От Миролюб Влахов – Миролич

Миналата година седяхме на терасата у дома с Владимир Шумелов и умувахме върху съдържанието на първата ми книга с разкази. Положението изглеждаше сериозно, поне за мен, а по всичко изглежда и за него. Бях нещо като новобранец след почти двадесет години извън бранша и разчитах само на остатъци от някогашни представи и умения, на естетика, която напоследък бе просъществувала извън актуалните тенденции. Докато  подбирах разказите (първоначално и след това), докато  редактирах и качвах на файлове, докато се метлявех из правописните дебри, ми се налагаше да разчитам повече на дисциплина и принципи, които винаги съм считал за важни в  редакторския, авторския и оформителския труд, макар и те да бяха подложени на риска на отминалото време.

Владо вече бе направил достатъчно. След по почти десетилетие, откакто бяхме засядали за последен път на приказка и по питие, се бяхме срещнали около миналата нова година в едно безиименна кръчмица в търновския квартал „Бузлуджа”, който хората от моето поколение още наричат „Пишмана”. С гордост му подарих първата си книжка „Време за отсяване”(Дизарт, Велико Търново, 2012). Беше книжка за приятели, за вътрешна консумация, така да се каже, бях взел телефона му от Снежана Иванова и Ани Славкова и бях му звъннал. Пътуваше в някакъв автобус из центъра на Велико Търново и звучеше сякаш е някъде на края на света, но още с първата реплика откликна все едно никога не сме си губили следите и думите. Срещнахме  се. Бяхме жадни да говорим за това и онова. И говорихме. Гледахме жените , които минаваха по улицата на метър от нас, маркирайки само с по дума пространните коментари, които се въртяха в умовете ни за тях, и пак говорехме за нещата, които са ни се случили през годините.

Докато си давах сметка, че изданието на „Време за отсяване” е по-скоро любителско и с множество родилни петна, Владо отбеляза ,ченяма такова нещо като вътрешна консумация на книжка, че тя просто е факт и трябва да я приема като факт със съответните последствия. Припомни някои неща и принципи: за писането, за редактирането, за дисциплината, за отношението към текста – свой или чужд, към човека, който го е написал.  Стана дума и за това, че имам някой друг разказ от онова време, както и няколко нови. Изобщо нямах представа за нещата в света на съвременния разказ, поне не достатъчно прилична. След още някоя среща вече бях получил куража да направя сборник разкази. Към положителното мнение на литераторката Ани Славкова (надявам се, за нея да стане дума и друг път в този сайт) Владо прибави и своята подкрепа.

Но ето че тогава, в не особено топлия пролетен ден, на терасата, не можехме да се спрем на окончателния вариант на книгата. Разкази, поне като брой, имаше достатъчно, но ние буксувахме на това кои точно да отпаднат, да има ли цикли и колко,  каква да е подредбата? Колебаехме се и за заглавието. Не ни помогна особено и великолепната  скара на Данчо Въздесъщия, който се въртеше около нас, нито  меката домашна ракия. Тогава се сетих за няколко разказа от съвсем друга тоналност. Изрових ги от прашясалите папки. Сред тях бе и „Притча за моето пристигане” Въпреки твърде очевидното послание, ни хареса. Владо го прибра в чантето си. След седмица ми го прати на файл – бе го преписал, редактирал и коригирал заглавието на „Притча за моето завръщане”.

Трябва да споделя, че не виждах „Притчата…” като интро. По-скоро бих я сложил като последен разказ. Но за какво са редакторите тогава? Моят реши, че трябва именно това да е пилотния текст. А на редактор като Владимир Шумелов може да се има доверие. Затова сега, следвайки неговото усещане, реших да представя „Притча за моето завръщане” като първи разказ  и в сайта си.

Не знам какво ще излезе от това ”завръщане”, но защо да не опитам да го направя? Несъмнено то  касае повече мен, семейството и приятелите ми, отколкото останалата публика, доколкото я има разбира се. Но след излизането на книжката все по-често си казвам , че просто трябва да се продължава – към следващата история, към следващия човек, към следващата мечта.

Миролюб Влахов – Миролич