От Божидар Маринов

15 легенди за Царевград Търнов

 (днес публикуваме първите три легенди от книгата)

Откровение

Естествено, аз вярвам в легендите. Те няма да спасят човечеството от тревоги и страх, от ужаси и смърт, но те ще помогнат на човека по-сериозно да погледне на своите отговорности, защото с времето те могат да се превърнат в легенда.

До нашия слух отвсякъде достигат въздишки и шепоти, стенания и викове. Те ни призовават да ги облечем във форма, за да поучат не само идващите поколения, но и нас, днешните обитатели на родната земя. Легендите ни призовават да се включим в битката за едно по-хуманно общество. Лично аз винаги съм мечтал всяка открита от мен легенда да бъде поднесена на слушател или читател като белег от рана, получена в сражение с полуграмотността, злобата и завистта, които ежедневно тровят живота ни.

Прекрасно е да осъзнаеш своя дълг и да го изпълняваш докрай. Чиста измислица е, че намествайки легендата към съвременното мислене, тя губи от своето място в епохата. Ако легендата е поезия по природа, а само такава тя заслужава внимание, то тя ще остане поезия във всички форми и сюжети, които е подхранила за въздействие.

Легендата по природа е провидец. Но може ли тя да прозре собствената си съдба и съдбата на отминалото време? Може ли без подадената ръка на поета, писателя, сценариста, драматурга? И тогава какво ще открие пред себе си в мъглявата далечина? Може би това, че над земята отдавна не е залез, а разсъмване? Защото някъде по-слабо, другаде по-силно, благодарение на света на легендата или легендарното, долавяме трептенето на едно честно и здраво бъдеще.

Достатъчно легендата се е лутала между фолклора и „свободните“ участъци в науката История. Тя очаква човешкото сърце да я докосне и да я стопли, за да вдъхнем, ние, хората, вяра в онези идеали, които имат корени в действителността и които легендата-пощальон е пренесла през вековете. Докато разберем това, легендата като феномен ще продължава да търпи загуби откъм значимост и привлекателност.

Целта на този мой труд е да компенсира тази загуба.

И тъй като сте се зачели в написаното, ще ви подаря една много кратка приказка, която ще влезе в образа на легенда след не много години: „Уморен от мисли човек, приседнал на пейка в полуизоставена градина. Пепелянка няколко дни заставала пред него и го гледала. Човекът я заговорил: „Змийо отровна, гледаш ме, пък не ме кълвеш, защо?“ Змията изсъскала по най-отровния начин и му отговорила: „Твоите завистници дойдоха и ми изстискаха до капка отровилото, за тебе са го приготвили!“ Човекът силно смутен казал: „Тогава, как…?“ И получил отговора: „Тяхната завист те изтласква нагоре, а моята отрова променя лицата им, уж хапят, а са ухапани. Лица на ухапани от мен виждал ли си – Горгони!“

Уважаеми читателю, бъди здрав и с това, че държиш в ръка книгата на твоите сънища!

Божидар Маринов

Черното камъче

Янтра – янтърна, змеица-хубавица, препъва се в праговете си и разказва. Разказва легенда след легенда, а имаш ли добро сърце да чуеш и тази: „Чумата по българските земи беше обезлюдила много селища и работниците-дюлгери бяха кът. Уста Кольо Фичето доведе здрави мъже от Балкана. Повечето бяха с булките си. Настани ги майсторът и се дойде до строежа на темелите. Най-старият зидар пое най-страшната задача: да настави, щото на сутринта, която булка дойде първа – нейната сянка да вградят в темел, за да е здрава постройката. Това от своя страна означава само едно: до два месеца булката ще умре и ще остави деца сираци. Дюлгерите нямаха право да предупреждават жените си. Все някоя ще бъде първа на другия ден, донесла обеда на мъжа си…

Интервю на Владимир Шумелов със Здравка Владова-Момчева

Разговаряме със Здравка Владова-Момчева по време на редовното й лятно завръщане в родното Велико Търново. Както обичайно – за живота и литературата…

– Добре дошла в родината, Здравке! Повод за нашия разговор ще бъде поредното ти пребиваване на родна земя, както и излязлата през 2012 г. твоя книга „Ало, България!“, която до този момент има огромен успех сред читателите и критиката. В един от текстовете ти от книгата с посвещение „На Шотландия с любов“ пишеш: „Обичам пътищата. Те са като живота.“ Какво са за теб пътищата?

– Здравей, Владо ! Здравей, България! За мене пътищата са вдъхновение, че животът продължава, избор за отиване и завръщане, въплъщение на движението и шанс за пълноценно участие в битието. Като наблюдател. Или главен герой в подходящия момент. Вълнуващо е, нали ?

– Как се озова в Обединеното кралство?

– Преди повече от тринадесет години се опитах да си намеря спонсор за стихосбирката, която бях написала, но поради липса на средства все не успявах да осъществя своя проект. Тогава, „приятел“ – бизнесмен, към когото се обърнах за съдействие, ми каза следното – „толкова хора работите у вас, а ти нямаш пари една стихосбирка да издадеш!“ Тази негова унизяваща реплика ми подейства като съживяващ шамар. Разбрах, че е прав, защото „човек, дори и добре да живее“, не бива да умира преди да се е почувствал поне относително свободен. От зле функциониращата социална система у дома, от „приятелите“ – бизнесмени, и от собствената си териториална зависимост, погрешно озаглавена „любов към Родината“. Именно тогава на помощ ми дойдоха пътищата, в които съзрях избор в посока на моята самостоятелсност като личност, българка и авторка на поезия и проза. Осмеляването да прекрача сухоземната граница на Континента и да се озова на Острова, всъщност, ме спаси за това, което съм днес – един патриархален космополит, с непоклатима любов към корените си, който се радва на своите книги и интереса на читателите към тях. 

.

Пред къщата на Васил Попов – в Миндя. Април 2013. Миролюб Влахов, Ружа Велчева, Владимир Шумелов

Трябва да призная, че известно време се колебах какво да напиша за начало. Спомням си един текст, в който героят, след години усилия, спомени, търсения  и разсъждения, признаваше, че му е трудно, даже невъзможно, да посочи откъде точно  и откога точно е неговото начало. Не бе сигурен 

Всеки има своята история. И я носи в себе си от първия си вик и до сетното. Тя е една безкрайна верига от брънки, всяка от които сама по себе си, е друга история. На свой ред, тази друга история може да е ярка или бледа, незабравима или банална, голяма до необозримост или незабележима до безплътност. Просто защото ние сме изградени от безбройни, а нерядко и безкрайни, истории и това в немалка част от живота ни е извън нас самите. И нерядко изобщо нямаме контрол върху тези истории. Понякога се случва така, че някоя от тези истории изведнъж пораства, става истински възхитителна история и надмогва нашата лична история, макар иначе да е нейна брънка. Или пък брънка от историите на тези около нас.

Под една или друга форма и в една или друга степен, обаятелно или не толкова, с по-голям или по-малък успех, всички ние сме и разказвачи. Или по скоро – сме предимно разказвачи.

Имах късмета да срещна в досегашното си странстване из този чудат живот различни хора и  за повечето от тях смятам, че си е струвало да ги познавам, дори  възхитително. Нетът ми дава възможността да разкажа за тях, а този сайт ще позволи и на други да разкажат своите истории, независимо какви са. Мисля, че си струва  да бъдат споделени.

Господ  или съдбата, ако не са едно и също, може не винаги да е бил щедър към мен, а понякога и суров може би  е бил (както  и към останалите между впрочем), но едно е сигурно: дарил ме е с приятели.  Тук те ще споделят свои  мисли, истории, спомени, творби . Нарочно не слагам епитет към думата приятели – тя казва всичко.   Надявам се да се харесат нашите – техните и моята,  – истории: ИСТОРИИТЕ НА РАЗКАЗВАЧИТЕ.