Разказ от Марек Вадас

Ще седна на скалата и ще изкарам тук цялата нощ. Ще гледам. Тук има няколко кирпичени колиби, от едната страна е полето с портокаловите дървета, а от другата гората със стърчащите плодове папая, по средата е пътеката към езерото.

Когато седна веднъж, трудно някой ще може да ме помръдне от това място. А и за какво му е. Никой няма дори да ме забележи. Ще седя и ще гледам. Ще чакам и ще слушам. Шумулкането на мравките, воя на хиените, крясъците на маймуните, хъркането на старците, фученето на вятъра.

Отдавна не съм идвал тук. Никой няма да ми повярва колко бързо могат да забравят хората. Eй го кога беше, май че няма и петдесет дъждовни сезона, имах тук колиба и трима синове. Постепенно всички заминаха, а къщата ни беше размекната от водата. Стената в кухнята изчезна, покривът пропадна. За навеса и склада да не говорим, напълно се свлякоха, а вятърът отнесе всичко. Съседите сега са си вдигнали нужниците там, мизерници!

От Борислав Гърдев

Той беше от най – големите, от култовите кинорежисьори на нашето време.

Ако и да си отиде от този свят на 7 март 1999 г. филмите му изобщо не са остарели и продължават да се гледат с наслада и увлечение.

Реално погледнато цял живот Станли Кубрик се е занимавал с фотография и кино, утвърждавайки се неусетно в професионален план и превръщайки се в един от класиците на седмото изкуство.

Кубрик се ражда  на 26 юли 1928 г. в Ню Йорк.

Баща му е лекар, практикуващ в Бронкс и именно той е причината момчето му да се насочи към шоубизнеса в най – ранна възраст.

През 1941 г. му подарява фотоапарат, а след  три години Станли е вече фоторепортер за известното илюстровано  списание „Лук”.

През 1947 г. младежът е пленник на киното, пет дни в седмицата гледа класики в Музея на модерното изкуство, а уикендите посвещава на новоизлезлите филми.

След напускане на училището и четиригодишна успешна  работа в списанието, през 1949 г. се насочва изцяло към примамливия целулоиден свят.

Със свои скромни спестявания през 1951 г.заснема „Денят на боя”, образцов документ за подготовката на боксьора Уолтър Картър за решителния му двубой, базиран на очерка му „Приз за схватката”, публикуван в сп.”Лук” на 19 януари 1949 г.

През същата1951 представя следващия си прекрасен късометражен филм „Летящото падре”, в който продължава традициите на Айзенщайн при отразяване и осмисляне на неравнодушната природа, създавайки химн за човешката солидарност и съпричастност в лицето на отец Фред Щатмалер, обслужващ с любов паството си на огромната територия в Ню Мексико с монопланера „Летящото падре”.

Тази поема и днес блести със своя неподправен поетичен реализъм, поради което е съвсем логично още при заснемането й компанията РКО да я хареса и откупи за 4000 долара….

През 1952 Станли Кубрик снима първия си цветен късометражен, а бихме го нарекли днес и рекламен, филм „Мореплаватели” с Дон Холенбек, разказващ с увлечение и нескрит патос за могъщия Международен синдикат на мореплавателите.

Разказ от Христина Гутева

Седи си Бог в своето удобно и спокойно убежище и си размишлява:

– Много време мина… Отдавна не съм слизал. Говоря си аз от тук, ама никой не ме слуша. Пращам разни предзнаменования, сигнали, ама никой не ги забелязва. Какво става там долу? Тези хора оглушаха ли, ослепяха ли? Заспаха ли? Какво стана с тях? Забравиха ли кои са и за какво са родени? Твърде много въпроси – тъжно заключи Той.

Свежда глава, поглежда надолу, почесва се по брадата, после по главата и решава:

– Слизам и точка, пък каквото ще да става! За толкова години хората видяха какво ли не, тъй че аз бих минал за всичко друго, но не и за Бог. Поне не такъв, какъвто ме знаеха ееехеее, кога беше то?! Пък и тези, които са ме виждали, отдавна ги няма. Претопяват се хората, претопява се живота там долу, а аз само си гледам от тук. Затова… слизам!

                                   ***

И Бог се заспуска надолу. Хем му е любопитно, къде ще се озове, хем пък си държи очите затворени, защото му се иска да попадне на случайно място. А си и тананика, за да не би да дочуе някой интересен разговор, та да му се прище точно там да кацне.

                                 ***

И ето Го вече на земята. Завърта се на пета и се оглежда, търси хора. Напряга очи, долавя някакви сенки. Взира се, прави крачка напред и не може да разбере – има ли някой, няма ли. Прави още крачка две, позакашля се и ето че забелязва, как сенките се раздвижват. Приближава още и проговаря:

Четвърти Национален литературен конкурс „Станка Пенчева“

под наслов „Дървото на живота“ – Стралджа 2018

            Организатори

Четвъртият Национален литературен конкурс „Станка Пенчева“ се организира от Община Стралджа под патронажа на Кмета на общината и е част от програмата на тържествата, посветени на празника на общината – 8 ноември, и нейния покровител Свети Архангел Михаил. Той се посвещава на голямата българска поетеса Станка Пенчева, родена на 9 юли 1929 г. в гр. Сливен и прекарала детството си в с. Воденичане, община Стралджа, където се намира бащиния  й дом.

            Цел

Конкурсът си поставя за цел да стимулира творческия потенциал на български поети и писатели, чието творчество носи духа на нашето време, творчество, търсещо и отговарящо на многобройните въпроси, които съвремието поставя.

Националният конкурс „Станка Пенчева“ се провежда  на всеки две години и се финансира от бюджета на Община Стралджа, дарители и други източници и се оповестява в печатни и електронни медии, както и в сайта на Община Стралджа.

Конкурсът  се провежда в следните направления поезия – стихотворение  (до три броя) проза – кратък разказ или есе (до три броя и до 5 машинописни страници).

Представените за участие в конкурса творби не трябва да са отличавани на други конкурси.

Материалите за участие се изпращат  до 20 октомври 2018 г. на адрес:

гр. Стралджа, ул. „Хемус“ № 12, Община Стралджа (за Национален конкурс „Станка Пенчева“).

Конкурсът е анонимен, ­в плик  се поставя по-малък запечатан плик с данните на автора и кратка анотация на творчеството на кандидата.

Конкурсните произведения ще бъдат  оценявани  от компетентно жури, утвърдено от Кмета на Общината. Членовете на журито ще работят независимо един от друг по следните критерии:

– Оригиналност и творчески подход;

– Езикова и стилистична култура;

– Графично оформяне на творбите.

            Награди:

Ще бъдат връчени  по три награди за всяко от направленията

І място – грамота  и парична награда;

ІІ място – грамота и парична награда;

ІІІ място – грамота и парична награда.

Предвидена е и специална награда  – приз  Станка Пенчева от Кмета на общината.

На 1 ноември от 11,30 ч. в ресторант „Роял“ – гр.Стралджа, ще бъдат обявени резултатите от конкурса и връчени наградите на отличените участници. Авторите на наградените творби ще бъдат предварително уведомени за отчитането и връчването на наградите.

Разказ от Ружа Велчева

Вяра нетърпеливо погледна часовника на стената. Още час до края на работното време. Утре съпругът й Валентин имаше рожден ден и искаше да обиколи след работа етажите на МОЛ-а, за да му избере подходящ подарък.

Хубавец е Валентин и всяка дреха му отива, но най му прилягаше ризата на нежно-сини каренца, която му подари миналата година. Сините му очи искряха, щом я облечеше….Жалко, че преди дни каза, че я изцапал с масло покрай колата и Валя разбра, че от яд я беше хвърлил к коша на сервиза….Нищо, ще му потърси подобна сега, само да изтече този дълъг, дълъг час…

Из бележките на Ивелин Любенов

„Господи, спаси раба твоего грешнего Исаила и благослови его” Яс не памтев шчо е глад, во Влашко прав пат го изпитав до болка. Си ранев слабо и дèвойче, шчо избега со мене – Наса се зове, Анастасия аджи Йованович. И оно – чорбаджийска керка, от татко куюмджия, па изнежено, сем фурка, не фатило казма (тур. мотика). Знаит тантела да вежит (да вези), не знает огин да накладит! Знает кааве со небет-шекер да пийт, не знает од геран вода да извадит. Се мачивме, продадов и конь, и жолтици, во едно кръпче спастрени од кадъната во Солун, и тие дадов. И Наса имаше грабната неко връв со пендари, се по(х)арчи. Гладот ке ни умореше. Сем диви круши, нишчо немаше, и ни гора наоколо, ни бърдо. Некои биволари, църни ко гюпци, дошле пред сто години из Бугарско, ни даваа млеко, шчо-току издоено. – Сте ко ангели бели и убаи, велаат, пу пу, да не ви е уроки. Арно, дека имаше невестата синьо манисто против уроки и конец црвен врзан. Си ги преминавме много села по понтот за Крайова, барав со шчо да се бавам, ама конецот на жетвар-месец (август) никако не е време да се цаниш.

Разказ от Бисера Дживодерова

Цанка Ц. беше задължена да напише три курсови работи, за да я допуснат на изпити. Това не беше никак приятно и лесно за студентите, но преподавателите бяха приели тази практика. Те бяха забравили, че някога са били от другата страна на катедрата. Сега се опитваха по всякакъв начин да усложнят живота на младите хора. Цанка Ц. се беше примирила с тази истина. Твърдо беше решила, че когато тя започне да чете лекции и да изпитва, независимо в кой университет по света, ще бъде много, ама много либерална към тези очарователни девойки и младежи, които са решили да учат сериозно, вместо да си живеят весело живота. Сега трябваше да напише каквото искаха от нея. Нямаше избор и затова отиде в библиотеката.
Този път попадна на млада русокоса библиотекарка.
– Какво Ви е необходимо, госпожице?
– Ами, … нещо по средновековна философия за курсова работа… и още нещо по детска педагогика… и по руска класическа литература… някъде в чанта си имам темите… ето ги… Представете си – трябва да напиша за две седмици три курсови работи! Това е твърде много дори за толкова умен и организиран човек като мен.
– Не се притеснявайте, ей сега ще Ви намеря много подходящи материали. Ще Ви помогна с каквото мога.
След десетина минути красавицата беше донесла на Цанка Ц. куп книги и списания, като прилежно беше отбелязала точно на коя страница се намира необходимия тест и деликатно й обясняваше какъв увод е най-подходящ, как да направи изводите, колко да е голямо заключението.

Община Свищов

Обявява традиционния поетичен конкурс „Свищовски лозници’2018“ за автори от цялата страна

Конкурсът е напълно анонимен. Всеки автор може да участва с по едно непубликувано стихотворение, изпратено в 3 (три) еднообразни екземпляра в печатен вид на машина или в компютърна разпечатка. Ръкописи не се приемат. Всяко стихотворение се придружава от малък плик с трите имена, адреса и телефон за връзка на своя автор.

Ще бъдат присъдени:

– Наградата за поезия „Николай Искъров“ в размер на 250 лева;

– Първа награда – 150 лева;

– Втора награда – 100 лева;

– Трета награда – 70 лева;

– Две поощрителни награди по 50 лева.

Резултатите от конкурса ще бъдат обявени на 30 септември 2018  година от 10.30 ч. в камерната зала при ПБНЧ „Еленка и Кирил Д. Аврамови – 1856“.

Краен срок за получаване на творбите:  10 септември 2018 година на адрес:

5250 гр. Свищов

            Област Велико Търново

            ул. „Д. Г. Анев“ № 4 а,

            Община Свищов – „Култура“, за конкурса.

Отличените творби ще бъдат публикувани на интернет страницата на Община Свищов на адрес: www.svishtov. bg.

Тел.  за информация: 0631/643-51 – гл.  експерт „Култура“.

Разказ от Миро Владим

Никой вече не очаквал завръщането на дядо. Когато преди единадесет години заминал за Австрия, той бил млад и силен, имал бозави потури и нов астраганен калпак. Това било първото му излизане в странство. Хората приказвали няколко дена, че Димитър Малага има да пати, дето праща момчето си толкова далеко, но прадядо ми се усмихвал под мустак, побутвал към тила стария си астраганен калпак – новия бил подарил на сина си, – и пускал само едно „Нека!”, което старците и жените дълго разчепквали по кръчми и шури. Но всичко минало и затихнало.

Когато през есента гурбетчиите  започнали да се завръщат, отново се отворило дума за дядо ми. Единствен той не си дошъл.

– Остана там – казали на баща му. – Никой не го е пъдил. Пазихме го, ама младо пази ли се?

Вечерта всички вкъщи мълчали. Мълчали и на другия ден, цялата седмица. Дядо ми бил най-малкия и любим син на баща си. На третата седмица прадядо ми вече се бил скарал с домашните си, на шестата изгората на дядо, Ангелина, която дотогава се фукала сред останалите моми, че нейният Добри не е във Влашко, а в Немско и че ще й донесе от там  коприна, пристанала на друг.

След сватбата на дядовата изгора вкъщи настъпил мир. Всички приели събитието като изневяра към рода ни и това ги сплотило.

Зимата се изтърколила. Доста от градинарите били мераклии да отидат на гурбет в Австрия, предната година там паднала добра печалба, били сигурни, че ще вземат тлъсти земи и тази. Но когато пристигнали, ги чакала изненада.  Градините били вече наети, дори работници шетали из тях. Стояли нашенци като попарени и най-сетне попитали какво означава това. Тогава се появил дядо, поздравил ги с добър ден и добре дошли. Като видели свой човек, нашите  веднага го наобиколили и заразпитвали – защо, аджеба, хер Вилке е дал земите си на чужди.

От Борислав Гърдев

Тази книга е писана три години.С голяма амбиция и много любов.

Темпераментно и страстно.

Тя е дело на човек, минал през редица житейски перипетии и превращения – журналист, шеф на кинокомплекс, общински съветник, зам. – областен управител.

Но преди всичко човек на словото.

Той си го признава ясно и категорично – „Трябваше да минат толкова години, за да разбера, че целта в живота ми е да чета и пиша.“

А той пише вече четвърт век – от времето на чиракуването му в Общинско кабелно радио – Велико Търново  и радио „Резонанс“ Горна Оряховица  и кореспонденциите му за „Отечествен фронт“ и „Демокрация“.

Помня, че настоящият магистър по история и икономика  пишеше ясно, категорично и твърдо защитаваше позициите си.

Още оттогава – от 90 – те години на миналия век –  е  предизвикателен , радикален и винаги на острието на бръснача.

Не всеки можеше да си позволи лукса като водещ на предаване в общинско радио, подчинено на  комунистическата кметска  управа да започва новините с информация за поредното заседание на Координационния съвет на СДС.

И за да свърша с екскурзията в миналото – той единствен от „сините“ фактори дойде да ме подкрепи по време на гладната ми стачка през юни  1995 г. по един подобаващ начин – с бутилка  водка и касета на култовия филм“ Харли  Дейвидсън и Марлборо мен“( 1991) на Саймън Уинскър, а след приключването й ме покани на пространно интервю.

Разбира се, за тези 25 години и авторът изживя еволюция, преоцени много от възгледите си, работи всеотдайно в политиката, настъпи момент на катарзис и преоценка, на отдръпване.