От Ружа Велчева

Идеята за този разказ ми хрумна през годината,когато работех като наемен работник, прикрепена към една възрастна, 82 годишна дама и едно също така доста възрастно куче на дъщерята на дамата. На бабата правех компания, пазарувах, понякога готвех, а кучето трябваше да разхождам по колкото пъти да ден поискаше то!…Дъщерята често отсъстваше от града и от България и тогава даже оставах да спя при тях – в истинския смисъл да думата!…Понеже кучето беше свикнало да спи на леглото до господарката си,а аз спях на неййното легло, та трябваше да се понасяме с него взаимно!…Както и да е!Заплащането беше повече от отлично и приемах всичко,само и само да са доволни и бабата, и кучето!…

От Ружа Велчева

Баба Мария отдавна нямаше котка. Последната я напусна, тихо угасвайки на преклонна за посестримите си възраст и от години лежи под ружите в края на двора.  Трудно преболедува смъртта й и повече не прибра животинка до себе си – знаеше, че при следващата не тя, а котката ще тъгува за нея. Дните на баба Мария са вече преброени и тя не искаше нейното успение да ръзкъса любящото сърце на котката.

Разказът е включен в книгите: „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; Национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“) и „И така нататък“ (2007, ИК „Фабер“, В. Търново); публ. във в.„Литературен вестник“ (бр. 43, 5–11.12.1994 г.). Един традиционно написан авторефрексивен текст (въпреки имитиращата обективност третолична гледна точка), с който обичайно се откриват сборници с кратка белетристика, но който носи белезите на все още недосъзрелия (голям) белетрист…

От Владимир Шумелов

Четирима са. Студенти в самото начало. Жизнени непукисти. Малко изплашени от информацията и изискванията, но сигурни, че ще се справят.

Отиват в малко градче, където търсят хотел. Първоначално опитват в манастира и мотела до манастирския комплекс, но места няма. Затова остават в хотела в центъра на града. Хотелът е с хубавото име „Милкана“. Нищо, решават те, ще преспим, а сутринта ще запалим свещи в манастира, ще обходим и пещерата. За случая са облечени спортно – джинси и якета.

От Миролюб Влахов

До този бряг пристигнах преди много години с кораб. На мачтата му имаше само едно платно, голямо колкото парче риза. Когато морето утихнеше, приспано от безветрие, използвахме веслата. Гребците никога не се уморяваха.

Брегът завършваше с ивица пясък, зад която се издигаше гъста гора. От нея долитаха крясъците на птици и животни, на плажа мъже и жени плетяха мрежи, а около тях се гонеха деца. Бях на палубата. Някъде зад острите върхари на гората се долавяха контурите на града.

От Миролюб Влахов – Миролич

Миналата година седяхме на терасата у дома с Владимир Шумелов и умувахме върху съдържанието на първата ми книга с разкази. Положението изглеждаше сериозно, поне за мен, а по всичко изглежда и за него. Бях нещо като новобранец след почти двадесет години извън бранша и разчитах само на остатъци от някогашни представи и умения, на естетика, която напоследък бе просъществувала извън актуалните тенденции. Докато  подбирах разказите (първоначално и след това), докато  редактирах и качвах на файлове, докато се метлявех из правописните дебри, ми се налагаше да разчитам повече на дисциплина и принципи, които винаги съм считал за важни в  редакторския, авторския и оформителския труд, макар и те да бяха