Есе от Ивайло Иванов

В провинцията няма богаташи. Тук има еснафи и волнонаемни мъдреци. Бедните и чувствителните хора обаче все така продължават да се хранят от трохите, изпопадали от тяхната трапеза. От техните трохи. Същото се отнася и до богатата трапеза на литераурата. Българската литература е провинциалистка по манталитет и олигархическа по модел и характер. А между другото, олигархичността винаги е била белег на провнциализма. Тук няколко човека, засмяни и червени до уши, пият бокали и нагъват свински джолани като нерези, дорде останали зяпат и или поддакват, ако са конформистки по дух, или се изживяват като „репресирани”, като страдалци или опозиция – и аз шапка бих им свалил, ако те наистина са такива. Трябва да помним обаче, че моралът винаги е бил високо конвертируем и, обикновено, доста добре се котира. Особено, в средите на интелигенцията.

От Симеон Янев

Смазаха ни!

За четвърт век загубихме повече от два милиона души – четвърт от някогашния ни брой…

Днес законно купуват земята ни  за жълти стотинки, за да ни кажат утре законно, че тя е тяхна.

Посегнаха на светините ни – оплюха ги, осмяха ги.

Накараха ни да се мислим за най-нещастния народ в света.

Накараха ни да се самопрезираме…

КОИ?

Тези, които ни преподават уроци по цивилизованост и демокрация – неканените наши наставници от правитествени и неправителствени организации, от мозъчни и безмозъчни центрове, политици-политикани…

Тези, които ни учат вече 25 години.

НА КАКВО НИ НАУЧИХА?

Научиха ни, че Светите братя, които почитаме от 12 века не били създатели  на велика европейска цивилизация, а прости византийски шпиони.

Научиха ни, че Левски бил осъден законно като държавен престъпник, сякаш тиранията някога и някъде е била законна.

Научиха ни, че Ботев бил обикновен терорист, макар че от неговия терор е пострадала само гениалната му глава.

Понечиха да сменят азбуката ни!

От Ивайло Иванов

Два етюда за националните комплекси и артикулацията на някои от тях

ФАНТАСМАГОРИИ НА ТЕМА „РОД И РОДИНА”

Само в рамките на две минути научих от интернет, че „Траките са открили Америка” и че „Атлантида се намира в България” или, може би, „се е намирала под България”. Ако към всичко това се добавят и ежедневните – по няколко пъти на ден – статии, че някой постоянно изопачава историята на България, а също така, че някой знае истинската история на България, то можете да си представите какъв чалга-фон на виртуалното общуване се получава. Излишно е да споменавам, че и в живия живот е така. И там, колкото пъти на ден споменем думата „история”, тутакси ще се намери някой недоучил, самоук провинциалист, който ще каже, „А-а, те я крият!”… Или пък, пак познатото, „Истинската? А бе, те много я изопачават!”… Явно има – нависоко скрито – някакво гнездо от тъмни личности, които само си шушукат или грачат като гарджета през човките и по цял ден само с това се занимават. А именно, да я изопачават… Ти обаче, понеже я знаеш истинската и цялата, евентуално, лесно би могъл да ги изобличиш. Много лошо това нещо, че ни изопачават историйцата! Как пък някой се не случи да изопачи британската? Или френската. Но, интересно, тези улеганали европейски народи не се оплакват и не се терзаят от подобни актове. Извинявай, би ли ми казал смисъла на това стихотворение? Смисъла, викам, смисъла на това стихотворение, да не би след туй да се окаже, че някой би желал да го изопачи?

Върху релсите легна Анри –

бе решил да умре във зори.

Но умря от съклет –

вместо в седем без пет,

влакът мина в дванайсет без три.

Да, да, нонсенсът е в основата на лимърика – смисъл няма. Толкова има смисъл и в живота на човека, тоест, в биографията на отделния човешки живот. А също така, и в биографията на цели народи, каквато, собствено, е националната история. Смисъл на това, как се текли определени събития – които или са божий промисъл, който няма как да го знаем, или са плод на събитийната случайност – няма, и не може да има.

Есе от Миролюб Влахов

Понякога  е непреодолимо трудно да си милостив към самия себе си. Може би защото по начало е трудно да се определи какво точно е милост към самите нас. Сама по себе си тя – милостта –  е сложно, а отнесена  към конкретната душевност, и  не винаги   достатъчно ясно съчетание от мисли, усещания, чувства, тревоги. Защото не е просто акт на едно или друго действие, на една или друга реплика. Дори не е само нагласа или проява на самовлюбеност, инстинкт за самосъхранение или пък бедност или прекалена изтънченост на нравствената ни същност. Но може би най-вече, защото едно такова отношение към самите нас е неразривно свързано и с вината. Както и за грешките – наши или чужди, лични или общи, съзнателни или не, които отново ни връщат към вината и към нейната мярка. Същата онази мярка, която е в темела на миналото и надеждата за утре. И най-вече за днес. Особено пък в любовта –  дори и да е необяснима.

От Иван Енчев

Под напъпилото дърво в парка пейката пламти от очакване и надежда. Целуват се момче и момиче – влюбени до ушите! В небето – щъркел вие весела спирала. А на дървото – три свраки. Черно-бели запетайки между зимата и лятото в изречението на пролетното слънце.

    Врабчета – цяла тумба дечурлига! Тропкат ли, тропкат непозната ръченица пред шепа трохи, подхвърлени от кокалестата ръка на някакъв съсухрен старец. Ако щъркелът целуне жаба, ще ли стане тя принцеса? – Това е въпросът на всяка Божа пролет.

    Слънцето потъва чак до пояс в пряспата на белите кокичета. Екстазът му блести – сълза в окото на стара лисица! Защо? И тя е човек. И тя душа носи – пък заварденото грозде все е кисело.

    Момчето и момичето не виждат нито врабчетата, нито стареца, а камо ли някаква иронична лисица. И пейката пламти ли, пламти от пролетни надежди. А пъпките по клоните на дървото се кискат и пукат от смях, като ги гледат колко са наивни, и канят щъркела да слезе на земята…

2013

От Сашка Александрова

Да, аз имам белези. И не се срамувам от тях. Вече не. Не ги прикривам с дълги ръкави, нито с високо поло. Не нося поли да глезените, избирам тези с дължина до коляното, а понякога дори се награждавам с къси панталонки.

Съветвали са ме да си направя пластични операции поне на онези, най-видимите и грозните, на стряскащите. Казвали са ми, че белезите са моите минали истории, от които трябва да се отърва като ги забравя. Защото миналото е тъмно мочурливо място и най-добре да източа водата, да затрупам калта с пясък и да мина по този мост напред. Казвали са ми толкова много неща, че вече съм свикнала да не слушам.

От Иван Енчев

Жив български писател

или

PERSONA NON GRATA 

Сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!

/Песен на песента ми, 1906/

            Пейо Яворов

Голям Марко Тотев е българският писател и туй то! Защо му трябва да уйдисва на щурия си акъл и да се смята за някаква персона в очите на власт имащите господа? Та нали години наред животът все на това го учи, че да си добър писател не е нищо друго, освен да си трудолюбив черноработник. Една упорита къртица, дето цял живот рови и рови невидими тунели под телените мрежи, опънати между двата воюващи фронта на общественото битие: почтената духовност и вулгарната материалност, предоволно поръсена с шарената сол на повсеместна простащина.

Речено е и в Свещеното писание: „В начало бе Словото”. Ей това му изяде главата на Спасителя човешки Иисус Христос, я, защото боготвореше мъдростта на словото! Точно затова го разпънаха на кръст ония, за които се молеше: „Господи, прости им, те не знаят що вършат”. Тъкмо поради тази причина живият писател винаги ще бъде низвергнат от богатите държавни трапези, защото негова милост борави предимно със словото, а не с мръвката. То е настолният му инструмент, с който дълбае не в гранитните дълбини на непристъпни планини, а право в душата на човека. Пък душата човешка е тъмно подземие. Тъмно и безкрайно. Неговите дебри трудно могат да се осветят от един честен писателски лъч, макар и той да продължава да свети през всичките му земни дни. Затуй неразбран си отива живият писател, неразбран и озлобен. Оскърбен и унизен като пеещ славей, разкъсан от глухия клюн на гладен орел.

От Иван Енчев

(Съвременна приказка)

                      Човечество, спри да въздишаш,

                           скрий лицемерните сълзи!

                           Човек не ни е брат, а зид,

                           на който се лепят афиши.

                                       /Носачи на реклами, 1934/

                                                   Атанас Далчев

    Преди доста години, след като приключил всичкото свое вземане-даване с Този свят, Духът на един много важен Другар, без да се замисли, се запътил право към отвъдния Рай. Бил  сигурен, че като стар партиен и държавен фактор от първа величина, баш там му е мястото да прекара продължението на вечното си битие. Но сметките му излезли от калпави по-калпави.

    Пред вратите на отвъдния Рай главният митничар Свети Петър, оня, същият, дето в библейско време три пъти се отрекъл от Спасителя Христос преди Разпятието, му изкомандвал сърдито:

    – Марш от тука, господине! Ти си за отвъдния Ад! Тъй рече вашата демокрация от земния Рай, както пеете за своята държава в официалния си химн. Нали знаеш: „Глас народен – глас Божи!”

От Иван Енчев

Тази дълга вечер се продъни! Часът на чувствата ръми ли, ръми: ситен дъждец кваси вселената на моята същност. Потъвам, потъвам в най-дълбокия въртоп на денонощието. Петлите на надеждата ми пеят до пресипване за разсъмването на най-честните чувства, насила приспивани цял ден, притиснати за гушата от гладното ежедневие в борбата за хляб.

    Сред тази среднощна разбуда в моя роден дом денят на делника ми е проснат на пода, капнал от умора и безпомощност. Кучетата на злобата са изяли своя кървав кокал. Чужбината е гребнала кръвен данък чак от сърцето ми. Чиновниците на бездушието – хронично сиви изрядни плъхове! – са изгризали ноктите на търпението ми. В този час на откровение часовникът кълца времето ситно-ситно като листа на млада зелка – а всяко парченце зачева нова утрин.

 От Иван Енчев

               Гражданинът Х. все си е „наш  човек” и в онуй, и в туй политическо време. Кадърен само за интриги, ала много пригоден кадър за всяка управляваща партия. При тоталитарния социализъм заради своя „здрав класов произход” още от момче се приучи всичко да му се поднася като на бяла тепсия: от синекурните тежки служби, до красивите леки жени.

                Започна номенклатурната си кариера с миловидното послушническо название Другаря Х. Беше надменен и наежен като гъсеница, свикнала да зоба и опосква всякакви благинки по пътя си. Демократичните политически промени в държавата хич не го сепнаха. Сниши се под буреносния вятър на събитията съвсем за кратко време и бързо подуши накъде да пълзи. Затлъстялата гъсеница изкусно се уви в словесна какавида от измислени някогашни „политически репресии”. От там се измуши като шарена пеперуда, разпери криле и още по-изкусно започна да прехвръква от цвят на цвят сред силните на деня с префасонираното прозвище Господин Х.