърмича го оставил да се рови в купищата скици и след малко се появил с полупразна бутилка мастика. Момичето не му обърнало внимание.

– Почини – предложил му той.

– Не съм уморена.

– Почини си и опитай от тази. Само една глътка.

– Ти даваш ли си сметка какво има тук? Цяло състояние. Никой не може да каже колко струва.

– Нищо не струва – казал Гърмича. – Пазя тази мастика дванадесет години. Когато е правена, ти си била дете. Може да се е развалила.

– Не ми се пие.

– Това шише е от последната му есен – продължил Гърмича, без да чака съгласието му. После отпил направо от бутилката и се намръщил. – Искаш ли?

– Наистина ли е от него? – проявило слаб интерес момичето.

– Както всичко, което виждаш – разперил ръце Гърмича.

– И ти си мълчал! Антон ще откачи като научи. Кой ти даде право да криеш досега всичко това?

– Никой. Сам реших. Антон не е важен.

– Решил, глупак!

Той станал и повел момичето. На втория етаж спрял пред небоядисана и потъмняла от времето дъбова врата и я отворил. Момичето пристъпило и замряло. Стените на стаята били покрити с безброй скици и рисунки, от които гледал Гърмича – с безброй усмивки и лица. Над леглото висяло широко маслено платно – Гърмича и художника приседнали на най-високия зъбер на Бели бряг. Лицата им били сурови и вглъбени, както лицето на Гърмича, когато преди минути показвал на момичето рисунките, проникнати от някакво тайнство, обвити от дъга с цвета на есенни горски багри. Зад обръча плавали отломъци от натрошен свят – лица от селото, чанове, феерична фигура на жена, озъбена глава на козел, скали и върхари…

– Но това си ти… – промълвило момичето.

Той не отвърнал.

– Никъде не фигурираш в известните му картини. А за тази никъде нищо не се споменава, дори от него самия в дневниците му.

– Остави я последната есен – казал  Гърмича и намръщен отпил. – Искаш ли? – протегнал той ръка с бутилката.

Момичето пак отказало.

След няколко дни дошла комисия и описала всичко. Момичето се въртяло около останалите и гледало, мълчало със съжаление и виновност. Докато работели, Гърмича пасял козите под Бели бряг, вярвал, че момичето ще наглежда покъщнината му. Там го намерил някакъв мъж, представил се за адвокат и казал, че ще защищава интересите му и че всъщност нямало да бъде ощетен.

Откарали всичко. Смъкнали и картината от стената зад леглото на Гърмича. Момичето налепило на гърба на всички рисунки и скици с неговия образ един и същ надпис: „Пастир”. А под голямата картина написали „Песента на планината”. Дори не го попитали как му се струва и съгласен ли е. Един ден след това от Бели бряг Гърмича видял как мъжът изнесъл от къщата на художника няколко куфара и ги натоварил в джипа. След това се върнал и извел момичето. Без да се бавят и оглеждат, те се качили в джипа и напуснали завинаги Добриня.

Девет месеца по-късно се получила телеграма. Канели делегация на ретроспективната изложба по случай годишнината от рождението на художника. Получил се и пакет без подател. Отворили го и намерили няколко екземпляра от биографията на художника. Корицата била илюстрирана с „Песента на планината”. Тогава някой се сетил за Гърмича и неколцина тръгнали да го търсят. Някъде под бърдото на Бели бряг се чували чановете на стадото. Дълго го викали, но той не се обаждал. Така изпълзели чак до самия връх. И в тишината видели как долу, в заградената поляна, над къщата на художника, се извисила бяла струйка дим. Тя дебелеела и тъмнеела, върхът ѝ се прекършил, климнал като посечен, но бързо събрал сила и прилазил към хребета, намръщен и  почернял. Зад мъжете се обадили чанове. Един от тях, с плътен и чист глас, властно повел останалите след себе си.