От Миролюб Влахов

             За всичко, което се случи с Арчи, мнозина обвиняваха мен – някои твърде откровено и отмъстително, на моменти остро, даже злобно. Дълго опитвах да избягна обясненията. И да си прав,  колкото и последователно да отстояваш това, в края на краищата винаги настъпва момент, след който всичко вече изглежда абсурдно. Знаех, че не мога да избягна отговора, но за да съм искрена, трябваше аз самата да съм наясно с нещата повече от всеки друг, дори от самия Арчи. А не бях.

            Не издържах обаче когато Николай заяви, че съм суетна и глупава и че не знае кое от двете ми идва в повече. Отвърнах му, че суетата никога не съществува сама за себе си – поне моята не беше такава – и че Арчи заслужава суетата на една жена, дори ако заради нея се бе изправил пред собственото си саморазрушение.

От Миролюб Влахов

Никой не очакваше, че старият майстор на велосипеди от работилничката под партера ще остави завещание. Смъртта му изненада обитателите на голямата сива къща с грапава циментова мазилка, каквато вече никъде не се правеше, и ги хвърли в недоумение. Те не бяха чували майстора да има роднини. Той се бе заселил в къщата преди всички други и макар че напоследък някои от апартаментите бяха дадени на изплащане, повечето все още оставаха оборотни и малцина от обитателите им бяха прекарали в къщата повече  от пет-шест години. Всички го познаваха, но почти никой не знаеше нещо повече за него. Това незнание бе съвсем естествено и никой не изпитваше угризение заради него. Никой не проявяваше и някаква особена или преднамерена учтивост към него и не го разпитваше за това-онова – майсторът и без това не можеше да им отговори – беше ням и прекарваше дните си в сумрачното мазе под входа. Единственият му приятел бе момчето от четвъртия етаж, чийто баща не живееше със семейството.

 Миролюб Влахов

Тази  Ивана беше невисочка, слаба, руса –  както се казва, сламено-шведско руса  и с фигура, за която не бе нужно друго определение, освен че е спортна. Имаше светлосини, донякъде пъстровати, но всъщност по-скоро само загатнато пъстровати очи и не толкова загатнато смущаващ поглед – може би защото можеше да те гледа без да мига и това оставяше впечатлението за втренченост и проницателност. На моменти се изкушавах да я попитам защо ме гледа по този начин, но се страхувах, че и тя на свой ред ще ме попита по кой именно начин, а не бях измислил какво да й отговоря. Но в действителност исках, човъркаше ме да разбера какво толкова вижда, като се  е взира  така. Това не ме ласкаеше, но май по-скоро си внушавах, че не се лаская. Може би все пак начинът, по който ме гледаше без почти да мига, ми харесваше и това си бе усещане като след или пред комплимент, но не същински.

От Миролюб Влахов – Миролич

На Рос

            Жената зад бара бе едра и руса – естествено руса, каза си Сара, и продължи да я наблюдава, докато тя зареждаше дозата за нейното кафе в машината. Не знаеше името й, но вече се познаваха. През последните четири месеца Сара често пиеше кафето си тук, нерядко и без Иван – някак си свикна да се отбива и да сяда на някоя от масичките зад витрината, по възможност на тази с двата стола и саксийката с цвете, което като че ли бе вечно цъфтящо в теменуженовиолетово, а листата му бяха месести и големи колкото детска длан, с жилки във виненочервено, сякаш не бяха на растение, а кръвоносни съдове под нечия прозрачна кожа. Все се канеше да попита момчето, което сервираше как се казва цветето, но отлагаше, може би това бе един малък повод да дойде пак и пак.

            Оставаха десетина минути до уговорената среща и тя си представи как той влиза – висок и съвсем леко приведен, но не от прегърбване,       а от онази особена смесица на деловитост и артистичност, която излъчваше и която така незабележимо внушаваше доверие и любопитство. Представи си как затваря чадъра и го стръсква дискретно встрани от входа, а после се оглежда, но всъщност веднага отправя поглед към нейната маса, с което показваше, че винаги е готов да я потърси, че това не го унижава или наранява, че няма нищо против другите да забележат това, тя също да го забележи, но че в действителност знае къде да я открият очите му и това го радва.

            Трябваше да си признае, че бе очаквала този разговор, поне през последните шест седмици след онази знаменита нощ, когато

От Миролюб Влахов

До този бряг пристигнах преди много години с кораб. На мачтата му имаше само едно платно, голямо колкото парче риза. Когато морето утихнеше, приспано от безветрие, използвахме веслата. Гребците никога не се уморяваха.

Брегът завършваше с ивица пясък, зад която се издигаше гъста гора. От нея долитаха крясъците на птици и животни, на плажа мъже и жени плетяха мрежи, а около тях се гонеха деца. Бях на палубата. Някъде зад острите върхари на гората се долавяха контурите на града.