От Йордан Атанасов

(Откъс от романа „Хамовото семе“)

Ля­то­то бе­ше в раз­га­ра си. Су­хо­то кон­ти­нен­тал­но ля­то и из­га­ря­що­то чети­ри­де­сет­г­ра­ду­со­во слън­це бя­ха ха­рак­тер­ни за август.То из­пичаше зе­мя­та, зър­но­то, хо­ра­та и жи­вот­ни­те. Из­кар­ва­ше им во­да­та. По­ле­то и хар­ма­ни­те ди­мя­ха. То­ва вре­ме бе­ше бла­го­дат­но за Сто­ян Ге­мов – един стран­ник, ко­го­то по­вечето дра­гой­нов­ци смя­та­ха за луд. Из­г­леж­да­ше 65-70 го­ди­шен. Труд­но бе да се оп­ре­де­ли въз­раст­та му, за­що­то бе­ше жи­лав и слаб, ко­са­та му естествено чер­на, ле­ко про­ша­ре­на, а очите му – жи­ви въг­ле­ни. Жи­ве­е­ше сам. Но има­ше и дру­гар – един стар дръг­лив вол. Бе­ше го кръс­тил Ар­жен­ти­нец. Бай Сто­ян, та­ка го­во­ре­ха се­ля­ни­те за не­го по­меж­ду си, но той ис­ка­ше да се об­ръ­щат към не­го с „Гос­по­дин Ге­мов”. Беше независим човек, демократ. И го доказа на Първи май, когато произнесе вдъхновена реч срещу насилието над хората, за  човешките права и свободи. Тогава много хора си промениха мнението за него.

 Както и преднате години, той пра­ве­ше кир­пич на бре­га на Ян­т­ра. Ав­гус­тов­с­ко­то слън­це из­пичаше бър­зо ка­лъ­пи­те. Кой­то стро­е­ше плев­ня или ду­вар, зна­е­ше, че тук ще на­ме­ри ев­тин и качествен стро­и­те­лен ма­те­ри­ал. За­ку­пе­но­то се но­се­ше фран­ко ад­ре­са на ку­пу­вача. Майс­то­рът са­мо­ръчно то­ва­ре­ше ка­ру­ца­та, впря­га­ше Ар­жен­ти­не­ца и с пе­сен на ус­та из­вър­ш­ва­ше дос­тав­ка­та. На връ­ща­не то­ва­ре­ше сла­ма или ме­ки­на, за да има хра­на за до­бичето, пък и за здра­ви­на на кир­пича. Ра­бот­ни­ят ден при него за­почва­ше ра­но сут­рин­та. До­лу, бли­зо до ре­ка­та, той пра­ве­ше ед­но го­ля­мо ка­ли­ло. Ма­те­ри­ал – бол. Гли­на­та, под­хо­дя­ща­та пръст за кир­пича – от бре­га, во­да­та – от ре­ка­та. Сла­га­ше из­вес­т­но ко­личес­т­во сла­ма и за­почва­ше да тъпче на бос крак. Хо­ди­ла­та му бя­ха ед­ри, ко­ра­ви и чер­ни. А и той от слън­це­то – черен и ко­рав ка­то из­печен кир­пич. След ка­то нап­ра­ве­ше смес­та, взе­ма­ше ед­на дър­ве­на фор­ма, с раз­ме­ри­те на два кир­пича и за­почва­ше да я пъл­ни. Заг­лаж­да­ше от­го­ре и из­тег­ля­ше ка­лъ­па. Кир­пичите ос­та­вя­ше на мяс­то, до­ка­то за­як­нат. След два-три  дни ги из­мес­т­ва­ше на­го­ре и ги ре­де­ше на зиг-заг един вър­ху друг в ре­ди­ца, та­ка че да пре­ми­на­ва въз­дух меж­ду тях и да про­дъл­жат да съх­нат.

Бай Сто­ян се бе­ше вър­нал пре­ди осем го­ди­ни от чуж­би­на. От юно­ша оби­ка­лял све­та, ра­бо­тил как­во­то му пад­не, за да си из­кар­ва прех­ра­на­та. Пре­ми­нал през мно­го дър­жа­ви – да­лечни и близ­ки: Ар­жен­ти­на, Мек­си­ко, САЩ, Ита­лия, Сър­бия, Ав­с­т­рия, Ун­га­рия, Гер­ма­ния… из­реж­да­ше ги на пръс­ти­те на две­те си ръ­це. А ня­кои, де­то са­мо е пре­сичал, не спо­ме­на­ва­ше до­ри. Стар ер­ген, на ста­ри го­ди­ни, ка­то му ом­ръз­на­ло да ски­та, ре­шил да се вър­не в ба­щи­ния дом, ко­га­то раз­б­рал, че вече ни­кой не жи­вее в не­го. Ос­вен то­ва нос­тал­ги­я­та на­тис­ка­ла ду­ша­та му от дъл­ги го­ди­ни. Пък и си мис­лил, че е доб­ре да ум­ре на род­на зе­мя и да го пог­ре­бат там, къ­де­то се е ро­дил. Ба­ща му и май­ка му почина­ли, сес­т­ри и бра­тя ня­мал.

След по­ло­вин го­ди­на мал­ко­то па­ри, ко­и­то имал, взе­ли да свър­ш­ват. В те­ке­зе­се­то не му се ра­бо­те­ло за сто­тин­ки над­ни­ца, а дру­га ра­бо­та не му пред­ла­га­ли, за­що­то бил обя­вен за неб­ла­го­на­деж­ден, макар че доброволно се върнал в България.  Ре­шил, че тряб­ва да се из­х­ран­ва с пра­ве­не на кир­пич. И за­почнал от до­ма на ба­ща си. За две го­ди­ни вка­рал в ра­бо­та всичка­та пръст пред къ­ща­та и мал­ко­то дворче. Пре­ра­бо­тил я и я про­дал ка­то стро­и­те­лен ма­те­ри­ал. Плът­но из­г­ре­бал пръст­та до съ­се­ди­те. Зей­на­ла дуп­ка ка­то ба­сейн с олим­пийс­ки раз­ме­ри. И блик­на­ла во­да по ме­то­да на скачени­те съ­до­ве от близ­ко ми­на­ва­ща­та Ян­т­ра. Кряк­на­ли жа­би, на тън­ки стру­ни звън­ка­ли ко­ма­ри. Бай Сто­ян пус­нал мал­ки риб­ки да се раз­м­но­жа­ват. И да рас­тат. Ком­ши­и­те се уп­ла­ши­ли да не им под­ко­пае къ­щи­те и да се сру­тят в ба­сей­на. За­ва­ле­ли ус­т­ни и пис­ме­ни оп­лак­ва­ния до влас­ти­те. Дош­ла ко­ми­сия от око­ли­я­та. ВиК и хид­ро­ин­же­не­ри се хва­на­ли за гла­ви­те и из­да­ли пред­пи­са­ние обек­та да се за­печата (ин­те­рес­но как), а кме­тът му нап­ра­вил акт за гло­ба. Кой­то ос­та­нал на кни­га, що­то сто­па­ни­нът ня­мал ни­що: ни па­ри, ни ме­бе­ли, ни дре­хи. На гол човек как­во мо­же да му се взе­ме. Гол, но умен, пред­п­ри­емчив. Без да гу­би вре­ме, ре­шил да про­дъл­жи с кир­пича край ре­ка­та. И та­ка вече три го­ди­ни. Там спи, там се хра­ни в ко­либ­ка­та си. До не­го е пър­вия му при­я­тел – во­лът. Зим­но вре­ме се при­би­ра в къ­ща­та, за­ед­но с не­го в при­зем­на­та стая. Го­во­ря му ка­то на човек и ме раз­би­ра, да­же ми чете мис­ли­те, спо­де­ля г-н Ге­мов. Ис­ка­ше та­ка да се об­ръ­щат към не­го, не с дру­га­рю, а как­то е в де­мок­ра­тични­те дър­жа­ви – гос­по­дин. Съ­сед­на­та стая пред­вид­ли­во е на­пъл­нил със сла­ма за до­бичето. За се­бе си не мис­ли. Печка не му тряб­ва. Топ­ли се от топ­ли­на­та на Ар­жен­ти­не­ца. Но­щем ле­жи до не­го. А за хра­на – ком­ши­и­те от вре­ме нав­ре­ме му да­ват по не­що, ко­е­то раз­де­ля с при­я­те­ля си. Про­лет­та от­но­во из­ли­зат на обек­та. Бай Сто­ян – в ка­ли­ло­то, а Ар­жен­ти­не­ца па­се на по­ля­на­та. Та­ка очак­ват по­ред­ни­те кли­ен­ти от про­лет до есен.

 С ня­кол­ко при­я­те­ли от ма­ха­ла­та Хрис­то, Ге­ор­ги, Стоян обик­но­ве­но в къс­ния следобяд, оти­вах­ме край ре­ка­та на раз­ход­ка. Как­то и днес. Качвах­ме се по ста­ри­те из­ко­ру­бе­ни вър­би да ви­дим гнез­да­та на дреб­ни­те птички, хвър­лях­ме об­ли плос­ки ка­мъчета по во­да­та, ва­дех­ме па­я­ци от дуп­ки­те им, иг­ра­ех­ме челик, за­бав­ля­вах­ме се. Но най-ин­те­рес­ни бя­ха сре­щи­те ни с гос­по­дин Ге­мов. По то­ва вре­ме, след ка­то бе­ше оме­сил и на­ся­къл две-три ка­ли­ла кир­пич, той се при­пичаше по гръб на слън­це. Ар­жен­ти­не­ца пре­жи­вя­ще, лег­нал до не­го. И ние ся­дах­ме, по­ка­не­ни от ста­ре­ца. Обичах­ме да слу­ша­ме за­га­дъчни­ и стран­ни­ ис­то­рии за държави и хора. Пог­лъ­щах­ме ги с от­во­ре­ни уши и ус­та. Да­же заб­ра­вях­ме ед­ри­те вол­с­ки му­хи, ко­и­то ка­ца­ха по нас. Чак ко­га­то за­би­е­ха жи­ла­та си по-дъл­бо­ко и бя­ха смук­на­ли кръв, ги раз­маз­вах­ме с пре­ме­рен удар. За да не вди­га­ме шум. А ко­ма­ри­те не ни пра­ве­ха впечат­ле­ние.

 Ние бях­ме момчета на по 15-16 го­ди­ни. На тол­ко­ва бай Сто­ян (за нас той бе­ше дя­до, но го ти­ту­лу­вах­ме с „бай” по­меж­ду си за­ра­ди енер­ги­я­та и за­качли­вия му ха­рак­тер) бе­ше на­пус­нал Бъл­га­рия с чичо си и „акус­ти­рал” чак в Ар­жен­ти­на, мно­го пре­ди пре­лом­на­та 1944 го­ди­на.

Пи­тах­ме го за всичко: как­во е ра­бо­тил, как се е из­дър­жал, учил ли е, же­на имал ли е, де­ца, лю­бов­ни­ци, неп­ри­ят­нос­ти с влас­ти­те… Вече зна­ех­ме, че от спечеле­но­то в Ар­жен­ти­на (там имал ро­ман с ед­на омъ­же­на же­на) си ку­пил ле­ка ко­ла на ста­ро и тряб­ва­ло да бя­га от гне­ва на рев­ни­вия съп­руг. Во­ла си кръс­тил Ар­жен­ти­нец, за да му на­пом­ня за ар­жен­тин­ка­та. Тя му би­ла пър­ва­та и го научила на мно­го не­ща в лю­бов­та. А лю­бов­та е ка­то въш­ка­та – тя из­ли­за на чело­то, обър­к­ва ума ти и се виж­да от всички, до­ри да се мъчиш да я прик­ри­еш. По­лучава зап­ла­ха за убийс­т­во. Ано­ним­на, но той мно­го доб­ре знае от ко­го е. Изос­та­вя лас­ки­те на же­на­та (пом­ни още съл­зи­те й), чичо си изос­та­вя и се пок­ри­ва. За­що­то жи­во­тът е пре­ди всичко. Та през Бо­ли­вия, Бра­зи­лия, Ко­лум­бия сти­га в Па­на­ма. Про­да­ва ко­ла­та и си взе­ма би­лет за път­ничес­ки па­ра­ход до Мек­си­ко. Ус­та­но­вя­ва се в Гу­а­да­ла­ха­ра.  А от­там до Ща­ти­те – с мал­ко под­куп, по ка­на­ла на кон­т­ра­бан­дис­ти­те – в Гра­да на ан­ге­ли­те – Лос Ан­дже­лис… Но той на­ли си е дя­вол. По-къс­но ми­тар­с­т­ва из Ев­ро­па. Ра­бо­ти при бъл­гар­с­ки гра­ди­на­ри-дра­гой­нов­ци. Те би­ли ка­то бъл­хи­те, нав­ся­къ­де, ше­гу­ва се той.

Се­га, на за­ни­ка на лет­ния ден и на живота си, г-н Ге­мов бе­ше гол, как­то през це­лия ден, са­мо с ед­ни чер­ни дол­ни га­ще­та. Аз тъй и си го спом­ням край ре­ка­та. А ко­га­то оти­ва­ше до ма­га­зи­на или во­зе­ше кир­пич – увит с ед­на чер­га от кръс­та на­до­лу. Или с чар­шаф, ако е го­ре­що. Вся­ка град­с­ка ма­да­ма и все­ки ци­га­нин би за­ви­дял на те­на му.

 Ка­то ни ви­дя, той сед­на и ка­за, че днес ще ни из­не­се ед­на лек­ция за мъж­ка­та спер­ма. Тък­мо бе­ше за­почнал да го­во­ри за пол­за­та от она­ни­ра­не­то и на хо­ри­зон­та ви­дях­ме да приб­ли­жа­ва май­ка­та на Стоян, ед­но от съ­сед­с­ки­те момчета. Тя но­се­ше пръчка и без да се приб­ли­жа­ва мно­го, за да не гле­да го­лия ста­рец, се раз­ви­ка да тръг­ва­ме, че ко­зи­те се при­би­ра­ли от па­ша. Тряб­ва­ло да им се ше­та: до­е­не, по­е­не, почис­т­ва­не на са­и­те… Заб­ра ни всички, та­ка­ва би­ла за­ръ­ка­та на ро­ди­те­ли­те ни. Да си хо­дим. А мо­же би се съм­ня­ва­ха, че ни учи на ло­ши не­ща и бър­за­ха да взе­мат пре­ван­тив­ни мер­ки.

На дру­гия ден оти­дох­ме по-ра­но при него. И той про­дъл­жи лек­ци­я­та си за спер­ма­та. То­га­ва в учили­ще с не­дом­лъв­ки се го­во­ре­ше, а в пре­са­та се пи­ше­ше от­ри­ца­тел­но за она­ни­ра­не­то. Как мла­де­жи­те от­с­лаб­ва­ли, из­г­лу­пя­ва­ли и по-къс­но не мо­же­ли да имат де­ца. Об­рат­но, г-н Ге­нов, ни убеж­да­ва­ше, че дви­же­ни­е­то на спер­ма­та, ре­дов­но­то й из­х­вър­ля­не – не­за­ви­си­мо да­ли в же­на или в ше­па, е жи­вот. И ня­ма ни­що вред­но и сквер­но в то­ва. Нап­ро­тив, вред­но е съ­би­ра­не­то и зас­то­я­ва­не­то на се­ме­то у мъ­жа. Же­ни­те все­ки ме­сец прочис­т­ват кръв­та си. Тряб­ва да след­ва­ме при­ро­да­та. Ето – виж­те ме и мен. Аз ня­мам же­на. Въп­ре­ки то­ва при та­зи въз­раст и при теж­ка­та и умо­ри­тел­на ра­бо­та, два пъ­ти в сед­ми­ца­та се об­лекчавам. Как ли? Ами след обяд как­то съм лег­нал и как­то ме на­пече слън­це­то, же­ла­ни­е­то се съ­буж­да у мен. Хормоните стават луди. Слън­це­то с не­го­ва­та ра­ди­а­ция по­ма­га мно­го. И ка­то си при­пом­ня бед­ра­та на двай­сетго­диш­на­та Дон­ка, ко­я­то един път в сед­ми­ца­та ид­ва на ре­ка­та да пе­ре и ще не ще, оти­вай­ки на­вът­ре при по-чис­та­та во­да, зап­ря­та по­ли­те… О, то­ва ми сти­га. Не ис­кам ни­що по­вече. Ся­каш, че Бог я пра­ща. Ка­то си я при­пом­ня, за­вър­за­ла бас­мя­на­та си рок­ля на­го­ре, дъхът ми замира… И съм го­тов… Чува­те ли как­во ви каз­вам, аз съм за­вър­шил све­тов­ния уни­вер­си­тет на жи­во­та… Ко­му­нис­ти­те ис­кат да ви нап­ра­вят без­по­ло­ви и пос­луш­ни съ­щес­т­ва, за да ви уп­рав­ля­ват по-лес­но. Но мен – не!

Мълчах­ме и слу­шах­ме. И  вът­реш­но в се­бе си бях­ме съг­лас­ни.

 Есен­та се пръснахме по градовете да учим. По коледната ваканция научихме, че ня­кои доб­ро­же­ла­те­ли в ка­вички от­но­во бя­ха пи­са­ли на­го­ре, че  лицето Стоян Ге­мов , пра­вей­ки кир­пич не­за­кон­но без раз­ре­ше­ние, под­ко­па­ва бре­га на ре­ка­та и й на­на­ся вре­да. От­но­во пристигнала ко­ми­сия и спе­ци­а­лис­ти от ВиК и ме­ли­о­ра­ции. И заб­ра­ни­ли дей­ност­та на на­шия при­я­тел… Всъщ­ност му взе­ли хля­ба. Как е из­ка­рал зи­ма­та, не знам, но пом­ня, че на ма­ни­фес­та­ци­я­та на 24 май, ко­га­то ця­ло­то се­ло, те­ке­зе­сар­с­ки­те бри­га­ди, учени­ци­те и спор­тис­ти­те ми­на­вах­ме край три­бу­на­та, къ­де­то бя­ха мес­т­ни­те ве­личия, на сре­щу­по­лож­ния край на ули­ца­та про­гър­мя гла­са на г-н Ге­мов и заг­лу­ши всичко. За­вит с един бял чар­шаф от вра­та на­до­лу, са­каш ученик на Ма­хат­ма Ган­ди, той го­во­ре­ше за сво­бо­да­та на сло­во­то, за бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­зий, за тех­ния под­виг. И за на­ше­то овчеду­шие…

Ма­ни­фес­та­ци­я­та почти свър­ши и хо­ра­та се на­ре­ди­ха край не­го да го слу­шат. Уп­рав­ни­ци­те се шо­ки­ра­ха от дър­зост­та му. И де­се­ти­на ми­ну­ти бя­ха в ка­та­леп­сия. Ка­то ония  бу­болечки, бут­неш ли ги от дър­во­то, па­дат на зе­мя­та и не мър­дат. Пра­вят се на ум­ре­ли. Все пак кме­тът и пар­тий­ният се съв­зе­ха и пра­ти­ха па­зача на об­щи­на­та и сел­с­кия ми­ли­ци­о­нер да го при­бе­рат. Вка­ра­ли го в ма­за­та. Хо­ра­та раз­п­ра­вя­ха, че през нощ­та го би­ли, а на дру­гия ден с ли­нейка – в Кар­лу­ко­во. При лу­ди­те.

Кол­ко са го дър­жа­ли там, не зная. Вече бях из­ля­зъл от се­ло­то и учех гим­на­зия в окръжния град, къ­де­то се бях­ме пре­се­ли­ли. Научих от при­я­те­ли, че един от лу­ди­те го уда­рил с ло­па­та в гла­ва­та. Г-н Ге­мов починал в бол­ни­цата. Раз­п­ра­вя­ха, че уби­е­цът бил обя­вен за нев­ме­ня­ем, как­то си му е ре­да,  но след го­ди­на го из­пи­са­ли ка­то здрав. Из­ле­ку­ван. Ня­кой ка­за, че ра­бо­тел ка­то пор­ти­ер в Ок­ръж­ния ко­ми­тет на Отечес­т­ве­ния фронт.

Не зна­ех­ме къ­де е пог­ре­бан майс­то­рът на кир­пич, но ко­га­то през ва­кан­ци­и­те се съ­би­рах­ме в се­ло, чес­то оти­вах­ме на ре­ка­та и си спом­нях­ме за ка­за­но­то от не­го. За дър­зост­та да жи­ве­еш смис­ле­но по своя си начин, за овчеду­ши­е­то, за сво­бо­да­та на личност­та…

Во­да­та на­ис­ти­на бе­ше съ­бо­ри­ла го­ля­ма част от бре­га и бе­ше нап­ра­ви­ла ос­тър за­вой на то­ва мяс­то. Хо­ра­та го бя­ха кръс­ти­ли Ге­мо­вия за­вой. Та­ка се каз­ва и до днес, ма­кар че нап­ра­ви­ха ко­рек­ция на рус­ло­то и тал­ве­гаът вър­ви на дру­го мяс­то.