Есе от Иван Енчев

Априлският ден се беше поуспал в хладната заран, но вече се препичаше като котарак на благите слънчеви лъчи. Отвсякъде откъм свежите листа на дъбовите корони из младата гора се разнасяха птичи песни. Не бяха на славеи, а на някакви други птици. Дълго време се взирах в клонака на високите дървета, но никъде не забелязвах певците. Сякаш ми се присмиваха като малки палавници в детинска игра на криеница.

Изведнъж проумях за какво им служат крилете на птиците. Те не са им дадени от Бога само да прелитат насам-натам и да търсят храна, а за да опазват песните си. Така е и с нас, хората. Ако нямаш душа, с която да летиш към красотата, хич да не ти дават криле! – Само ще ги хабиш, за да се валяш в пепелта на самодоволството си като тромава кокошка…

Сепна ме мечешки глас:

– Виж как си надрусах цели две торби с гъби!

– Аз пък си напълних цялата душа с птичи песни…

Наблизо зеленееше туфа от коприва. Накъсах с голи ръце няколко стиски – не усетих никакво парене. Из копривените листа пърхаха крилете на птичи песни. И аз полетях към дома си с нестройната им пролетната сюита.

2013

Есе от Сашка Александрова

Направих си чай. Като всеки друг път. Но всеки друг път пия чая си небрежно, докато гледам телевизия или чета, докато говоря по телефона или гладя.

Вчера реших да ПИЯ чай. Да усетя аромата му, да го вкуся наистина. И седнах да ПИЯ чай със СЕБЕ СИ. За награда и за утеха. Зарекох се, че няма да мръдна от мястото си, докато не измисля поне една причина да се усмихна… на себе си. И сама да повярвам, поне да се опитам да повярвам, на тази усмивка. Обещах си, че ще отпивам по глътка, само щом намеря добра дума за себе си. Така с глътката чай думите щяха да се разлеят в мен и дори аз да не можех да им повярвам веднага, клетките ми щяха да го направят.

Есе от Ивайло Иванов

Тънката злобица, която се е настанила в душите на много момичета и жени, пречи те да бъдат харесвани и обичани. Как да си легнеш с човек, който е злобен? Аз поне – и на ментално, и на практическо ниво – не бих могъл да го направя. Както е казал Ани Илков…

„Ж” е женската омраза,

задраскан фалос – стар кумир –

нарисуван на площада

от децата с тебешир.

Знам, на „Дама” са играли,

после са забременяли –

без да искат, те сами

станали са дами.

Дали обаче женската злоба и омраза е породена от „отказания фалос”, или пък тя, на свой ред, отблъсква мъжа, това не може ясно да се отчете. Едно е ясно, Римската империя на този свят върви към края си. Така било е и във древен Рим, преди да се разруши. Хората помежду си са играели на „дами”, а после – чудо! – са забременявали. Педерастията и женският хомосексуализъм, както често се казва, и тоя път ще погубят света. И, второ, хората са били, ако не откровено злобни, то поне изключително жестоки. Спомнете си отношението към робите – като към нещо средно между бездушна вещ и доживотни домашни прислужници или пък, към пленените войници от чужди народи – превръщани в роби, с чиято гладиаторска смърт патрицианите се развличали. Жестокостта. И девиациите в онтологията на човека.

Есе от Сашка Александрова

Будна съм. И днес. Някъде много далеч в небето се буди и слънцето. Заобикаля високите етажи и пробива прозореца. Става топло.

В стаята ми ухае на току-що сварено кафе. В тази тишина се будят сутрешните ми мисли. Записвам ги. Имам си тетрадка само за тях. После дълго време не ги чета. Чакам едно особено настроение, което ме прави безсилна да се боря, разтваря сетивата ми и ме превръща в мъничка Вселена, която може да чуе голямата Вселена.

Есе от Иван Енчев

Кроткият дъжд в планината валя повече от час! Валя в очите ми. Валя в душата ми. Едва не я удави в тази балканска красота. Не беше дъжд, а песен!..

Покрай шосето шават ли, шават капнали борови шишарки. Приличат на грамадни мравки по мравешки път из треволяка. Закъде се кипрят те? За кълнове в земята, или към огъня на някой груб човек?..        

Есе от Сашка Александрова

Изобщо не обичам да тичам. А напоследък непрекъснато бягам. Сякаш тренирам за маратон. Но не тичам за удоволствие или за победа, а бягам, за да избягам, да изчезна, да се спася от някого или от нещо.

Обикновено този някой е моята по-лоша версия, или частица от нея, която сама не искам да видя. Или пък е приятел, който иска да ми покаже най-хубавото в мен, което аз пак не искам да видя. И в двата случая ме тегли към бягство. А нещото са моите болки и страхове, които виждам, но не знам как да излекувам. Затова бягам. И колкото по-бързо бягам, толкова по-бързо те ме пресрещат или настигат.

Така започнах да си водя дневник. Започнах, след като години наред се съпротивлявах на идеята да записвам себе си в дневник. Всички, които ми стават учители по пътя, настояват да пиша. Защото в думите е насъбрана горчилка, след която идва облекчението. Защото отговорите, колкото и болезнени да са, са лекарство.

Есе от Иван Енчев

Кроткият дъжд в планината валя повече от час! Валя в очите ми. Валя в душата ми. Едва не я удави в тази балканска красота. Не беше дъжд, а песен!..

Покрай шосето шават ли, шават капнали борови шишарки. Приличат на грамадни мравки по мравешки път из треволяка. Закъде се кипрят те? За кълнове в земята, или към огъня на някой груб човек?..

Шишарките са отронени перли от високите корони на боровете. Внимавам къде стъпвам, да не ги обидя! Не се гази с крака стремежа да се възроди висината.

Есе от Ивайло Иванов

Това е слисване, недоумение и неочакваност. Това е потрес, все едно се сблъскваш със ръба на парапета на самия въздух. Ти изведнъж си влязал във живота, ти изведнъж си се събудил вече зрял човек. И с бавни стъпки може би вървиш към старостта и към смъртта. И изненадата е потресна, обремена с болка и огромна тежест и тъга – ти все едно се сблъскваш с планината на самия въздух. „Това е животът! Божичко, това бил животът!… Аз съм навлязъл вече във живота, аз станал зрял!”… И, същевременно, прекрасно знаеш, че не е така. .„Това не може да бъде!”, „Това, в никакъв случай, не може да бъде!”. Никога, по никакъв начин, не съм подозирал, че мога да остарея, да стана възрастен и зрял, никога не ми е хрумвало дори, че мога да се ангажирам със живота – та аз съм толкоз друг, аз не съм себе си – толкова неудачно и неловко ми е всичкото това, аз имам чувството, че съм попаднал в друга някаква страна, че се намирам в друго „измерение”, аз съм навлязъл във живота точно тъй, както човек подир смъртта си слиза в ада, аз… все едно съм умрял.

Довчера бях обикновен студент, след това бях под егидата на една шестгодишна страхова невроза, и сега изведнъж се събуждам – във средата, във сърцевината на живота. Е, това вече няма да го преживея, това по никакъв начин няма да го преживея, аз съм толкова отвъд всичко, което смятах за своя довчерашна същност, нищо не е останало от стария ивайло, аз… все едно съм умрял.

Есе от Иван Енчев

След краткия пролетен дъждец вървях като в сън. Краката ми още спяха. С очите си крачех по ниската трева. Тя цялата беше ококорена за поредна клюка с хиляди очички като връхчетата по рогцата на стадо охлюви. Те пълзяха на лов за росни капки. Бяха изплезили рогати езици и плоски опашки. Бързаха през глава, да не ги сгащят на голо събирачите на деликатеси.

Няколко ранобудни пчели се гмурнаха в чашките на червените лалета и изхвръкнаха от там с хихикане, пияни от лудото вино на пролетта. Над тях в синьото небе жужеше слънцето – ален въглен, напръскан с шепа студена вода от най-дълбокия извор на балканската заран!

Аз се сгуших в сърцето си като гълъб в крилете си. Увиснах на бесилката на времето – един трезвен въпрос към днешния ден! Дори вихрушките бяха подвили опашки на завет. Скимтяха като кученца, подхвърлени на непозната улица в големия град, за да станат невъзвращенци за родния си двор…

Още дълго висях на бесилката на времето и тя милостиво не бързаше да стегне смъртоносно своя клуп. Сякаш си играеше с мене на котка и мишле. Бях сънувал децата и внуците си в чужбина.

Проклето да бъде това лудо вино на пролетта!

2013

Есе от Ивайло Иванов

1. Обща теория на болестта

Ако човек не се сбъдва – и не се сбъдва цял живот – у него рано или късно ще се настанят злобата и завистта, отчаянието и перманентното омерзение от тоталната несбъднатост на живота. Или пък, други девиации на безизходното и на нероденото. Като такава, примерно, съм склонен да разглеждам логореята. Като последствие от неразбраното, от непризнатото и необикнатото у човека. Като реакция на негова творческа несбъднатост и накърненост откъм личностова пълноценност, вътрешен авторитет и чест. Тъй или иначе обаче, тази кухина у човека няма да остане без последствия. Какво да се прави, понякога именно празнотите в нас тежат най-много. Да го повторим пак, ако човек е непризнат и неразбран, ако е неизслушан, тогава той понякога „прихваща” логорея. Аз я разглеждам като невроза, като невротична реакция на душата – „по повод” на това, че никой в нас не се заслушва като във човешки личности . Че никой не ни е зачел по същество. Или пък – това зачитане, това почитане, е било бламирано поначало. Ако човек е сам или самотен, ако е необикнат – или необичан в миналото си, сиреч – травмиран,  той също би могъл да придобие логорея. Също, ако има сериозни комплекси, които също са форма и последица от необичане – защото преди да почнеш да се възприемаш и обичаш сам, трябва някой друг да те е възприел и утвърдил в абсолютната ти дълбочина и ценност на човек. И все пак, основното е реализацията, творческата реализация. Всички хора около мен, които имат логорея, са творци и, вижте това обстоятелство, те са несбъднати творци. Сиреч, обществото не ги е чуло, не се е вслушало във тях, не ги е възприело. Не като личности – а като творчески субекти те не са изслушани и поради именно това болезнено и перманентно обстоятелство говорят много. (На снимката: Ивайло Иванов в двора на къщата на Иван Хаджийски в Троян)