от Ружа Велчева         

         Досие 7: Полковника

         Моята странна  връзка с Полковника винаги ме е карала да приемам ругатните и анатемата към хората, работили в Държавна сигурност, с известни резерви.

            Пролетта на 1984 година. Отшумяваха последните ми дела след развода, но аз вече бях стъпила здраво на краката си, готова да продължа живота си нататък.

            В тогавашния СССР набираше скорост Перестройката и аз, с голяма доза бунтарско предизвикателство, носех на ревера на коженото си сако значка с лика на Михаил Горбачов. Абонирах се за “Московские новости” и “Литературная газета” и поглъщах на един дъх всяка статия в тях. След 14 години демокрация имам по-друго виждане за историческата роля на Горби, но това е тема за друга книга!…

От Ружа Велчева

Досие 6: Дон Кихот

       1983 година – годината на моя развод, на безконечните подялбни дела, които водеше бившият ми вече съпруг…

Намразих съботите, защото това беше денят на вещите лица! Беше описал пишещата ми машина, телефонния апарат, бюрото на децата… Всичко се мереше, оценяваше, надлежно описваше…

Искаше да ме смаже и психически, и финансово – не можеше да ми прости, че имах смелостта да срежа и без това излинялата връзка между нас.

            Който не е минал през преизподнята на един развод, не би могъл да разбере, че това е един вид умиране… Много сила – и физическа, и духовна, е нужна, за да се изправиш и да продължиш нататък.

От Ружа Велчева

Последно пристанище – Велико Търново

„Жена в командировка“

Във Велико Търново се завърнах окончателно през пролетта на 1972 година – завършила семестриално инженерство, с няколко кашона книги и грамофонни плочи, с няколко  папки  стихове…

Във Варна срещнах първата любов и първото разочарование. В Габрово се научих да оцелявам и незарасналите рани на превръщам в поезия.

            Истинската битка започна във Велико Търново.

Работех и  същевременно готвех  дипломната си работа. 

Набързо се ожених. Дипломирах се бременна със сина си.

          Родих две деца.

И понесох на плещите си  ежедневието на мъжко момиче. Не едно, не две – толкова много Ружи се вплитаха в здраво тяло с ранима душа :

            Ружа – съпругата – унизена…

            Ружа – майката – толкова щастлива!

            Ружа – поетесата – пишеща на коляно, докато отива към  детската кухня, когато къщата спи, в студената хотелска стая, пишеща…

            Ружа – жената – очакваща Чудото да спре най-после до нея.

            Ружа – инженерът, воюваща да бъде приемана като инженер, който пише и добри стихове, а не – най-добрият инженер сред поетите…

            Години по-късно се роди и една друга  Ружа-политикът – да бъде светът по- чист, по- добър, по-справедлив…

            Съвсем от месеци има още една чаровна Ружа – бабата на най- прелестната внучка Ния.

От Ружа Велчева

Досие 5: Близнакът

Щях да го кръстя – СВОБОДЕН, ако можех да избирам името му.

Няма нищо случайно в живота. Ако е писано две сродни души да се срещнат – значи ще стане. А ако е писано да се разделят – и това става… Независимо от това какво казват звездите или може би точно за това.

            Мисля, че се видяхме за първи път в един  цветарски магазин в Габрово. Току-що беше завършил гимназия и чакаше повиквателна за казармата. И аз – в отвратително настроение. Всичките ми гемии – до една на дъното… Морякът – някъде из световните морета на оня магически кораб с име на звезда, далечен повече от всякога… А Вечният спътник – още по-далече, изгубен в невероятната руска метель…

            Всичко започна почти на шега.

Ние толкова си приличахме физически – същински брат и сестра. Еднаква конструкция на тялото, еднакви светли очи, кестеняви коси – като че ли една майка ни е раждала…

Рисуваше странни картини. Харесваше  класическата поезия. Ненавиждаше и най-малкия опит да се ограничи свободата му.

 От Ружа Велчева

Досие 4: Персиецът

В една нереална, зимна вечер, в моята студентска  мансарда, на шега от мен наречена “Ноевия ковчег”,  почти под звездите:

Устните ти

много бавно

и много нежно

ваят

глината

на младото ми тяло…

Върти се стародавното

грънчарско колело…

И чашата

на жадната снага

събира

звуци,

аромати,

огнени стихии…

Наздраве, виночерпецо!

Грънчарю,

пий!

Душата ми

събудена

изпий

до дъно…

            Нежен поет и един от най-добрите български преводачи на персийска поезия. Досегът с древната философия и мъдрост  на персите е дал неизлечимо отражение върху него самия – дълбоки, топли очи – свещено лоно на древен персийски храм, бавен и провлечен говор – сластен танц на чувствена  персийка, фини и нежни ръце – слънчева ласка под южни ветрове…

            Едно цяло мироздание в само една зимна нощ.

 От Ружа Велчева

Досие 3: Ловецът

Ловецо на илюзии,

не стреляй!

Аз съм гълъбицата,

която сутрин

душата ти събужда. 

Аз съм сърната,

която в гората те води…

Аз съм  орлицата,

която умира

само в полет…

Почакай,

не натискай спусъка!

Тъй неусетно

ще си изтекат годините.

И в дългите

студени  вечери

спомена

за ловна страст,

трофеи

и илюзии

от пропиляни,

проиграни

мъжки нощи

ще вледенява

самотата ти…

Ловецо на илюзии,

не стреляй –

прегърни ме…

Обичай ме сега –

за миг поне…

Защото утре ще е късно.

           Мъж с  чар и талантлив поет, в който по онова време бяха влюбени всички софийски поетеси – от най-младите до тези, които ги имаше вече в читанките,  Ловецът ме научи на две основни неща:

От Ружа Велчева

Второ пристанище – Габрово

„Бели щъркели, мои сънища бели…“ (септември, 1967 – март, 1972)

В Габрово първо трябваше да се преборя с мъката по Варна и по морето. Вечер, щом затворех очи, пред мен преминаваха варненските улици – къща до къща, магазин до магазин, любимите тихи кафенета… Чувах прибоя, протяжния писък на гларусите… Липсваха ми приятелите от литературната група. Пишех дълги писма на Драга Севова, на приятелките ми Валентина Ганчева, Юлия Костова и Дора Николова… Понякога получавах писма от тях и всеки ред беше малък празник за мен. Живодар Душков пишеше редовно от родната казарма и писмата му бяха дълги, дълги – в истинския смисъл на думата!

            Бързо открих сродни души в Габрово чрез местния вестник  “Балканско знаме”. Първите ми публикации в него ме свързаха с хора, които останаха за мен приятели за цял живот, независимо от това, къде ни запиляха пътищата на живота: Кольо Атанасов и Иван Венков (вече покойници), Емил Розин, Борис Данков, Минчо Минчев, Петър Цокев, Мария Шандуркова,  Цвятко Йовчев, Йордан Хаджиев, Христо Бекриев, Радослав Бумов(също покойник), Генчо Витанов, Георги Ганев, Димитър Горсов… (На снимката: Станислав Сивриев)

            В кафенето на Клуба на културните дейци идваха и приятели от другите културни гилдии – художниците Никола Николов, Кънчо Цанев, неповторимият  Калми, Снежина и Емил Попгенчеви, актьори, музиканти…По него време скулпторът Величко Минеков работеше също в Габрово – монтираше вълнуващите композиции за моста до Културния дом.

            Толкова незабравими вечери… Не се чувствах вече изгубена, не се чувствах сама.

От Ружа Велчева

Досие 2: Морякът

 Господи, какъв мъж! Само това успях да си кажа, когато го видях да влиза в стаята.

Празнувахме с колеги имен ден, а виновникът за веселбата беше той. Току-що се беше върнал от плаване и като че ли още се носеше край него мирис на море, далечни пристанища, екзотични земи…

С него моретата и океаните нахлуха  в душата ми, където копнежът по дългите сини пътища зрееше отдавна… Една детска мечта, която съхраних жива през годините!

И досега не мога да кажа къде се крият корените на тази моя луда любов към морето. Родена и израсла далече, навътре в сушата, преди да го видя за първи път на 10 години, аз го носех в сърцето си… На 15 години прелиствах лоции и учебници по корабоводене… На 18 станах завинаги негова годеница. Вече студентка във Варна, успях да зърна полякинята Данута Кобилинска, капитан на кораб за далечно плаване, заобиколена от помощниците си, между които и нейният съпруг… Пъстрите варненски улици се бяха смълчали под уверените стъпки на тази крехка, красива и смела жена… И аз мечтаех да съм като нея, но в ония години на пръсти се брояха момичетата, които можеха да учат във Военно-морското училище. Имах си и съвсем луд план – да отвлека контраадмирал Иван Добрев (публична тайна беше , че обичаше вечер да си пие аператива в ресторант “Севастопол”) и да го освободя само срещу заветното място на курсант… Сега ми звучи съвсем налудничаво, но тогава почти си вярвах, че ще го направя един ден.

Морякът носеше  посланията на морето и аз повярвах, че съм  открила сродна душа. А и това приятелство като начало ми даваше свободата да скрия дълбоко в душата си греховната любов към моя вечен спътник.

 Попивах разказите на Моряка за далечните земи, за онези страшни часове на самота, в които мъжете копнеят и мразят, а знойните жени от лъскавите календари над койките  проникват във всяка пора на жадната им за  ласка кожа… Дълги, жестоки часове и дни, в които желязото на корабния корпус парализира волята на иначе железните мъже…

От Ружа Велчева

          Досие 1: Вечният спътник

       Първата любов буквално нахлу в живота ми, като внезапен щорм, който победно издува платната, но и ненадейно къса вантите…

            Сблъскахме се случайно на варненския булевард ”Ленин”. Бях още съвсем нова в литературната група и само бегло се познавахме. Беше в отпуск. Липсваше познатата униформа, но походката издаваше морската закваска. Русият му перчем грееше , надвиснал над присмехулниците – очи, и аз не можах просто ей така да отмина – само с кимане за здрасти… Така е било орисано!

            В ръката си стискаше запис с хонорар от София (а тогава хонорарите бяха наистина добри пари!), но му трябваше гарант с паспорт, за да го получи в пощата.

            Парите вече бяха в джоба му, редно беше да почерпи и така се отзовахме на терасата на  “Балкантурист” в “Дружба”, пред две големи

мастики  и две огромни порции  сух таратор.

            Мъжко пиене и мъжки разговор край това невероятно Черно море – едно безкрайно пътуване на две сродни души, пресекли се в безкрая…

            Повече говореше той. Попивах всеки звук, всяка дума. За мъжките приятелства, за тази сладка болка – творчеството, за морето като реалност и съдба… ( На снимката: Никола Радев на кораб през седемдесетте)

            Неусетно около нас притъмня, но в душата ми беше светло, толкова светло…

 От Ружа Велчева          

 Първо пристанище: Варна,  моя любов…

( септември 1964 – септември 1967)

В онова невероятно циганско лято на 1964 година крачех по пъстроцветните, многоезични варненски улици с две-три тетрадки стихове, очаквайки чудото на първата любов и скрила дълбоко в сърцето си под моряшката фланелка маршалския жезъл…

Приличах на бригантина, току-що плъзнала се по стапелите в дълбоката вода към своя първи презокеански рейс… Корпусът привлича с изящната си линия,  попътният вятър свисти в коприната на платната, а лоцманските карти са още девствено чисти, с толкова примамливи имена  на далечни земи и морета…

Някъде далече, в необозримото бъдеще, обаче, са заложени капаните на тайфуни и мъртви вълнения, на безветрия и плитчини с коварни рифове… Някъде напред са разкъсаните платна, пробойните в корпуса, самотното дрейфане…