Разказ от Миро Владим

Никой не забеляза как Иван Манахов стана от мястото си и отиде в ъгъла до старата печка. Тя не го интересуваше – вече не му се виждаше толкова огромна и лъскава, – придърпа един стол, оставен в сумрачното зад нея, и седна. Столът изскимтя и се опита да го събори от гърба си. Иван се обърна към сватбарите и мястото, където бе преди малко. В този момент булката също се обърна към неговото място, наканила се да му каже нещо, но като го видя да ровичка кротко в салатата, се отказа.

Иван облекчено въздъхна – не успяха да разкрият измамата – и плъзна поглед по разкривените редици край масите. Темето на чичо му Стилян стърчеше над останалите с половин педя и оттук приличаше на отрязано в горния си край ламбено шише. Ръцете  му се гънеха над шишето, обясняваха нещо, но изглежда нямаха ясна представа какво точно искат да кажат. Нагласил се е, рече си Иван Манахов, и оправи стола, който отново скръцна. Той се опита да си представи Ружа без булчинската рокля, по роба, както се разхождаше в ергенската му квартира, но не успя. И друг път беше му се случвало да не може да си спомни веднага как изглежда близък човек, но сега в него, дълбоко под гърлото му, се появи някаква плаха тревога. Той смътно долови присъствието ú. То растеше и изведнъж Иван си спомни за паяците, които се криеха в ъглите на таванската му стая и излизаха оттам само когато в мрежите им се хванеше нещо. Те имаха огромни и бледи като млечни мъниста яйца и той, подложил ръце под тила си, лежеше и с часове се чудеше как успяват да ги снесат.

Иван отново погледна към себе си – седеше си кротко до масата и продължаваше да отземва от салатата. Ружка вече не му обръщаше внимание и той спокойно я заоглежда. Лицето ú му се стори грубо и широко, булото не бе успяло да омекоти чертите му. Той се изненада – никога по-рано Ружка не беше изглеждала толкова обикновена.

В яйцето имаше нещо. Иван се учуди, че го вижда толкова добре. Беше микроскопично паяче.

– Пия за румените бузи на младоженката! – извика прегракнало кумът и като запази равновесие, успя за излее виното в устата си.

От масата се надигнаха две-три дузини чаши, подкрепяни от запретнати ръкави и меки женски ръце. Иван не виждаше добре лицето на Ружка, но знаеше, че сега очите на сватбарите правят руменината ú още по-гъста. Между стените на салона се заблъска ситната мелодия на булчинското.

– Ружке, ставай, твоето хоро!

Той не каза нищо и жена му излезе, поела ръката на кръстницата. Банкнотите от петолевки и десетолевки като наметната циганска шамия потрепваха върху роклята ú. Сигурно е надупчена като решето от карфиците, помисли си Иван.

Кумът размаха ръце, както чичо му преди малко.

– Аз, аз да се хвана до булката!

Банкнотената шамия растеше и се тресеше. Кумът, изостанал от нея, настървено поемаше стъпките на Ружка, хорото се виеше между масите. Иван Манахов дръпна стола си съвсем близо до печката. Кумът се пусна от опашката и закачи още една петолевка върху гърдите на булката.

Дълго Ружка убеждава Иван, че по-подходящ от Стоилов за кум няма да намерят. Да, но сватбата ще направим на Добриня, в салона на читалището, възрази тогава Иван. Само за една сватба, прекъсна го Ружка, после пак ще се върнем в града, той и апартамент ще ни уреди да вземем, държавен.

По едно време кларинетът започна да се дави. Люцкан, който го надуваше, изтръгна от него още няколко заврънгулки, издуха събраните ноти и отряза края на хорото.

Апартаментът ще е в нашия блок, да знаете, казваше им често преди сватбата кумът. Дали и тогава ще я връща от работа с колата  си, запита се Иван Манахов.

Паячето беше изскочило от яйцето и го ухапа злобно и остро по душата. Но тя е моя, моя е, обади се в същия миг Иван и си спомни как на сутринта след оная вечеринка, когато преди двадесет години откриваха салона на читалището, чичо му Стилян Манаха, дойде у тях и каза, че Караните имали бебе.  Единадесет години Караница не бе успявала да задържи, а тоя път го бе изтърсила седмаче. Карана беше бащата на Ружка.

Чичо му Стилиян се върна от фоайето и се отправи към масата на племенника си. Иван настръхна.

Паячето полази нагоре по-гърдите му, той потрепна от допира на лепкавите му крачета. Очите на чичо му бяха усмихнати и доволни – той също харесваше Ружка. Всички я харесваха.

– Ами кой ще ти ражда децата, бе мале! – въздъхна само майка му.

Иван не ú отговори. Паячето за втори път заби хоботчето си в душата му. Чичо му го потупа по рамото и отвори устата си да каже нещо. Кларнетът писна зад гърба им и Иван, като изхвърлен от пружина, изскочи от ръцете на чичо си. Знаели са какво са чакали единадесет години Караните, извика Стилян Манаха след племенника си.

Иван стискаше потните длани на жените от хорото и се наблюдаваше от ъгъла до печката. Паячето любопитно се разхождаше из душата му и се завираше все из тъмните кътчета. Така намери Юлия и се спря пред нея. Зелените ú очи изместиха Ружкините. Иван се уплаши. Опита се да ги открие в хорото или някъде по масите, но булото беше далеко в дъното на салона и той остана сам с Юлия. Разбра, че се бе вмъкнала неканена на сватбата му и застанала пред него невидима за околните. Къдриците ú бяха прибрани, но тя вдигна бледата си ръка и ги разпусна. Откъм алея „Яворов” достигаше воят на колите, които прекосяваха парка. Колегите им бяха отминали към стадиона и Иван си каза, че трябва да усилят темпото, за да ги настигнат, но не го усили.

Паячето спокойно гледаше към тях. Иван Манахов не бе разбрал кога се е измъкнало от душата му и застанало встрани.

– Искаш ли да не ходим на лекции! – предложи Иван и се учуди на смелостта си.

Сега той гледаше разпилените ú коси и му се струваше, че потъва в тях, както и някога, когато ги галеше и се взираше в мълчаливите ú очи. Паячето мръдна от мястото си, проточи нишка и обиколи с нея около двамата.

Иван се върна към пътуването си до село след мълчаливите дни на Юлия. Майка му се въртеше като попарена из къщата и дума не продумваше. Иван не получи съгласието ú и след седмица потегли обратно към София. Посрещнаха го зелените ú очи. Те се разширяваха и постепенно всичко наоколо потъваше в тях като в кладенец. Той чакаше. Куфарът опъваше ръката му.

Очите на Юлия ставаха все по-големи. Тя бавно повдигна ръка и разпусна косите си, пристегнати с никелираната шнола, която веднъж ú бе купил от кинкалерията пред ЦУМ.

– Вече го няма, Иване… Няма го… – откъсна се от устните ú.

Паячето продължаваше да точи нишката си. С Юлия останаха загърнати в мека пелена. Иван не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието на околните – не се досещаше, че музиката заглушава всичко. Някъде зад паяжината, съвсем наблизо, се чу смехът на Ружка. Той не можеше да види себе си, знаеше само, че се е пуснал от хорото. Чичо му Стилян шепнеше заговорнически в ухото му – не бой се, Ванка, тя Ружка, каквато е засукана, не ще да се е метнала на майка си, в такава жена семе напусто не отива. Чичо му не беше изтрезнял и Иван отмина, без да отговори.

Юлия мълчеше. Устните ú бяха побелели. Той искаше да я помоли да не се обажда, да не мърда, защото може да я чуят и да развали сватбата му, но се сети, че са сами до печката, че никой не ги вижда.

Паячето беше пораснало и изплело паяжина около тях. „Вече няма нищо… Нищо, нищо няма… Нищо…” ,  започна да повтаря Юлия и ръцете ú се протегнаха към Иван. Той скочи – зад него столът озлобено изскърца и тресна на пода.

Паякът беше останал отвън. Там някъде, около него, отново прозвуча смехът на Ружка, само че по-глух, като да извираше от утробата ú, която цяла година бе мълчала, а сега го викаше. Той блъсна ръцете на Юлия и замахна към млечната стена. Тя се пукна и той, без да поглежда назад, избяга навън.

На две крачки от него кумът говореше нещо ласкаво на Ружка. Тя се заливаше от смях. Кларинетът на Люцкан се давеше в дъното на салона. Иван Манахов махна на чичо си Стилян и сложи ръка върху рамото на жена си. Тя се притисна към него – очите ú бяха зелени и радостни и по нищо не приличаха на Юлините.

Ако бяха се обърнали, щяха да видят как паякът закърпи дупката, направена при бягството, как нарами огромното яйце, в което останаха печката, скърцащият стол и шепа разпилени къдрици, и го понесе към душата на Иван Манахов, за да го скрие в кътчето, където преди малко беше открил очите на Юлия.

Яйцето беше млечнобяло и леко като пух.

Разказ от Миро Владим (Миролюб Влахов)

Марин не усети кога точно му дойде в излишък конякът, но след третата чашка нещо му подсказа, че трябва да стане и да си ходи. Дори не се запита откъде се появи това желание да си тръгне, но то бе силно, не можа да го овладее и притисне в ъгъла и той му се подчини. Стана, без да се опитва повече да търси защо го е завладяло, бутна настрана стола и излезе.

Посрещна го умореното око на телевизора – жена му беше заспала, без да дочака края на програмата. Той се учуди, че е станало толкова късно, Мария обикновено заспиваше след последния филм и той си лягаше преди нея, а после в просъница усещаше как гаси телевизора, как шуми из къщата,  как се съблича и после как потъва матрака откъм нейната страна, докато се опитва да не го притисне и събуди. Може би ако не бе решил да мине по обиколната улица, щеше още да е будна и да си поговорят. Говореше му се и той си мислеше за нещата, които искаше да ú каже, докато си сипа от изстиналия боб и го изяде, стараейки се да не вдига шум. Странно колко силно звучеше чукването на лъжицата по порцелана, когато в къщата е тихо, навън е нощ и искаш да говориш, но и да не те чуят.

Мария похъркваше леко и това го подразни. Преди жена му спеше като дете, нежно и кротко, та той дори се страхуваше да не би да ú е станало нещо насън, надигаше се внимателно да провери дали диша, да усети дъха ú, не смееше да шукне в кревата. А беше здрава и силна жена.

И сега Мария бе останала яка и корава и това най-много ú харесваше Чантията. Спомни си как навреме то Тодор Керека и братовчедите му го биха заради нея и как Тодор, който бе с цяла глава над него и педя  по-широк в раменете, го остави проснат в несвяст в калта на селището, докато острата миризма на фъшкии не го свести. Тогава Марин беше чирак при майстор Райко. Дюлгерин искаше да става, но майстор Райко не го вардеше много. И  май нищо не му обясняваше. Все на киреча и камъка го пращаше. На втората есен, като си взе пазареното, Марин нищо не рече, обърна гръб и тръгна към протката. Дълъг бе двора, та докато стигне до края му, усещаше как носи върху плещите си и тежкия поглед на майстора. Тревата, изкарала между плочите на пътеката, вече бе повяхнала и изглеждаше като оредяла коса на старица, Марин не я жалеше, а отриваше цървулите си о нея.

– Марине,  върни се! – спря го гласът на майстора.

Той бавно се извърна. Майстор Райко стоеше под чардака.

– Ела да пием по ракия.

Ракията беше силна, но Марин не я усети. На гърлото му бе заседнала буца, която даже първака не можеше да изгори. Вкъщи го чакаше майка му, парите им трябваха, за да купят още царевица за качамак и семе. Не посмя да каже на майстора, че бърза и че няма какво повече да прави при него, омръзнало му беше две години да разнася кофи и да го занасят и фиркат останалите.

– Напролет си с мен – каза майстор Райко и му доля от ракията. –  Може и множко да ти е дошло чиракуването, но няма как. Така стават нещата при мен. С баща ти бяхме приятели – заедно сме расли с него, занаят заедно сме учили, на фронта ни взеха заедно. Като се върнах и научих, че е оставил син, си обещах един ден да го направя майстор. Затова напролет си с мен, чу ли!

Марин стана и излезе.  Ядът му се стопи в ноемврийската мъгла. Мислите за баща му, когото никога не бе виждал, и за новия пазарлък с майстор Райко не го оставяха на мира и той не се прибра веднага вкъщи. Беше на Селището, когато чу зад гърба си стъпки и се обърна. Из мъглата срещу него изникнаха три фигури с увити в шалове лица. Нямаше време дори да отстъпи с половин крачка, някой хрипкаво извика „Удри!”, нещо го парна в тила.  Политна напред и се хвана за кръста на единия, докато отгоре му се сипеха юмруци и ритници. В шепата му попадна нещо кораво, той го стисна, сякаш това бе спасението, което можеше да го избави, опита се да се изправи, но нов удар го свлече в краката им.

Когато дойде на себе си, бе целият овъргалян в кал и овчи изпражнения. Гадеше му се. Тилът го болеше, хълбоците му тупаха като на пребито куче. Наоколо мъглата бе станала по-гъста и бяла, като току-що издоено биволско мляко, и на Марин му се прииска да има едно котле, та да отпие от него. Чак когато се довлече до тяхната протка, усети, че стиска  нещо.  Разтвори със схванати пръсти шепата си – беше лъскава лозарска чекия. От дръжката ú висеше остатък на скъсано синджирче. Такова синджирче от ергените имаше само Тодор Керека…

Краката го боляха. Невидими мравчици лазеха по тях и го щипеха. Беше му топло под юргана и се измъкна от леглото. Излезе навън и приседна на стъпалата. Беше пълнолуние и нощта се канеше да отстъпи. Кучето, което нощем отвързваха, го усети, измъкна се от сянката на плевнята и се завря в краката му. Марин протегна ръка и започна да го гали и пощи зад ушите.

Майстор Райко удържа на думата си и пролетта го пусна калфа на скелето. Марин бързо схвана занаята. Под ръцете му камъните сами намираха местата си в дувара, стените никнеха стройни и прави, но най-много му лепнеше покрива. Започнаха да му викат  Чантията.

На Димитровден майстор Райко отново го покани на ракия. Марин влезе и седна до синията. Ракията бе жълта и тлъста и той знаеше, че ще го удари  веднага, пиенето не бе силата му. Майсторът му наля и вдигна чашата като го гледаше в очите.

– Сега разбра ли защо те държах чирак две години – започна той. – Не е майстор оня, който не знае как тежи камъка. Виждах, зор ти беше, ама най-лесно бе да бутна тухлата в ръцете ти. Защо да останеш цял живот нареждач на тухли? Къщи ще правиш, не само зидове, ясно ли е?

Кучето скимтеше и го лижеше по дланите. Марин го притегли към себе си. Като хората са и те, животинките – имат си характер, едни са чувствителни, други злобни, има умни, има и заплеси. Удариш го и то подвие опашка. Или се озъби насреща ти и чака да обърнеш гръб, за да се хвърли подире ти.  Така и Тодор го сдави на времето – когато най не очакваше. Но и той не извади късмет. Болнава жена случи. Роди му две момчета и се повлече по болниците. Не се забеляза кога точно, но широките му рамене се подвиха и отпуснаха като подсечени. Марин цял живот бе избягвал да го среща. Ако случайно чуеше за неговото нещастие, обръщаше глава и отминаваше. Оная есен с побоя и изгубената плата бе потънала в млечната мъгла на Селището и той не искаше да си спомня за нея, но още пазеше ножката със скъсаното синджирче.

След смъртта на жена си Тодор се хвана в текезесето, товарач на ифата на Тончо Денев, но още на втората година канатата се откачи и прекълца ръката му върху ръба на една ограда, която Марин бе градил няколко лета преди това.  Раната зарасна, но Тодор остана сакат и мина на инвалидна пенсия. С нея и  с ровичкане в ястъците отгледа и изучи децата си.

На изток звездите гаснеха. Някой бе изпрал небето и сега то ставаше все по-бледо. Захладня. Марин си спомни за снощното излизане от кръчмата. Цял живот не изпусна теслата от ръцете си, освен когато не я сменяше с чука или мистирията. Строяха хората – някои години по-малко, други повече, но не спираха да строят, и майстори им трябваха. Преди месец го спря Тодор Керека. Случайно или не, но го спря точно на излизане от Селището. Марин можеше да кривне и да се разминат, но нещо го натисна, смали крачката му и го прати право насреща му. Под палтото саката му ръка лежеше кротко и Марин си помисли, че сега Тодор нищо не може да прави с нея, само шапката си да придържа.

– Марине, ти ми трябваш! – спря го гласът на Тодор крачка след като се разминаха. Бе накъсан и слаб, като че ли преди да го заговори бе бягал километри и сега не можеше да си поеме дъх.

– Кажи, Тодоре – опита се да отговори грубо Марин.

– Ти си майстор, Марине. Къщи правиш. Хубави къщи правиш, а аз искам къща да вдигна, близнак, че старата няма дълго да трае. На синовете поне за вила да я оставя.

– Майстори ли няма в Добриня, Тодоре, та дириш мене? – пресече го Марин. – И в Златарица има, и в Лясковец, във всяко село околовръст има майстори.

– Майстори много, Марине, но като тебе са малко, а аз искам моята къща майстор като тебе да я гради. Пък и не смея други да калесам, че скъпи са сега майсторите и все претупват нещата. Ти знаеш как съм, добре, че децата дадоха по нещичко, материал надокараха.

Марин стоеше в калта на Селището, още изпращаха стадата оттук, земята бе пропита с пикоч и тръпчива воня на фъшкии. Краката му отмаляха. Пред него лицето на Тодор бледнееше и устните му потръпваха трескави и бързащи да кажат всичко преди да го е напуснал куража. Сигурно има тик, затова така потрепва скулата му, каза си Марин, и сигурно  нарочно е гледал да ме срещне тук. Той едва овладя импулса си да се озърне и да си тръгне.

– Ще я оправим, Тодоре – чу гласа си Марин. – Ще я оправим. Ти приготви  темелите. Извикай синовете си и ги изкопай. Метър и двайсет дълбоки и петдесет широки, чу ли! Така кажи на момчетата си. И камънето да примъкнат по-наблизо, та да ми е под ръка, но не съвсем до трапа, на  две крачки поне.

Чак когато отмина, усети ризата си мокра. А тази вечер от коняка го бе заболяла главата. От коняка, с който го черпеше Тодор Керека. Темелите бяха готови.

– Ще пиеш едно от мен, Марине – каза му той и отиде на тезгяха.

Марин не посмя да го спре. Хората ги гледаха и чакаха да видят какво ще направи. Тодор се върна,  като стискаше и двете чаши в здравата си ръка. Протегна я към Марин. Конякът леко потрепваше в тях и за миг Марин си помисли, че може да се лисне, но Тодор държеше здраво ръката си и чакаше. На Марин му се стори, че се бави цяла вечност, отлепи припряно ръката си от масата и пое чашата.

– Ще настинеш, Марине – докосна го по рамото Мария.

Той потръпна и чак тогава разбра, че циментените стъпала са влажни. Беше паднала росата.  Кучето го нямаше в краката му. Трябваше да каже на Мария, че и тази година няма да могат да изплатят апартамента на по-малката дъщеря.

– Хайде, върви полегни малко, че работа те чака. Той не може да ти помага, знаеш, болен е.

Марин стана, влезе след жена си в къщата и чак когато легна в затопленото от нея легло, осъзна какво му казва. Значи и тя знаеше, че се е наел да прави къщата на Керека.  Заспивайки, той си помисли, че още днес, преди да почне, непременно трябва да му върне ножката със синджирчето.

След няколко часа Тодор го посрещна разтревожен. В темелите беше избила вода и той бе готов да се извини за напразното разкарване. Марин се изправи над изкопа, огледа купчината камъни наоколо, Тодор и синовете му, които стояха на няколко крачки зад него и мълчаха. После се наведе, запретна крачолите си и скочи в темела. Ножката с остатъка от синджирчето остана в джоба му.

От Миро Владим

Аз съм  лош!
Не е самопризнание.
Констатация е. Не ми се иска да звучи като присъда, но си давам сметка, че е нещо, което няма как да бъде изтрито с жест, дума или усмивка. То съществува и не може да бъде игнорирано току-така. Макар че докато пиша тия първи редове се усмихвам – повече с горчивина, но и донякъде иронично все пак.
Навярно никак няма да са малко ония, които (ако попаднат на този текст) ще кажат: „Ами да, той наистина е лош!“. И после да добавят – даже сам си го признава. Последното ще е много важно за тях, защото по някакъв начин, съзнателно или несъзнателно, то би ги освободило от пълната тежест на твърдението – зер хора сме все пак, а твърдейки (и радвайки се), че някой е лош накърняваш и собствената си доброта. А Добротата трябва да се пази, нали?

Рецензия от Миролюб Влахов

Докато четях ръкописа на новия сборник (трети поред след „Телевизор и канарче”/1985/ и „От дявола родени” /2000/) на Светла Андреева на няколко пъти в началото си напомнях да се предпазя от тъгата и отчаянието, с които се опасявах, че ще ме натоварят героите на разказите ѝ, още повече, че вече познавах някои от заглавията в цикъла. Или поне така ми се струваше, че трябва да подходя: с предпазливост, с неизбежна доза резервираност дори, с очакване за изпадане в безнадеждност и жал, не само заради съдбата и излъчването на персонажите, но и поради носталгията по един безмилостно отмиван от епохата и времето свят. Както и с търпимост към избора на авторката, доколкото темата (нека я наречем най-общо „селска”, третираща замиращия живот в обезлюдените малки селища в провинцията) е непрекъснато експлоатирана – развивана, отричана и реабилитирана и от писатели и критици, при това не само у нас, а и в глобален, всемирен,аспект. И защото нали тъгата също е вечна – като любовта, като родовата памет или вярата и честта, които осмислят живота ни, независимо до каква степен ги игнорираме или осъзнаваме ние самите по отношение на личното ни битие.

Довършвайки книгата, вече прозирах, че опасенията ми ще се окажат неоснователни, донякъде смешни и наивно, макар и все пак симпатично приемливо, нелепи. Но тъгата наистина бе тук. Бе пред мен, бе около мен. Бе в мен. Бе в чувството, ненатрапливо, но сигурно завладяващо ме след всеки прочетен разказ и в размислите и бележките ми по него. Бе в обмисляните варианти за заглавие на цикъла, в опита да се намери общото между отделните сюжети, без то да се дефинира само в географското ситуиране или чрез кръга от дузината имена на персонажите, присъстващи по един или друг начин във всяка от историите. Тя, Тъгата, бе кросното, което превръщаше иначе рутинно познатата тъкан на темата в самобитната шарка на стила на Светла. Може би защото, без да го изтъква и дори без да намеква за това, тя бе приела, че няма да търси съвършенството – нито в уникалността на образите, нито в разтърсващите съдби на хората, за които разказва, нито дори в изключителността и оригиналността на случките, връзващи конкретния разказ, но и цикъла като цяло и превръщайки го в повествование близко до сегментарния роман. Тази непретенциозност  се оказва може би най-сполучливия авторов похват, използван от Андреева. Чрез него тя очиства както конкретните истории – в частност, и сборника – като цяло, така и общата му тематичност  от казионност, от дотеглива над поносимото литературност, която непременно би се набила в очите на ценителя на този тип разкази, но и на всеки друг, докоснал се до книгата и осмелил се да предприеме своето лично пътуване с нейния „Автобус за рая”.

Разказ от Миролюб Влахов

                                        На Ваня,   която живя само 18 години

Подухваше вятър. Долу гората  бъбреше с пътеките, легнали между стеблата на брезите. Листата капеха като думи на раздяла. Илия Нешков седеше на терасата и ловеше с присвити очи слънцето в мрежата от полуголи клони. Краката му бяха загънати в одеяло с още запазени мъхести власини и едри, но дискретни шарки в белезникаво синьо.

– Тук е – чу се глас зад гърба му, завесата към хола на отделението трепна и на терасата излезе старшата сестра.

Зад нея пристъпи висок мъж с олисяло теме.

– Приятно ми е, Делиденев, адвокат.

Косъмчетата върху ръцете му бяха ситни и червени и на места проблясваха, когато върху тях попаднеше лъч от накъсаното слънце зад гората. Той остави куфарчето в краката си и придърпа близкия стол. Илия се здрависа без да става – не искаше да мести гипсирания крак.

– Идвам във връзка с делото – каза адвокатът като търсеше обичайния си служебно доверчив тон.

– Досетих се – отговори Илия. Беше недоволен, че прекъсват мислите му. Гостът се намести срещу него и извади бележник.

– Вече разговаряхме със сина ви, идва в кантората, но за нас е по-важно вашето мнение.

…Илия Нешков, шестдесет и две годишен, пенсиониран учител по литература, допи бирата си и напусна почти празната кръчма. После се отби до кварталната фурна, нареди се заедно с бабичките, зачепкали от обяд приказките си, купи два още напарващи хляба и тръгна към Боаза. Покрай училището мина без да се обръща. Сградата изглеждаше още нова, оная, старата, в която бе учителствувал някога, стоеше в долния ъгъл на двора, самотна и забравена, свряна в клоните на уморените  от жегата кестени.

От горния край на улицата се зададоха комбайни. Свършили са голямата нива на Лалча, каза си той. Някога баща му държеше парче от тази нива – най-тлъстата в землището. И до днес Илия Нешков отбелязваше всичко свързано с нея. Когато върнаха земята, след комасацията, техните ниви се оказаха на друго място.  Той се усмихна – цял живот беше учил децата да се трудят по правилата и да вярват на тези, които ги създават, а още го болеше за това, че бяха им отнели късчето от плодородната Лалча.  Не можеше да се раздели със спомена за това парче земя.

Разказ от Миролюб Влахов

Джипът се появи през една априлска привечер – доста стар, от годините след войната, а може би и от самата война. Изглеждаше оригинален, а не  преправено копие на някоя съвременна машина. И боята стоеше като стара, покрила тук-таме вдлъбнатини и драскотини. Беше без гюрук, с отвесни предни стъкла и леко увиснала встрани задница – наистина не много, колкото да привлече само погледа и да предизвика желание да бъде оправен този дефект или поне човек да се запита траен ли е и откога джипът е така килнат. Предният десен калник висеше смачкан до самата гума и от няколко метра изглеждаше така сякаш стърже в нея. Това веднага направи впечатление на мъжете, които седяха под черницата пред кръчмата на Чанката и топлеха в шепите си  големи бирени чаши, пълни с мента и лимонада, и те на минутата започнаха да спорят кога е ударен, американски ли е, или английски, не е ли руски, емка ли е, или додж, може ли изобщо да се изправи калника, или трябва да се отреже до здраво и навари нова броня.

Откак бе настъпила демокрацията, селото постепенно бе престанало да е село и минаваше вече за курорт или поне за селище, където можеше да се престои ден-два, а защо не и седмица – за почивка или за развлечение, макар че те самите не виждаха какво толкова намират идващите в техните баири и трънливи дерета и урви и защо така се натискат да си купят къща или поне парцел тук. Идваха всякакви хора, най-вече паралии, някои дори оставаха да живеят за постоянно, а имаше и такива дето вече се смятаха за местни, ако и рядко някой от кореняците да им го признаваше очи в очи.

От Миролюб Влахов

(не)Преднамерени думи за новия роман на Христина Панджаридис „Някъде другаде”

След излизането на първите ѝ два: „Ярост” (2011), в съавторство с Димитър Василев, и „Ничия” (2014), не се наложи да чакаме дълго появата и на следващия роман на Христина Панджаридис – „Някъде другаде” (ИК „Жанет,45”, Пловдив, 2015). Лично аз вече имах представа за непресъхващата  работоспособност на авторката и за широките ѝ и оригинални търсения и творчески експерименти и постижения и в други жанрове – поезия, хайку, разкази, опитите и в драмата… В известен смисъл не се изненадах и от съдържанието на историята (струва ми се, тук по-подходящо би било множественото число) и израстването на Панджаридис като разказвач на по-дълги и обемни текстове. И в предния си роман, а и в повечето от разказите си, тя работи именно в тази тематична канава, несъмнено вълнуваща я, привличаща я, тревожеща я, въвличаща я в размисли, терзания, търсене на въпроси и отговори, някои от които извечни и неизтръгними от битието и съзнанието човешко.

Колкото до израстването. То е безспорно, не само защото пишещият           , ако не престава да генерира идеи и да работи за осъществяването им, така или инак,  го постига, а и поради дълбоката същност на Христина да не спира да се труди, да мисли, да открива отново и отново света около себе си и в себе си, но и не само – също и в околните. В „Някъде другаде” тя е на своя територия. Въпреки колебанията – вътрешни или външни, екзистенциално камерни или глобални, – тя се справя с изкушението да впрегне усилия за обхващането на още и още въпроси и отговори, несъмнено привличащи я, и без да ги игнорира напълно, но успявайки да овладее съблазнителната им лавина, безспорно разрушаваща  от един момент нататък,  остава вярна на търсенията си. И продължава по своята пътека – както спрямо тематичния ѝ ракурс, така и от техническа гледна точка, свързана с практикуването на писателския занаят, със стила и формата на изложението, с лексиката, с естетическите и философски, но преди всичко и нравствени, внушения.

Разказ от Миролюб Влахов

  На Румен и Миро                                                                                                                             

След два часа щяха да стигнат до гълъбите. Румен каза, че мрежите може да не свършат работа, но се сети, че на тавана има капандури и се успокои – успеят ли да ги затворят, после само ловят.

– Ще можем ли да ги поберем в багажника? – попита Миро.

– То дали ще напълним половината, ти за целия се тревожиш – прекъсна го Любо. Той беше скептик. Скептицизмът бе неговото заклинание  срещу дявола.

– Ще има, гарантирам – засегна се Румен.  Репликите бяха отправени към него. – Преди казармата изкарах година и два месеца там. Тогава вуйчо бе в Сирия. Целият таван е пълен с гълъби.

Любо беше луднал по преметачите и заради тях се съгласи да тръгне с „катафалката”. Миро се опъна на задната седалка и започна да пресмята на глас колко биха спечелили за една година от гълъбите, вървяха добре на софийските пазари. Тогава нямаше да крънка през ден пари от баща си и да се влачи до Горубляне, за да храни зайците му. Гълъбът е друго нещо, особено преметачът.

– Гледа ли ги някой?

– Никой. По-рано аз им давах по нещичко. Що кинтак потроших за зърно. Но сега едва ли. Бях им направил и сандъчета на някои клетки – да люпят на спокойствие.

Дотогава гълъбите живееха разпилени по покривите на квартала, но откак Румен започна да ги храни редовно, започнаха да се събират и мътят на тавана в тяхната кооперация. Запалиха се и хлапетиите от блока, особено Дидка – слабичко момиче с вечно ожулени колене. Румен се бе учудил, когато разбра, че била за осми клас, връстничките ú вече теглеха към скритите пейки в парка, а тя тичаше подир гълъбите и метеше с плитки паяжините от полутъмния таван.

Разказ от Миролюб Влахов

Той опипа с поглед ханша на сервитьорката и се обърна към шофьора. Бяха се запознали преди двадесетина минути. Докато търсеше къде да паркира из задръстените улици, газката спря, непознатият отвори вратата и му извика: „Карай след мен!”.
– Студентка ли е?
– Да.
– И моята – отвърна сега шофьорът и надигна халбата. – Със сестрата са в една група, тя ни запозна.
Носът му полегна като плувка в бирата и после бавно се издигна. Удоволствието от първите глътки се разстла върху лицето му. Бирата му хареса. Хванал погледа му, обясни:
– Натоварих баластрата и реших да хапна. Колегата ще я закара, моята смяна свършва.
Навън прокапа. Венцислав поиска да го попита в кой курс е неговата, но не посмя. Шофьорът прецеди пяната през русите си мустаци и погледна спряната пред бирарията газка. Беше с наскоро боядисана кабина, но с очукан и окривен кош, от който се процеждаха капки мътна вода от мократа баластра.
– Колко я дават? – попита Венцислав, колкото да не е неучтив. Не беше задължително да се сприятелява с непознат само защото го бе извел от плетеницата на тесните улички, където се бе залутал.
– Отдавна не я продават на кубик. Не си ли купувал скоро?
– Не знаех.
– Тринадесет и седемдесет тона.
– Това скъпо ли е?
– За някои е скъпо. Но е хубава – ситна и чиста. Промита, дунавска. Става за всичко. И пясък може да си пресееш от нея, стига да не те мързи.
Срещу бирарията, през линията, висяха опушените сгради на топливо. Надписът върху ръба на администрацията беше без средното си „И”, вместо него стояха само железата от рамката, върху която преди е била монтирана буквата. Венцислав се запита дали изобщо свети и ако свети – защо?
– Не си тукашен – продължи шофьорът. – За пръв път те виждам.
– По номера на колата ли позна?
– По нея познах, че си се набутал в ония улици и се чудиш накъде да въртиш.
– Пристигнах преди няма и час.
– Тя защо не те посрещна?

Разказ от Миролюб Влахов

Първото, което видя, когато отвори очи, бяха високите стройни бедра на сестрата – предателски открити от късата манта, равномерно загорели, с цвят на добре узряла праскова. Тежка сънена умора люлееше тялото му и притъпяваше болката в тила и лявото рамо. Беше изтръпнал, чувстваше се като след премръзване – със засъхнали устни и пареща кожа.

Сестрата бе наведена над отсрещното легло, говореше нещо тихо, но не се разбираше какво. Болният също не се виждаше, закрит от нея и потънал в грубите и безразлични гънки на тъмносивото, почти черно одеяло. Тя взе ампула от кутията, оставена на шкафчето, огледа я срещу светлината, преряза шийката ú и изсмука течността  със спринцовката. Движенията ú бяха плавни и спокойни, като в танц, при който нямаше значение дали ще бъде изпълнен съвършено, но именно това  го правеше естествен и красив. Той се любуваше на профила ú – нежно златист от косвените отражения на залеза, увенчан от непокорни руси къдрици, случайно или нарочно изпуснати от касинката. Косата ú изглеждаше гъста. Запита се наистина ли е така и му се прииска да  я пипне, да зарови пръсти в нея, да се увери, че е прав. Тя постави инжекцията и зави болния, подпъхвайки обшития с ивица от сатен край на одеялото под брадичката му, но Павел Ванков и този път не успя да зърне лицето му.  Сестрата се обърна и той затвори очи. Дрехата ú прошумоля край леглото му и след малко стъпките ú се стопиха в коридора.