От Владимир Шумелов
Подобни книги не се нуждаят от подобен метатекст, но в случая правя изключение. То се налага от факта, че авторът е достатъчно непознат на читатели и критика, а жанрът, доколкото можем някак жанрово да дефинираме размислите на автора за живота изобщо, литературата и изкуството в частност, е достатъчно самообговарящсе, саморефлексивен. И още нещо: попадайки в книжнината неизмислена проза (нонфикшън), тази книга (и не само тя) поставя редица въпроси, свързани с жанрови определения и мястото на автора в субординацията на подобни текстове през последните десетина-двайсет години у нас.
Нехудожествената литература (биографии и мемоари, есеистика, документалистика, публицистика и т.н., а извън литературата и изкуството – спорт, езотерика, история, учебна литература и пр.) е мочурлива област, в която нерядко мнозина са загивали; често тя се противопоставя на художествената литература (като измислена, фиктивна), което, както забелязва Владимир Трендафилов (вж. Словото му от Прегледа на Бургаската проза – 2011 г.), е неправилно, защото в определен смисъл и двете области са сродни: „Те имат обща нормативна цел и тя е истината“. Без да навлизаме в дебрите на типологичните различия, ще отбележим, че немалко книги с „неизмислена“ проза от посочения период достатъчно се постараха да сринат основите на мита за „истината от последна инстанция“ – това беше квазидокументалистика, мистификации от всякакъв характер, опит за пренаписване на историята и пр. Разбира се, появяваха и се и щастливи изключения, бисери в жанра мемоаристика, отличаващи с обективност, ирония и автоирония, с фин хумор и висок стил… И авторите съвсем не бяха само истински дисиденти, емигранти и добри писачи.
„Време за отсяване“ не е мемоар в традиционния смисъл, това е жанров микс от фрагменти, етюди, размисли, опити за съживяване и осмисляне на миналото чрез написаното в началото на осемдесетте. Дошло е „време за отсяване“. Лошото е, че авторът не е Георги Данаилов, Вера Мутафчиева, Константин Павлов, известен политик или филмов режисьор, но доброто и любопитното е, че именно чрез този „пътепис“ във времето неизвестният автор споделя своите „частни“ истини за изкуството, любовта и живота изобщо пред онези години, и го прави искрено и чувствено. Тук не говоря за съгласия и несъгласия с авторовите „истини“ – такива безспорно има и ще има; става въпрос за оная искреност и чувственост, която излиза от душата на младия човек, за нередактираната (и донякъде от днешна гледна точка наивистична) истина за живота, такъв, какъвто бихме желали.
Редица фрагменти, размисли и есеистични текстове, въображаеми разговори са писани в добрата стара монтеновска традиция – „За суетата и нейната мярка“, „За богаташите на духа“, „Стената“, „Наивна формула на щастието“, „Моите момичета“, „Змии пазят вечността“, „Майка“, „Два непроведени всъщност разговора“, „Агонията на любовта“, „Таня от Долината на царете“; често в тях доминира морала, патосът превъзхожда етоса. Тук няма да открием шокираща фактология, духът на времето не е във голямото, а в липсите и текстовете ни просветляват за зевовете, онези черни дупки, в които живеехме, без да забелязваме. Това са непретенциозните „спомени“ на един млад човек от дълбоката провинция, писани в две тетрадки в годините, когато Брежнев бе още жив.
Днес, когато същият човек издава в книги и своята белетристика, му вярвам. Завиждам на оптимизма му. На работоспособността му и вярата, че от всяка история става добър разказ.
А „Време за отсяване“ е добра прелюдия към истинския писателски занаят. Лаборатория на писателя.
Миролюб Влахов, „Време за отсяване“, Абагар, Дизарт, 2013, Велико Търново, под редакцията на Снежана Иванова.